Проф. Николай Аретов
Един роман, който прочетох леко и с интерес. По-леко, отколкото „Кротките“. А това е нещо, което все по-рядко ми се случва. Въпреки че чета доста криминални романи и трилъри. Необичайното (дали всъщност е толкова необичайно?) е, че не толкова сюжетът, интригата в повествованието задържа вниманието, поне моето. Анонсите и първите отзиви основателно поставят акценти върху „драмата на поколението на 80-те“, иронията, стилистичното майсторство и, не на последно място, върху психологизма. В този смисъл, трудно е да се прибави нещо оригинално – да, романът наистина навлиза в психологията на своите персонажи, бих казал – не само на поколението на 80-те, някъде и по-старите се разпознаваме, другаде сме провокирани да забележим разликите между поколенията, не бих казал пропастта. Нерядко се усмихваме на остроумните реплики, другаде нещо ни натъжава – не в романа, а в това, за което разказва. И отново сме съгласни с автора.
По едно време дори се попитах – а съгласяването с автора нещо непременно добро ли е. Отговорът не е толкова лесен, колкото изглежда на пръв поглед. От една страна, като читатели искаме авторите да ни провокират с нещо, от друга обаче, обичаме да се идентифицираме с любими персонажи. Да кажем с Холдън Колдфийлд, примерът не е съвсем произволен.
Въпреки интереса си към почти незабележимото, към който насочва и заглавието, „Фини прахови частици“ не е само за лутанията на едно поколение (то кое поколение не се лута), нито за навлизането в психиката на няколко приятели. Неща, които го сближават, поне в моите очи, с търсенията на Катя Атанасова, Албена Стамболова, Чавдар Ценов, сигурно и на други. Заглавието насочва и към фраза, която е особено актуална в говоренето по екологични въпроси в последно време. Към нея се прибавя и, уви, неостаряващата тема Чернобил. И тук, опасявам се, А. Игов се приближава до публицистичното говорене, казва верни, необходими, но и познати неща (клишето „до болка“ май ще е на място).
Третият елемент в романа е сюжетната линия, свързана с актуалния политически живот тук и сега. Няма да я издавам, предполагам, че мнозина ще я следят с интерес. Тя е маркирана буквално на първата страница, след това преминава на заден план, за да се разгърне към края. Изцяло иронична е, на места саркастична, подтиква ни да разпознаваме реални събития и лица, въпреки основателното предупреждение, че „приликите… са случайни и повърхностни“. Политическите сюжети от близкото минало и днешния ден, преосмислени в иронична светлина, са сравнително нова линия в българската литература, бих казал дори – дългоочаквана. Тя има своите сполуки – „Сестри Палавееви“ на Алек Попов, Георги Тенев (при когото Чернобил също присъства) и не на последно място – „Кротките“. Случаят с „Фини прахови частици“ е по-друг. Не само защото алюзиите към политическите събития са от най-ново време, а и защото, опасявам се, те имат донякъде фейлетонен характер – ясни са добрите и лошите, „недъзите“ са посочени недвусмислено, проблемът за мен е, че читателите и без това си ги знаем, и без това не харесваме политиците, особено пък тези, които идват от медиите, напълно споделяме погнусата на главния герой, а и на автора, от тяхната демагогия. Някой би могъл да възрази (не вярвам авторът да го направи), че романът не е насочен към всезнайковци като мен, а към една „по-широка публика“, която… Само че тази „по-широка публика…“ едва ли чете нови български романи, част от нея ще научи за „Фини прахови частици“ от телевизиите и социалните мрежи, но дали политическите внушения на романа ще стигнат до нея е отделен въпрос, още по-отделен е дали ще ги възприеме.
Е нищо, добре е да се опитва. Въпросът за мен е до каква степен се съгласуват психологизмът и политическата интрига. Трудно ми е да преценя, въпрос и на поколения. Но от доста време не ми дава мира онази мисъл за гръбнака на българската литература, който бил политически. Как не ми се иска да се съглася, да я опровергая, да ѝ се надсмея. Но се затруднявам с аргументите. И иронията ми изглежда единственото възможно спасение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар