Малко известни факти за календарната реформа в ортодоксалния свят. България първа въвежда през 1916 г. Григорианския календар. Две години след нас (1918) той е въведен в тогавашния СССР. Сърбите и румънците приемат това летоброене през 1919 г. А гърците чак през 1924 г.
В рехавото пространство на специализираната литература, предназначена не само за по-подготвената, но и за по-любознателната аудитория, се появи интересен русенски принос - книгата „Календарната реформа в България” от Хачик Лебикян. През 2016 година се навършват сто години от въвеждането на Григорианския календар в родното летоброене. Мнозина навярно ще кажат, че излизането на подобно четиво е неуместно две години преди този своеобразен юбилей, но не някой друг, а самото време, като категория за битност в човешката история, ще ги опровергае. Навръх стогодишнината тепърва да се питаме за какво точно иде реч, когато става дума за една наистина епохална реформа, ще бъде най-малкото смешно и тъжно. Така че, ходът с издаването на книгата е точно премерен и ориентиран в Григорианското време на съвременна България, почти в средата на втората декада от 21-то столетие, с всички прицелни точки на един сериозен и добре подреден труд, който изследва материята „време”.
Книгата идва на бял свят със спомоществователството (дарителство) на русенския съдия-изпълнител Иван Хаджииванов, комуто авторът още в началото на своя труд е поднесъл специалните си благодарности. Да се финансира излизането на подобна книга в днешно време си е жест, достоен не само за уважение, но и за подражание, но това е друга тема и тя не може да бъде изчерпана в подобна рецензия.
Поглед и към рецензента на книгата - архимандрит д-р Виктор Мутафов; и към редакторите Милен Бакалов и Никола Бенин. Те са помогнали на Лебикян във взимането на едно правилно и много добре аргументирано подреждане на този труд в обем от 62 страници. Книгата има ненатрапчива големина, лесно се чете, а съдържанието има вътрешно-логическата последователност на разбираемо историко-научно наблюдение върху календарната реформа не само в България, а изобщо като феномен на човешкото мислене в религиозно-догматичен и приложно-времеви план. В предговора си към четивото секретарят на Русенската митрополия Милен Бакалов е написал, че авторът е направил един „ценен наръчник по пасхалията и християнското летоброене". Бих добавил и разбираемо достъпно помагало в иначе доста оплетената календарна реформа през вековете - от създаването на Юлианския календар през І в. пр.н.е. до приемането на Григорианския календар в България през 1916 г. От книгата на Хачик Лебикян научаваме, че първообразът на сегашния календар е имал за начален месец на годината Март, на името на бога на войната Марс. Април (със значение „разтварям”) е фиксирал започването на цъфтежа на дърветата; запазени са наименованията на месеците по езическите божества: Май - на богинята Мая - майка на Меркурий; Юни - на Юнона, съпруга на Юпитер и т.н. „Бащата” на календара Созиген бил преправен от Юлий Цезар и за начало на календарната година е приет месец януари, когато встъпвали в длъжност консулите. Този първокалендар на човешката цивилизация е хелиоцентричен, лесно достъпен, но както пише авторът, астрономически неточен. Геоцентризмът може би е свързан и с раждането на Богочовека по времето на Цар Ирод Велики - един световен сатрап, който е в диспропорциите на Историята, но въпреки това ние го помним, защото по време на неговото царуване се е родил Иисус Христос.
Пасхалията е важна отправна точка, около която се „въртят” т.нар. подвижни църковни празници - за сполучливото и богоугодно решаване на споровете около този възел на ортодоксалните църковни подредби принос имат техни светейшества, блаженопочившите патриарси Кирил и Максим, които са работили усърдно за запазването на старата православна Пасхалия, приета от църквата още от апостолско време. Всичко това е описано максимално точно и на разбираем език от Хачик Лебикян. Тази книга е малка календарна енциклопедия за студентите по богословие, за учителите по история, за любителите на църковното летоброене и онези, които се интересуват от това в какво време живеем, как го измерваме спрямо слънцето и празниците си. След последната страница на книгата вероятно ще имаме свои собствени отговори и на много други въпроси. За първопричината да сме вътре във времето и то да е вътре в нас. За това дали сме достатъчно мотивирани граждани, християни и ортодокси, посочени от Демиурга (Твореца) да дълбаем своя, макар и малка, но запомняща се следа във времето. Хачик Лебикян е оставил вече своята поредна следа в летописите на русенското и националното ни време, а книгата просто си струва да се прочете, защото ни учи на добродетелност и ни ориентира в глобалното време на иначе твърде краткия ни живот.
|
Няма коментари:
Публикуване на коментар