неделя, 24 декември 2017 г.
събота, 23 декември 2017 г.
сряда, 20 декември 2017 г.
Николай Аретов. Иронията като спасение
Проф. Николай Аретов
Един роман, който прочетох леко и с интерес. По-леко, отколкото „Кротките“. А това е нещо, което все по-рядко ми се случва. Въпреки че чета доста криминални романи и трилъри. Необичайното (дали всъщност е толкова необичайно?) е, че не толкова сюжетът, интригата в повествованието задържа вниманието, поне моето. Анонсите и първите отзиви основателно поставят акценти върху „драмата на поколението на 80-те“, иронията, стилистичното майсторство и, не на последно място, върху психологизма. В този смисъл, трудно е да се прибави нещо оригинално – да, романът наистина навлиза в психологията на своите персонажи, бих казал – не само на поколението на 80-те, някъде и по-старите се разпознаваме, другаде сме провокирани да забележим разликите между поколенията, не бих казал пропастта. Нерядко се усмихваме на остроумните реплики, другаде нещо ни натъжава – не в романа, а в това, за което разказва. И отново сме съгласни с автора.
По едно време дори се попитах – а съгласяването с автора нещо непременно добро ли е. Отговорът не е толкова лесен, колкото изглежда на пръв поглед. От една страна, като читатели искаме авторите да ни провокират с нещо, от друга обаче, обичаме да се идентифицираме с любими персонажи. Да кажем с Холдън Колдфийлд, примерът не е съвсем произволен.
Въпреки интереса си към почти незабележимото, към който насочва и заглавието, „Фини прахови частици“ не е само за лутанията на едно поколение (то кое поколение не се лута), нито за навлизането в психиката на няколко приятели. Неща, които го сближават, поне в моите очи, с търсенията на Катя Атанасова, Албена Стамболова, Чавдар Ценов, сигурно и на други. Заглавието насочва и към фраза, която е особено актуална в говоренето по екологични въпроси в последно време. Към нея се прибавя и, уви, неостаряващата тема Чернобил. И тук, опасявам се, А. Игов се приближава до публицистичното говорене, казва верни, необходими, но и познати неща (клишето „до болка“ май ще е на място).
Третият елемент в романа е сюжетната линия, свързана с актуалния политически живот тук и сега. Няма да я издавам, предполагам, че мнозина ще я следят с интерес. Тя е маркирана буквално на първата страница, след това преминава на заден план, за да се разгърне към края. Изцяло иронична е, на места саркастична, подтиква ни да разпознаваме реални събития и лица, въпреки основателното предупреждение, че „приликите… са случайни и повърхностни“. Политическите сюжети от близкото минало и днешния ден, преосмислени в иронична светлина, са сравнително нова линия в българската литература, бих казал дори – дългоочаквана. Тя има своите сполуки – „Сестри Палавееви“ на Алек Попов, Георги Тенев (при когото Чернобил също присъства) и не на последно място – „Кротките“. Случаят с „Фини прахови частици“ е по-друг. Не само защото алюзиите към политическите събития са от най-ново време, а и защото, опасявам се, те имат донякъде фейлетонен характер – ясни са добрите и лошите, „недъзите“ са посочени недвусмислено, проблемът за мен е, че читателите и без това си ги знаем, и без това не харесваме политиците, особено пък тези, които идват от медиите, напълно споделяме погнусата на главния герой, а и на автора, от тяхната демагогия. Някой би могъл да възрази (не вярвам авторът да го направи), че романът не е насочен към всезнайковци като мен, а към една „по-широка публика“, която… Само че тази „по-широка публика…“ едва ли чете нови български романи, част от нея ще научи за „Фини прахови частици“ от телевизиите и социалните мрежи, но дали политическите внушения на романа ще стигнат до нея е отделен въпрос, още по-отделен е дали ще ги възприеме.
Е нищо, добре е да се опитва. Въпросът за мен е до каква степен се съгласуват психологизмът и политическата интрига. Трудно ми е да преценя, въпрос и на поколения. Но от доста време не ми дава мира онази мисъл за гръбнака на българската литература, който бил политически. Как не ми се иска да се съглася, да я опровергая, да ѝ се надсмея. Но се затруднявам с аргументите. И иронията ми изглежда единственото възможно спасение.
В памет на Димитър Списаревски
Никола Бенин
На 20 декември 1943 година поручик Димитър Списаревски дава живота си, за да спаси живота на невинни хора. За да не пострадат от изсипаните върху тях бомби. Англо-американските бомбардировки над България са ненужни от военна гледна точка (защото България не води нападателни бойни действия срещу никого), те са груба политическа грешка (ползата е само за Сталин, за никого друг) и представляват военно престъпление (дори според тогава действащите международни конвенции за водене на война).
България продължава да е длъжник на жертвите на тези бомбардировки, които и до ден днешен нямат обща паметна плоча. Жертви на това безумие са и загиналите и ранени български летци, защитаващи небето на България и загиналите американски летци, изпълнявали заповед във време на война.
Днес скланяме глава пред подвига на един млад, смел и красив български офицер, който не успя никога да се ожени, да стане баща и да остарее. Но който с живота си защити това право на други.
И ако имахме нормални политици, днес и всяка година на тази дата те, заедно с американските и британските представители в България трябва да стоят със свалени шапки пред паметника на Списаревски. За да не забравят, че политическите решения могат да струват човешки животи и съдби.
България продължава да е длъжник на жертвите на тези бомбардировки, които и до ден днешен нямат обща паметна плоча. Жертви на това безумие са и загиналите и ранени български летци, защитаващи небето на България и загиналите американски летци, изпълнявали заповед във време на война.
Днес скланяме глава пред подвига на един млад, смел и красив български офицер, който не успя никога да се ожени, да стане баща и да остарее. Но който с живота си защити това право на други.
И ако имахме нормални политици, днес и всяка година на тази дата те, заедно с американските и британските представители в България трябва да стоят със свалени шапки пред паметника на Списаревски. За да не забравят, че политическите решения могат да струват човешки животи и съдби.
понеделник, 11 декември 2017 г.
САЛВАТОРЕ КУАЗИМОДО "ДАЛЕЧНА ЗИМА"
САЛВАТОРЕ КУАЗИМОДО
ДАЛЕЧНА ЗИМА
Копнеж по твойте светли длани
на огъня във полуздрача;
ухаеха на дъб и рози;
и смърт. Далечна зима.
Врабците търсеха просото
и се превръщаха на сняг.
И с думите бе тъй. Проблесне слънце,
изгрее ореол на ангел,
а после пак мъгла, дърветата и ние,
превърнати на въздух в утринта.
Превод Драгомир Петров
на огъня във полуздрача;
ухаеха на дъб и рози;
и смърт. Далечна зима.
Врабците търсеха просото
и се превръщаха на сняг.
И с думите бе тъй. Проблесне слънце,
изгрее ореол на ангел,
а после пак мъгла, дърветата и ние,
превърнати на въздух в утринта.
и се превръщаха на сняг.
И с думите бе тъй. Проблесне слънце,
изгрее ореол на ангел,
а после пак мъгла, дърветата и ние,
превърнати на въздух в утринта.
Превод Драгомир Петров
петък, 8 декември 2017 г.
O, Henry! by Georgi Gospodinov, О, Хенри! от Георги Господинов
Publikatiоn: Nikola Benin, PhD
O, Henry! by Georgi Gospodinov
Translated from the Bulgarian by Angela Rodel.
This is part of our special feature on Contemporary Bulgarian Literature.
This is part of our special feature on Contemporary Bulgarian Literature.
I don’t believe in Christmas. That was the cold answer from the first of several friends I had called in the secret hope that at least one of them would turn into my Auggie Wren, that they would smile and say: take me to lunch and I’ll give you a real live Christmas story. Who even believes in Christmas anyway, the friend in question fumed, except for a few million scam-happy retailers? It’s the biggest money maker of the year, it’s… an industry holiday, the world’s most powerful ad campaign. You do know who came up with Santa Claus, don’t you? Coca-Cola made him up. Your jolly old St. Nick is nothing but a brand ambassador, hello… hello….
I told him the line was breaking up, that I’d call some other time and hung up. God damn it, all I wanted was a Christmas story.
My attempts with the other two didn’t go much better. One, a person who had recently starting using Orthodox Christianity, told me practically in a whisper that Christmas was mass adoration of idols, of the very golden calf itself, by children. The other, a sound cynic, simply called the jolly old man a kindly pedophile, while that whole business with presents was just a legitimate excuse to bounce some little boy or girl on his knee. Something, which, by the way, has already been outlawed for Santa Clauses in several Protestant countries. Sexual harassment, he concluded, as if he were wishing me a Merry Christmas.
They were right, of course. I slowly walked up Count Ignatiev, one of Sofia’s main shopping streets, past the rosy-cheeked idols doing their belly dances in front of the stores and the shawarma stands near the statue of the Priest, past the stalls full of tinsel and little plastic assembly-required Christmas trees. The light industry that is Christmas was going full steam and if it had suddenly started snowing miraculously at that moment, I would have sworn that it was no miracle whatsoever, but sea foam, a special last-minute sale on artificial snowflakes or the like. Even if Paul Auster himself was in this situation, he’d be hard-pressed to write a true Christmas story. It was clear that we were facing a huge shortage of Christmas stories. The newspapers wanted them, but the writers couldn’t provide – a truly revolutionary situation. And the market needed the fill that niche ASAP. (…)
There was nothing left for me to do but try an old technique for luring stories, which I had used other times as well in hopeless situations.
I walked a little further, bought a newspaper about beekeeping and ducked into the perfect café for hunting stories. I’ll keep the details of the place to myself, so it doesn’t get overrun with hunters and scare off the prey. The important thing is that the tables are relatively close together, the music is very quiet and you can sit there for hours, which is what I would do, as invisible as the sugar bowl and the ashtray. Just an ear, left behind like an old hat. The most important rule of luring stories was not to look like a hunter at all. That’s why I bought that benign newspaper “Bees and Hives,” good-natured in its geezerish way – incidentally, I buy it every season, from what I can tell that’s about as frequently as it comes out. I sat down at the table in the corner, with my back to the whole café, blissfully stretched out my legs, buried my nose in the newspaper and waited. The wintery afternoon sun crawled across the window like a warmed-over fly. I ordered my usual herbal tea. One piece of advice. The inexperienced hunter would order himself a black rum or bourbon, and this very bit of writerly pretention would be his undoing: no scent of a writer whatsoever, the stories immediately get wind of the trap. That’s it for advice. (…)
At that moment right behind my back – the table behind me, I know it well – I heard a line that drowned out the background buzz and make me prick up my ears. Nothing special at first glance, the most usual of expressions, even if it was said in English: Oh, Henry, I’m so happy we’re together…
I was surprised that I hadn’t noticed when that couple came in, I must have been somewhere amidst the hives. The strange thing (besides the English, which wasn’t a standard language for this particular café) was that I didn’t hear Henry’s answer, his reciprocal joy at the meeting. Then the female voice said that even though it had been less than a month, she had gotten so used to these meetings that she couldn’t… Precisely here the waitress somewhat testily unloaded my second tea on the table and I missed the end of the sentence. After that, however, yet another anguished silence followed. This was not a normal conversation. Why wasn’t Henry answering, for Christ’s sake? Perhaps he was angry and silent, or he was whispering quietly? Then it occurred to me that he could be deaf-mute, he could be reading her lips and replying with signs. Yes, yes, the female voice said. Pause. Again: yes – drawn-out and with a hint of melancholy. And then: So we can say “cheers” now, right? I didn’t hear the clink of glasses.
The conversation – if it could be called a conversation at all, carried on as it was solely by her voice – continued with her regret that they wouldn’t be together for Christmas, that it had to be this way and there was nothing to be done, this Christmas was especially important for her mother and she had to stay, but they would talk every day and after that they would never, and I mean never, be apart for more than a few hours.
But when she started describing the café we were sitting in to him, and saying how it was really close to her house, this finally seemed like too much, even for me. Poor Henry, is it not enough that he’s deaf and dumb, now he has to be blind on top of everything? I’ll admit I couldn’t help myself and for the first time I violated my own principle. I slowly turned my head – dark hair in a bob, a splendid neck, pretty shoulder, this Henry is a lucky guy, even though he can’t see his own good luck. I turned just a bit further, trampling all of my hunterly dignity so as to catch a glimpse of her silent interlocutor, but there was no one there. Henry had disappeared into thin air, if he had ever even been there. The woman was sitting by herself at the table behind me, chattering away. She asked what he saw through the window of his bistro, laughed softly, then carelessly pushed her hair back and it was only then that I saw the earphones, the miniature microphone. I mentally apologized to Henry for having chalked him up as deaf, dumb and blind. The phone conversation went on for another two or three minutes. I found out that in New York, where Henry must have been talking from, it was now morning and that this was some ritual of theirs, a romantic date in two places at the same time, in two time zones. The morning and the afternoon came together for twenty minutes. Henry was drinking his first coffee of the day here with her in this smoky café, and at the same time, she was sitting there with him, somewhere in Brooklyn, in front of her last martini of the day (that’s what she was drinking, with two cherries). For a moment I wondered whether in that bistro some Brooklyn-based story hunter hadn’t tuned his ear on a man talking with some invisible silent woman. And whether the ocean, which divided this couple, hadn’t receded and shrunk down to a few drops of water on the table top, spilled by the careless waitress, here or there, it doesn’t matter. And I got a warm fuzzy feeling, Christmassy and sentimental, with a foretaste of miracles, as Gaustin would say. I knew that for a hunter it was unacceptable to be touched and that that was exactly what the story was waiting for so as to bolt off like a doe into the underbrush, lost forever. But in this case I had forgotten that I was a hunter, and the story did something that had happened to me only rarely – it came over to me and gently licked my ear.
Several minutes after the conversation had ended and the woman was likely finishing her martini, I heard her voice again – this time all business, Bulgarian and decisive. She was calling a travel agency and what do you know? A true miracle (as she herself exclaimed) – a ticket through London had opened up at the last minute. And I’ll land in New York on Christmas Eve itself! Reserve the ticket, no matter the cost, I’ll withdraw the money and come straight there – that was the last thing she said. She got up, pulled on her coat on her way out, left money on the bar and sank into the early December dusk.
The thought flashed through my mind – I needed to jump up right away, run after her, catch up with her and tell her to forget about that ticket, because I already knew the end of the story, I knew what the gifts of the Magi could be.
Now this is how things unfold from here: The woman manages to withdraw the money, buys a ticket and takes off the day after next. Before that she explains to her mother why she won’t be with her on Christmas. But not a word to Henry.
He, for his part, when he hangs up the phone, stays in that bistro for a few minutes more and it becomes ever clearer to him that he’ll make a reckless decision for the first time in his life. This very moment he’ll call the airport, then his boss, but first the airport, he’ll work everything out and on Christmas he’ll land in that obscure Balkan capital. And that will be his Christmas present, a complete surprise. Your very first manly step, Henry, he’ll congratulate himself mentally and order a double bourbon. It’s barely nine in the morning, which makes the waitress give him a disapproving glance. But she, too, will part ways with this story, because Henry really seems to have fallen head over heels in love. With an invisible woman on the other side of the earth.
I can see her clearly now, wandering through the New York dusk on Christmas Eve, she finally grabs a cab, gives the address and in less than an hour she is already standing in front of an entryway in Brooklyn.
I can see him perfectly clearly, wandering through the Sofia dusk on Christmas Eve, passing by noisy groups of young people, looking at the slip of paper with an address in his hand and at the strange letters the street signs are written in, he stops someone and asks. Then he sees the café that was described to him a few days earlier, where he had been a few days earlier, it seems. And he decides to sit down, to call her from there and to tell her that he is waiting in the café across the street. She won’t believe it, of course, but…
But now there are still three days until Christmas. The only thing I know for sure is that on Christmas Eve I will wait here. And if after the second cup of tea a happy and flustered young man sits down on the table behind me, dials a number and says: This is Henry, my love… And with completely feigned nonchalance announces that he is waiting for her at the café across from her place, she will only have the strength to say: Oh, Henry… that means that Christmas stories really do come true after all. Even if they are stories about missed connections. In this missed connection there is more love than in all the meetings in the world, if that doesn’t sound too sentimental for you. But that’s allowed on Christmas. Isn’t it, O. Henry?
Georgi Gospodinov (1968) is Bulgarian poet, writer and playwright. His debut novel, Natural Novel, was published in more than 20 languages. The next one, The Physics of Sorrow,won the international Jan Michalski Prize 2016 and was shortlisted for the American PEN Translation Prize, Best Translated Book Award, Premio Strega Europeo, etc. The novel has received praise from The New Yorker, World Literature Today, etc. He is author of scripts, an opera libretto and two theater plays. Blind Vaysha, a short animation based on his short story (dir. Teo Ushev), was among the Oscar nominees, 2017. Gospodinov is in NYC as a Cullman fellow at the New York Public Library, 2017/18.
Angela Rodel is a literary translator. In 1996 she was awarded a Fulbright Fellowship to study Bulgarian at Sofia University. She returned to Bulgaria on a Fulbright-Hays Fellowship in 2004 and now lives in Sofia. In 2010, she received a translation grant from the American PEN for Holy Light, a collection of stories by Georgi Tenev.
сряда, 6 декември 2017 г.
Свети Никола и Дядо Коледа - два сдвоени образа
Никола Бенин
Как Свети Николай стана Дядо Коледа
( за холандската традиция, за картината на Ян Стейн, за ролята на Кока-кола рекламата в съвременния образ на дядо Коледа и за това как някои търсещи медийна известност политкоректни тарикати провидяха в днешния симпатичен образ на Зварте Пит несъществуващ расизъм)
( за холандската традиция, за картината на Ян Стейн, за ролята на Кока-кола рекламата в съвременния образ на дядо Коледа и за това как някои търсещи медийна известност политкоректни тарикати провидяха в днешния симпатичен образ на Зварте Пит несъществуващ расизъм)
Той идва, той идва!
Добрият, милият светия!
Моят най-добър приятел, твоят най-добър приятел,
най-добрият приятел на всяко дете :
Добрият, милият светия!
Моят най-добър приятел, твоят най-добър приятел,
най-добрият приятел на всяко дете :
Да видим кой ще получи курабийка и кой - тояжка?
СВЕТИ НИКОЛАЙ – ПОЧИТАН И У НАС, И В ХОЛАНДИЯ
Даниела Горчева, сп. Диалог
I. Как Свети Николай станал Дядо Коледа
В началото на 17 век в Ню Амстердам, днешен Ню Йорк, холандците празнували своя обичай да си разменят подаръци на деня на Свети Николай (Синт Николас).
По-късно Синт Николаас (или както му казват децата Синтерклаас) е бил припознат като Санта Клаус, защото поради бавността на тогавашната поща в САЩ получаването на пакетите с подаръците между холандските преселници ставало чак по Коледа. Ето така Свети Николай, покровител на моряците, децата и неомъжените момичета започва да се свързва с Коледа.
Постепенно по него полепват обичаи и приказни персонажи от различните култури на преселниците в Америка – елфи, снежинки, елени, шейни, джуджета. През 1931 година американската компания "Кока кола" пуска реклама, на която две деца подават на Санта Клаус бутилка от газираната напитка, за да утоли жаждата си. Шведско-американският художник Хадън Съндблом (Haddon Sundblom) рисува Дядо Коледа, какъвто го знаем сега - весел дебеличък добряк, облечен в цветовете на кока кола - червено, бяло и черно (вж снимката в галерията).
Постепенно по него полепват обичаи и приказни персонажи от различните култури на преселниците в Америка – елфи, снежинки, елени, шейни, джуджета. През 1931 година американската компания "Кока кола" пуска реклама, на която две деца подават на Санта Клаус бутилка от газираната напитка, за да утоли жаждата си. Шведско-американският художник Хадън Съндблом (Haddon Sundblom) рисува Дядо Коледа, какъвто го знаем сега - весел дебеличък добряк, облечен в цветовете на кока кола - червено, бяло и черно (вж снимката в галерията).
Истинският Свети Николай обаче е висок, снажен, с достолепна бяла брада, в червени епископски дрехи и епископска шапка със златен кръст на нея. В Холандия Свети Николай пристига няколко седмици преди 5 декември с голям параход от Испания (предполага се, че свързването на Испания със свети Никола датира от времето, когато Холандия е част от Хабсбургската империя) и цял билюк весели помощници Зварте Пит (Черен Петър).
II. Тържественото посрещане на Добрия старец
В Холандия всяка година той акостира в различен град – Амстердам, Мастрихт, Зволе, Миделбюрх и т.н. и всяка година неговото тържествено посрещане от градската управа начело с кмета и огромно множество деца и родители се предава директно по телевизията и после се обявява по централните новини: “Днес Свети Николай пристигна в Холандия.” Следва подробен репортаж от събитието.
Тази година (2017) честта да посрещне Синт Николас се падна на Докум.
Откакто преди 20-тина и кусур години Кралският флот на Холандия предостави на Синтерклас за неговото пристигане от Испания историческия параход „Хидрограф”, който побира цели 150 пътника, на Добрия старец вече не му се налага да умува къде ще побере всичките свои помощници и ... ами, да – и чувалите с подаръци, разбира се!
След като изслушва всички вълнуващи песни, с които децата го посрещат, той прави обиколка на белия си кон из цялото градче, съпроводен от забавните си и остроумни помощници Зварте Пит (Черен Петър), от духовата музика на града и куп дечица с щастливи очи.
Зварте Питовците раздават пепернотен (малки курабийки) и бонбони на децата от огромните си чували.
Синтерклас, любимец на малки и големи, носи купища подаръци, катери се с белия си кон Америко по покривите и пуска шоколадови букви, лакомства и играчки през комините, а на сутринта щастливците ги намират в обувките си.
Напоследък, вероятно защото остарява, понякога се случва да не може да се покатери на покривите и затова пъргавите му помощници пускат чувалите с подаръци вместо него през комина или капандурите на таваните. И понеже са доста любопитни и игриви, случва им се и те да се изтърсят през комина, поради което все са изпоцапани със сажди.
Зварте Питовците раздават пепернотен (малки курабийки) и бонбони на децата от огромните си чували.
Напоследък, вероятно защото остарява, понякога се случва да не може да се покатери на покривите и затова пъргавите му помощници пускат чувалите с подаръци вместо него през комина или капандурите на таваните. И понеже са доста любопитни и игриви, случва им се и те да се изтърсят през комина, поради което все са изпоцапани със сажди.
III. Малко история:
Свети Николай е живял е през IV век, бил е епископ в Мала Азия. За него разказват, че на рождения си ден (6 декември) раздавал бонбони и сладки на децата. Веднъж дочул през прозореца на сиромашка къщурка как един беден баща окаяно оплаква съдбата си, че не може да омъжи дъщерите си, защото няма как да им осигури зестра. И добрият Свети Николай, разбира се, помогнал. Затова се смята за покровител на неомъжените бедни момичета.
Свети Николай е живял е през IV век, бил е епископ в Мала Азия. За него разказват, че на рождения си ден (6 декември) раздавал бонбони и сладки на децата. Веднъж дочул през прозореца на сиромашка къщурка как един беден баща окаяно оплаква съдбата си, че не може да омъжи дъщерите си, защото няма как да им осигури зестра. И добрият Свети Николай, разбира се, помогнал. Затова се смята за покровител на неомъжените бедни момичета.
През 11 век мощите на Свети Николай са пренесени от Мира, Турция в Бари, Италия. Свети Николай става почитан в Европа светец. Още през ХІІ век е имало над 3 000 малки църкви, чийто патрон е бил Свети Николай, а на територията на днешна Холандия те били няколко стотици.
IV. Книгата на Синтерклас
Да надникнем сега заедно с един учен Зварте Пит в Голямата книга на Синтерклас. Знам че треперите да не би в нея да пише какви бели сте вършили цяла година и сега да се окаже, че обувката ви ще остане празна като на онова момченце от картината на Ян Стейн.
Ха, защото се знае, че който е бил добър, ще получи награда, а който не е слушал го чака тояжката!
Само че – не, не – това с тояжката е било мнооого отдавна, когато все още е имало тук-таме лоши деца. Обаче в Холандия от години няма лоши деца, а читателите на "Диалог" от Белгия и Германия, откъдето Свети Николай също минава, твърдят че дори и там няма случай Зварте Пит да е налагал някое дете с тояжката и да го е слагал в торбата, че да го носи чак в Испания. Просто вече няма лоши деца и човек направо се чуди как от добри деца после някои се изхитряват да станат лоши като пораснат? Но това е друга тема.
Ха, защото се знае, че който е бил добър, ще получи награда, а който не е слушал го чака тояжката!
Да видим сега какво пише в Голямата книга на Синтерклас?
Голямата книга на Синтерклаас. Синтерклаас пише всичко в
тази книга .
Така че внимавайте.
тази книга .
Така че внимавайте.
Всъщност Синтерклас вече е много стар и е толкова зает с подаръците за децата, че не му остава време да пише в Книгата и затова в нея пише Зварте Пит Писар, който е Главният летописец.
Ето какво пише на 147 страница на Книгата:
„През 1324 г, Свети Никола е обявен за покровител на Амстердам (защото знае се, че той бди над мореплавателите и рибарите). В Амстердам и до днес стои Кулата на плача, откъдето моряшките жени махали за сбогом на своите мъже и със сълзи на очи гледали как се стопяват на хоризонта корабите, отнасящи моряците в открито море. Те горещо молели Свети Николай да ги пази, за да се върнат живи и здрави у дома.“
По-натам, в Книгата се разказва как едно време на 6 декември Кметството на Амстердам раздавало в чест на Свети Николай дребни монети, бонбони и малки подаръчета на амстердамските деца, особено на тези, чиито татковци са някъде далеч в морето. На 5 декември имало специално шествие, което тръгвало от църквата „Свети Николай” (тази, която е срещу Централната гара на Амстердам).
За шествието се приготвяли и раздавали специални курабии и сладки (спекулас, пеперкук, пепернотен, меденки, марципан). В края на този изпълнен с вълнения ден, децата поставяли обувките си пред камината. На другия ден намирали в тях разни вкусотии и понякога даже играчки.
За шествието се приготвяли и раздавали специални курабии и сладки (спекулас, пеперкук, пепернотен, меденки, марципан). В края на този изпълнен с вълнения ден, децата поставяли обувките си пред камината. На другия ден намирали в тях разни вкусотии и понякога даже играчки.
Зварте Пит си намества очилцата и ми разказва, че тъй като Свети Николай помага на бедните момичета да се задомят, затова на холандския Никулден имало обичай младежите и девойките да си разменят спекулас и пеперкук с пожелание за задомяване и дори се пеели шеговити двусмислени песнички.
Разказва ми още, че когато през 16 век калвинистите унищожили много църкви и изображения на Свети Никола и забранили празниците, свързани със светците, хората въпреки това продължили да празнуват Свети Николай в домовете си.
Слава Богу, тази глупава забрана не продължила дълго и днес Синтерклас е добре дошъл във всеки град или село и е посрещан тържествено лично от кмета и от всички деца и родители! Веднъж пристигнал в Холандия, Добрият старец обикаля навсякъде и всички чакат с нетърпение да се зададе корабът или ако случайно в някое село няма река или плавателен канал - влакът, с който Синтерклас пристига. После Синт обикаля целия град на своя бял кон Америко и всички деца получават много пепернотен от тия добри и смешни Зварте Пит, които са черни, защото нощем влизат през комина да оставят подаръците за децата.
Разказва ми още, че когато през 16 век калвинистите унищожили много църкви и изображения на Свети Никола и забранили празниците, свързани със светците, хората въпреки това продължили да празнуват Свети Николай в домовете си.
Слава Богу, тази глупава забрана не продължила дълго и днес Синтерклас е добре дошъл във всеки град или село и е посрещан тържествено лично от кмета и от всички деца и родители! Веднъж пристигнал в Холандия, Добрият старец обикаля навсякъде и всички чакат с нетърпение да се зададе корабът или ако случайно в някое село няма река или плавателен канал - влакът, с който Синтерклас пристига. После Синт обикаля целия град на своя бял кон Америко и всички деца получават много пепернотен от тия добри и смешни Зварте Пит, които са черни, защото нощем влизат през комина да оставят подаръците за децата.
Не без огорчение добрият Зварте Пит ми сподели, че напоследък разни чули-недочули твърдели, че да си Зварте Пит било расизъм и че самият Зварте Пит бил роб. Глупости на търкалета, обясни ми този учен Зварте Пит, който е магистър по история.
Когато холандският художник Ян Шенкман (Jan Schenkman) рисува през 1850 година прочутата с илюстрациите си книга за Синтерклас, той изобразява Зварте Пит, гордо яздещ кон редом до Свети Николай. Робите не яздят коне.
Нещо повече, пояснява ми Зварте Пит. Ян Шенкман е бил член на амстердамското дружество, което се е борило срещу робството в света, където то е съществувало все. А в Европа след 17 век роби няма, освен в колониите. Когато Шенкман обаче рисува книгата, Холандия е скъсала с робството дори и в колониите си.
Питам този учен Зварте Пит защо тогава от няколко години всяка поява на Синтерклас е свързана със скандални прояви на активисти, които се опитват да развалят празника на децата при положение, че и дума не става за расизъм в образа на Зварте Пит, когото децата обичат и който всъщност ги учи на това да преценяват хората не според цвета на лицата им, а според добротата на сърцата им.
Причината е, отговаря ми Зварте Пит, че разни чужденци, които не познават холандската култура и история, подпомагани от първорефлексни левичари, търсещи медийни изяви и готови всякога да размахват назидателно показалец има или няма защо търсят теле под вола. А под вола теле няма, заключи мъдро Зварте Пит.
Когато холандският художник Ян Шенкман (Jan Schenkman) рисува през 1850 година прочутата с илюстрациите си книга за Синтерклас, той изобразява Зварте Пит, гордо яздещ кон редом до Свети Николай. Робите не яздят коне.
Нещо повече, пояснява ми Зварте Пит. Ян Шенкман е бил член на амстердамското дружество, което се е борило срещу робството в света, където то е съществувало все. А в Европа след 17 век роби няма, освен в колониите. Когато Шенкман обаче рисува книгата, Холандия е скъсала с робството дори и в колониите си.
Питам този учен Зварте Пит защо тогава от няколко години всяка поява на Синтерклас е свързана със скандални прояви на активисти, които се опитват да развалят празника на децата при положение, че и дума не става за расизъм в образа на Зварте Пит, когото децата обичат и който всъщност ги учи на това да преценяват хората не според цвета на лицата им, а според добротата на сърцата им.
Причината е, отговаря ми Зварте Пит, че разни чужденци, които не познават холандската култура и история, подпомагани от първорефлексни левичари, търсещи медийни изяви и готови всякога да размахват назидателно показалец има или няма защо търсят теле под вола. А под вола теле няма, заключи мъдро Зварте Пит.
Но да оставим политкоректните кресльовци, които тръгнаха и „Пипи Дългото чорапче“ да префасонират и пренаписват и да се върнем към любимия празник.
Понякога Синтерклас пристига по най - весели начини в някое училище – с пощенска кола, с мотоциклет с кош, с файтон или върху трактора на някой фермер, дори с полицейска кола, защото всички искат да помогнат на Синтерклас да стигне по- бързо при децата. Веднъж даже дойде с въздушен балон! А децата като видят, че се задава този достолепен старец пеят с пълно гърло всички песнички, които знаят за Синтерклас, а те са много на брой и са много хубави!
