вторник, 31 май 2016 г.

МАРИНЕЛА ПАСКАЛЕВА. ЛИТЕРАТУРНИ МАРШРУТИ ИЗ ЙОВКОВА ДОБРУДЖА

Маринела Паскалева е родена през 1966 г. в Добрич. Завършва ШУ „Епископ Константин Преславски“ специалност български и руски език и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич. Събира, изследва и съхранява музейната памет за големите имена в българската литература и изкуство, посветили перо, артистичен образ, танц, палитра и четка на Златна Добруджа. Публикува статии в списания и научни сборници. Автор е на книгата „Йордан Йовков. Калейдоскоп“ през 2005 г. като опит да се съберат проучвания върху музейния фонд за българския класик.



„Пространни полета, обрасли с бурен и трева, скитащи стада овце, бели сюреци говеда и буйни табуни коне, самотни овчарски къшли, без села почти и без никакви градове – ето картината на Добруджа от онова време.“
Така пресъздава в очерка си „Добруджа някога“ писателят Йордан Йовков тази древна и златна земя. И един от най-близките му хора, учителят Георги Велчев продължава: „Той познаваше Добруджа – с всичките си сетива [...] просторите, вълнуващото се море от ниви лете и бялата им покривка зиме. Той чуваше шепота на узрелите ниви, песента на чучулигите, слушаше звуците на гайди и кавали, познаваше мириса на земята и аромата на полските цветя“.
Такива Литературни маршрути из Йовкова Добруджа с „простори, вълнуващото се море от ниви“ направиха участниците в поредната пета Национална научна конференция, този път озаглавена „Йордан Йовков. Мъдрият мълчаливец на българската литература“, на 30 септември 2015 г. в Добрич. А кандидатите не бяха малко – от университетски центрове – акад. Иван Радев и проф. дфн Антония Велкова-Гайдаржиева ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, проф. Михаил Неделчев – Нов български унверситет София,
Никола Бенин РУ „Ангел Кънчев“; от съюзи – Марин Кадиев – председател на Съюза на независимите български писатели, литературен критик от– Пловдив; учители – Николина Георгиева от ХГ „Св. св. Кирил и Методий“ – Пловдив, Снежана Ангелова ЕГ „Йоан Екзах“ Враца, Росица Василев 18. СОУ „Уилям Гладстон“ София, Драгомил Георгиев от ЕГ „Гео Милев“ – Добрич; музейни специалисти – д-р Радка Печева – Къща музей „Емилиян Станев“ – В. Търново, д-р Кремена Митева и гл. ас. д-р Цветолин Недков РИМ – Добрич. Присъстваха и уредници от Регионалния исторически музей – Добрич и граждани.
Първият Литературен маршрут из Йовкова Добруджа отведе участниците до Каралезката чешма, позната от разказа на писателя „Песента на колелетата“.
„И идеше му на ум тогава за Мурад бея от Сърнено, който беше направил прочутата Каралезка чешма. Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двора на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пек и горещина, като в пустиня. И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бяло шосе и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.“/из разказа „Песента на колелетата“/
„Пренесох се в нашия край (Добруджа). Видях шосето за Добрич, Каралезката чешма – полската шир и някаква бедна кола, впрегната в малко слабо конче, селянин сиромах подир нея – както съм ги виждал в действителност. С такива коли са пътували най-често странници, продавачи на нещо. Те винаги личат, понеже местното население е богато и конете му са хубави. Свързах това видение с мотива за бялата лястовичка.“/из книгата „Срещи и разговори с Йордан Йовков“ Спиридон Казанджиев 1980 г./
Чешмата отстои на 8 км, 13 мин. път с автомобил североизточно от гр. Добрич. Намира се в парк в центъра на с. Стефан Караджа, Добричка община. Името идва от с. Каралез (дн. с. Царевец). Йовков свързва нейното изграждане с благодеянието (себап), извършено от някой си Мурад бей от с. Сърнено. Хората разказвали, че беят е дал средствата и е организирал изграждането на чешмата. За безводна Добруджа тя е била любимо място за местни хора и пътници. Днес тя е незабравим спомен за миналото, съхранен чрез словото на белетриста. Посещението на тази чешма би било прекрасен опознавателен тур, следващ стъпките на Йовков.
„Село Стефан Караджа (Войнещи, Бранник), село от състава на община Добричка [...] Едно от петнадесетината села, създадени от румънските власти за настаняване на заселници... Дотогава е нямало селище... Тук имало чешма, с бистра и студена вода, известна като „Каралезката чешма“, която носи името на съседното село Каралез (Царевец) [...] Румънското име се запазва и през първите месеца след възвръщането на Южна Добруджа към България [...] След 9.09.1944 г. името не може да остане повече и с Министерска заповед № 368/обн. 5.06.1945 г. селото е наречено Стефан Караджа.“ /справка за с. Стефан Караджа от книгата на Георги Топалов „Речник на селищните наименования в Добричка област“, изд. Матадор, 2005 г./
Литературният машрут из Йовкова Доруджа продължава към село Красен (Каралии), община Генерал Тошево. То отстои на 38 км североизточно от гр. Добрич и до границата с Румъния през с. Росица е на 10 км.
„От археологическите наблюдения и историческите податки е установено, че между селата Красен и Росица е имало голямо селище от тракоримския период. В землището на селото са открити колони с рунически знаци. Все тук е намерена монета от времето на император Константин І Велики. Тези и други доказателства сочат, че е имало римска крепост или голям град, древно селище, по-късно и значително българско селище.
В най-ранен писмен източник е отбелязано от 1573 г. – в турския данъчен регистър на овцете (джелепкешаните). Един от овчаритe е Хюсеин Кара Али, син на Кара Али, основателят на селото. Споменава се и в регистъра за данък авариз от 1676 г. с 5 къщи.
През 1873 г. селото е включено в кааза Силистренска, отстои от околийския център на 13 часа път, с 16 къщи, немюсюлмански, т.е. български. Записано е село Кара Али, с което име битувало почти три века. През ХІХ в. двете съставки се сливат, като едната буква „а“ е изпусната и се получава Каралии.
През 1927 г. румънските власти неофициално го порумънчват. От Каралии става Негрилещи, което в превод е Черните [...]
Със заповед № 2191 от 27.06.1942 г. е решено: „с. Каралии да се преименува в Красен“ [...]
Поради близостта на двете села, с указ 582/обн. 29.12.1959 г., село Белоклас е слято с Красен.“/справка за с. Красен от книгата на Г. Топалов „Речник...“/
Музейната сбирка за Певеца на Добруджа в с. Красен е открита през 1975 г. Това става по повод 95 години от рождението на класика. Присъства дъщерята на писателя Елка Йовкова. През 2015 г. по повод 135-та годишнина от рождението на Йордан Йовков на 29 май се откри реновираната експозиция „В света на писателя Йордан Йовков“.
В България има три места, които пазят жива „паметта“ за Йовков – родната му къща в Жеравна, къщата музей с Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич и с. Красен, известно като едно от „Йовковите места“ в Добруджа, защото тук писателят, учителства най-дълго (1907 – 1912 г.) и създава първата си прозаична творба „Овчарова жалба“.
В музейната сбирка се излагат пана с фотоси от училищната дейност на младия Йовков, на прототипи на герои, на местата, които е посещавал – като Филиповата кръчма. Във витрини са показани първите творби на белетриста, бележници на негови ученици, печатът на земеделческото дружество, книги в превод. Посетителят може да научи за живота му, да се потопи в неговия свят. Йовков е прекарал в добруджанското село пет години (1907 – 1912 г.), като е бил две години учител и три години директор на прогимназията.
Разходката из Добруджа „някога“ ще върне летописа за Мълчаливеца във времето, когато той започва и то като учител по тази земя. Естествено на първо време е в Чифуткьой, дн. с. Йовково, там, където цялото семейство се е преселило от Жеравна. Йовков завършва Първа софийска мъжка гимназия през 1900 г. и след кратка почивка на 1 септември 1900 г. заема длъжността основен учител в с. Чифлик Мусубей, дн. с. Долен извор, Генералтошевска околия. Тук бъдещият писател остава до 31 август 1901 г. Така в училище и разходки преминала учебната година. Свършил годишния изпит на учениците, раздал свителствата и се сбогувал с тях и техните родители.
Те ще трябва да чакат нов учител, който ще дойде да го замести; след две години, когато отбива военнта си служба, може да се върне отново тук, в с. Долен извор – от 1 септември 1904 г. до 1906 г. После през учебната 1906/1907 г. ще се премести в с. Росица.
От есента на 1907 г. е вече в с. Красен (Каралий): първоначално като начален учител, а след откриването на прогимназия през 1909 г., той става неин пръв директор до 1912 г.
Амбициозният учителски колектив решава да набави най-модерни тогавашни пособия за учениците. Доставят пълен комплект от прибори за физико-химически кабинет, картини и пособия по антрополгия, география, история, та даже и човешки скелет. Прогимназията разполагала с персонал от четирима души – един директор и трима преподаватели. Йовков учил децата да пеят „Горда Стара планина“, после химн на България.