През 19 век - разказва ми този учен Зварте Пит, - холандците съчинили много песни, които и днес децата пеят: „Виж, луната свети между дърветата!“ ;
https://www.youtube.com/watch?v=9thN8SrAg74
https://www.youtube.com/watch?v=9thN8SrAg74
„Ето, пристига Параходът“; „Чуй вятъра между клоните“; „О, ела да видиш, какво има в обувката ми“; „Синтерклас Капунче“ и др.
Оттогава датира и обичаят да се пишат и четат шеговито- нравоучителни стихотворения при получаването на подаръците, които не били просто подаръци, а най-различни изненади!
Докато си бъбрехме със Зварте Пит Писар и си похапвахме пепернотен, в стаята влезе забързано Зварте Пит, който се грижи за опаковането на багажа и каза, че трябва да вземе Голямата книга на Синтерклас и да я опакова. Така че аз не успях да видя кой какъв подарък ще получи, но ... още малко търпение – Синтерклас идва. Ето чувам как белият му кон Америко нетърпеливо цвили отвън!
V. Никулден
Тъкмо мислех да ви предложа да изпеем Hoor de wind waait door de bomen (оная холандска песен за Синтерклас, в която децата се питат едно друго дали в това студено време, когато грозни ветрища веят в клоните на дърветата и даже нахлуват в къщите, Свети Николас няма да се откаже да дойде), https://www.youtube.com/watch?v=mE_4aUEfWfk
и в стаята се втурна още един задъхан Зварте Пит и каза, че Зварте Пит Готвач питал дали знам още свищовски рецепти като онази в предишния „Диалог“ за шарана, понеже на Синтерклас тя много се харесала! Аз пък не знаех, че Синтерклас и неговите помощници четат „Диалог“.
и в стаята се втурна още един задъхан Зварте Пит и каза, че Зварте Пит Готвач питал дали знам още свищовски рецепти като онази в предишния „Диалог“ за шарана, понеже на Синтерклас тя много се харесала! Аз пък не знаех, че Синтерклас и неговите помощници четат „Диалог“.
- О-хо – каза ми този Зварте Пит – четем го и още как, даже в Голямата Книга на Синтерклас пише за България!
Оказа се, че когато на 6 декември, Свети Никола си тръгне от Холандия, той отива право в България и празнува с хората там Никулден! В Холандия той много се изморява, докато обиколи цялата страна и докато нощем изкатери всички покриви, за да пусне през комините подаръците, та в България си отдъхва на трапезата и дарява със здраве всичките си съименници – Никола, Николай, Николета, Николина. Понякога даже пее онази стара песен за спасените в бурята рибари:
Излязъл е буен вятър,
Буен вятър в Черно море,
Гемиджии Бога молят,
Бога молят, мене викат:
Дека да си Свет Никола.
Дека да си тук да дойдеш,
Да усмириш буен вятър,
Изгинахме сиромаси,
Та си ходих в Черно море,
Та усмирих буен вятър!
Буен вятър в Черно море,
Гемиджии Бога молят,
Бога молят, мене викат:
Дека да си Свет Никола.
Дека да си тук да дойдеш,
Да усмириш буен вятър,
Изгинахме сиромаси,
Та си ходих в Черно море,
Та усмирих буен вятър!
В България всички рибари много го почитат и когато правят нова лодка, те вграждат в нея икона на Свети Николай – да ги пази от бури и беди. Те даже твърдят, че Свети Николай идва на златен кораб, винаги, където имат нужда от чудотворната му десница, защото на него Бог е отредил силата да усмирява бурите и морските стихии и да спасява изпадналите в беда сиромаси.
Затова на Никулден на българската трапеза винаги има риба и тя трябва да е шаран или друга риба с люспи и стопанинът се благословя имането му да се множи като люспите на рибата. За празника старите българи винаги приготвяли и специален никулденски колак, на който изобразявали кораб, но сегашните българи много - много не знаели как, разправи ми тоя Зварте Пит, на който в България пък му викали Черен Петър и бързали да го докоснат, за да им донесял късмет.
Затова на Никулден на българската трапеза винаги има риба и тя трябва да е шаран или друга риба с люспи и стопанинът се благословя имането му да се множи като люспите на рибата. За празника старите българи винаги приготвяли и специален никулденски колак, на който изобразявали кораб, но сегашните българи много - много не знаели как, разправи ми тоя Зварте Пит, на който в България пък му викали Черен Петър и бързали да го докоснат, за да им донесял късмет.
И няма как, дадох му свищовските рецепти, които Лъчезар Тошев изпрати за читателите на „Диалог“, защото цяла Европа почита свети Николай, а Свищов отколе си е европейски град, даже и грамота има за това! На 27 септември 2000 г. в Страсбург, Генералният секретар на Съвета на Европа д-р Валтер Швимер връчи на Свищов диплома за принос към европейския процес. Свищов, който е бил пръв в много неща, стана и първият български град удостоен с Европейска диплома. И разбира се, европейският дух, който цари в този град от Възраждането до днес, има отражение и в свищовската кухня. А щом самият Свети Николай я е одобрил, какво повече от това!
VI. Свищовски рецепти, изпратени от Лъчезар Тошев:
ШАРАН С ЯЙЦА ПО СВИЩОВСКИ
Продукти: 1 шаран - около 2.5 кг, 8 яйца, сок от един лимон,
връзка магданоз,1-2 скилидки чесън, сол, червен пипер, брашно, олио
Рибата се разрязва през гърба и главата, а не през корема. Така рибата може да се отвори и да стане плоска. Разрязаният през гърба и главата шаран се посолява и се оставя да поеме солта 1-2 часа на хладно.
После се полива с олио. Поръсва се с червен пипер и брашно и се пече.
Яйцата се разбиват с малко сол и сока от лимон* /ако няма лимон, може и с лимонтозу, за да бухнат яйцата/. Слага се и много малко черен пипер.
Нарязва се на ситно връзката магданоз и се добавя към яйцата.
Когато шаранът вече е опечен, се изважда, залива се с яйцата и се връща във фурната, за да се запече. Поднася се изстинал.
* В оригиналната рецепта вместо лимон се слага сок от ягорида /зелено грозде/.
РИБАРСКА ЧОРБА ПО СВИЩОВСКИ
Продукти:
4 вида риба: сом, бяла риба, мряна, шаран
1 лъжица тарама хайвер, 4-5 опашки от речни раци
3 средно големи домата,3 моркова,1 глава целина или 5-6 стръка целина
1 люта чушка,1 глава лук,1 връзка магданоз,1 връзка девесил
мащерка, тарус /естрагон/, черен пипер, дафинов лист, сол, червен пипер - 1 чаена лъжичка
Четирите вида риба се слагат да се сварят в подсолена вода, колкото да ги покрие. Обикновено се вземат главите на рибите срязани зад предните перки, както и опашките. Към тях се слага цяла обелената глава лук и десетина зърна черен пипер. След като се свари, рибата се изважда и обезкостява.
В получения бульон се пускат морковите, нарязани на кубчета и целината - също нарязана на ситно. Когато омекнат, се добавя половината магданоз, нарязан на ситно, тарусът, мащерката /2-3 щипки/ и 2/3 от нарязания девесил, който е доминиращата подправка в тази рецепта. Добавя се и 1 чаена лъжичка червен пипер и 1 дафинов лист. След като поври 10-тина минути на слаб огън, се добавя лютата чушка и трите домата настъргани на ренде. Отделно 1 лъжица суров тарама хайвер се разбива във вода, така че зърната да се отделят едно от друго.
Сварените предварително опашки от речни раци се почистват и заедно с месото от рибата се връщат в бульона. Тогава се прибавя останалата част от нарязаните на ситно магданоз и девесил. След като кипне, чорбата се сваля от огъня и се оставя да поизстине.
Поднася се хладка, за да се усети букетът от аромати.
Тази рецепта с право може да съперничи на марсилската "Буябез".
Чуй кой тропа на вратата!
https://www.youtube.com/watch?v=m9jBoEDz_Ic
Продукти: 1 шаран - около 2.5 кг, 8 яйца, сок от един лимон,
връзка магданоз,1-2 скилидки чесън, сол, червен пипер, брашно, олио
Рибата се разрязва през гърба и главата, а не през корема. Така рибата може да се отвори и да стане плоска. Разрязаният през гърба и главата шаран се посолява и се оставя да поеме солта 1-2 часа на хладно.
После се полива с олио. Поръсва се с червен пипер и брашно и се пече.
Яйцата се разбиват с малко сол и сока от лимон* /ако няма лимон, може и с лимонтозу, за да бухнат яйцата/. Слага се и много малко черен пипер.
Нарязва се на ситно връзката магданоз и се добавя към яйцата.
Когато шаранът вече е опечен, се изважда, залива се с яйцата и се връща във фурната, за да се запече. Поднася се изстинал.
* В оригиналната рецепта вместо лимон се слага сок от ягорида /зелено грозде/.
РИБАРСКА ЧОРБА ПО СВИЩОВСКИ
Продукти:
4 вида риба: сом, бяла риба, мряна, шаран
1 лъжица тарама хайвер, 4-5 опашки от речни раци
3 средно големи домата,3 моркова,1 глава целина или 5-6 стръка целина
1 люта чушка,1 глава лук,1 връзка магданоз,1 връзка девесил
мащерка, тарус /естрагон/, черен пипер, дафинов лист, сол, червен пипер - 1 чаена лъжичка
Четирите вида риба се слагат да се сварят в подсолена вода, колкото да ги покрие. Обикновено се вземат главите на рибите срязани зад предните перки, както и опашките. Към тях се слага цяла обелената глава лук и десетина зърна черен пипер. След като се свари, рибата се изважда и обезкостява.
В получения бульон се пускат морковите, нарязани на кубчета и целината - също нарязана на ситно. Когато омекнат, се добавя половината магданоз, нарязан на ситно, тарусът, мащерката /2-3 щипки/ и 2/3 от нарязания девесил, който е доминиращата подправка в тази рецепта. Добавя се и 1 чаена лъжичка червен пипер и 1 дафинов лист. След като поври 10-тина минути на слаб огън, се добавя лютата чушка и трите домата настъргани на ренде. Отделно 1 лъжица суров тарама хайвер се разбива във вода, така че зърната да се отделят едно от друго.
Сварените предварително опашки от речни раци се почистват и заедно с месото от рибата се връщат в бульона. Тогава се прибавя останалата част от нарязаните на ситно магданоз и девесил. След като кипне, чорбата се сваля от огъня и се оставя да поизстине.
Поднася се хладка, за да се усети букетът от аромати.
Тази рецепта с право може да съперничи на марсилската "Буябез".
Чуй кой тропа на вратата!
https://www.youtube.com/watch?v=m9jBoEDz_Ic
Абонамент за:
Публикации (Atom)