Директорът живее в една стаичка в училището, „която служи едновременно и за библиотека“. Днес тя е превърната в „стаичка-светилище“ по думите на журналиста Атанас Статев. Скромно уредена – легло и писалищна маса. На нея Йовков събира своите сюжети за бъдещи произведения. Тогава засажда в двора на училището дърво. Днес, като следа-реликва от неговия жест, е съхранен дънерът на Йовковия бряст в училищната сграда.
В просторната учителска стая, на голяма дървена маса са подредени вече само като експонати учебници от началото на 20. век по българска литература, етика, вероучение и др.
Другата, трета стая на училището, е класната стая. Тя е уредена с големи дървени чинове, в единия ъгъл на които е оставено място за мастилничка. На стената са наредени портретите на Йовковите ученици.
В експозицията на Дом-паметник „Йордан Йовков“ могат да се разгледат документи за учителската дейност на бъдещия писател – Зрелостни свидетелства; Ученически бележници; Лична пенсионна карта на Йовков № 1754/и от 10.09.1912 г., издадена на писателя като учител в с. Каралии; Заповед на Министерството на народното просвещение № 2423/5.11.1911 г. за назначаване на Йовков като директор на Каралийската прогимназия; списания „Училищен преглед“, „Мисъл“, „Право дело“.
Друг Литературен маршрут е Филиповата кръчма, топос на Йовковото вдъхновение. Тя се е намирала в с. Белоклас (Богдалии), южно край пътя, който води за с. Долен извор (Чифлик Мусубей).
„Поради придошлата вода, половината село се откъса отвъд и затуй таз вечер във Филиповата кръчма имаше много малко хора. Когато си отидоха и те и като видя, че друг някой няма да дойде, Филип запрелиства тефтерите си и се приготви да затваря. Тъкмо в тая минута отвън, леко, без да издрънка, защото беше кално, спря каруца.
– Я виж кой е! – каза Филип на момчето.
Момчето надникна от вратата.
– Една жена слиза – каза то.“/из разказа „Летен дъжд“/
„В Красен се е намирала Славеевата кръчма, държана преди Балканската война от Слави Божков... Сега е наета от единия син на Филип Сивков. Тя се намира срещу вадата [...]
Славеевата кръчма е малка, схлупена сграда, която не побирала повече от 40–50 човека [...]
Кръчмата на Филип Сивков e в с. Белоклас (Богдалии) на 300–400 метра... Някога е била стара и схлупена сграда-кръчма [...] но през 1911 г. построили сегашната по-стройка – висока и по-просторна от Славеевата кръчма [...]
В кръчмата има вътрешна стая – балкон над тезгяха. Навън има преддверие с гълъбарник – чардак. Филип поставил на времето грамофон в новата кръчма и така привличал много посетители.
Й. Йовков седял обикновено до тезгяха и разговарял с Филипа. Наблюдавал посетителите, които пиели и спорели [...] В тази кръчма протича действието на „Жетварят“./из книгата на Димо Минев „Йордан Йовков. Спомени и документи“ 1969 г./
Собственик на кръчмата в действителност е Филип Василев Сивков (1859 – 1929). Бил висок и красив човек, ходел със сламена шапка и смолисти мустаци. Дошъл в Красен от румънското село Зебил вероятно в края на 19. век. Когато се оженил, бил около 40-годишен. Двамата с жена си живели 25 години. Родили им се пет деца. След смъртта на жена си Филип Сивков свързал живота си с друга жена. Тя била много по-млада от него. Родили им се шест деца. Той имал голям стопански двор с много хамбари и обори. Много свят избродил, а видяното пренесъл в дома си. Стаите в дома му били с тапети, с дърворезба. Сдобил се с 250 декара земя. Създадена е традиция потомците на рода да се срещат на четири години. И понеже почти всички са добруджанци – са създали свой химн. /из книгата на Атанас Пеев „Сивковия род“ Добрич 1994 г./
Филиповата кръчма след 90-години на 20. век е върната на собствениците. През 2005 г. тя е реставрирана по проект на Програма „Красива България". Една от наследниците дарява имота от кръчмата с идеята да се съживи духът на Йовковата Добруджа.
Накрая участниците в Националната научна конференция за Мъдрия мълчливец отдадоха своята почит за писателя пред бюст-паметника в с. Красен. Този знак на памет е открит през 1965 г. по повод 85 години от рождението на Йордан Йовков. Направен е от бронз и бетон пред читалището. Дело е на българския скулптор и художник Асен Попов. Той е роден на 3 юли 1925 г. в гр. Добрич и умира на 5 февруари 2008 г. в родния си град. Завършил е Художествена академия, специалност Монументална скулптура през 1958 г. Автор е на редица монументални композиции и паметници в Добрич и региона, като Паметника на Свободата в с. Стожер, на Йордан Йовков и на ген. Стефан Тошев в Генерал Тошево, на Дора Габе в с. Дъбовик, на Стефан Караджа в Добрич и много други. (30 септември 2015 г. Добрич).

Няма коментари:

Публикуване на коментар