Никола Бенин
Рамон Перес де Аяла (1880 – 1962) е испански писател, известен с интелектуалната си проза, който първоначално се увлича по декадентството. Той е прочут с романите „Белармино и Аполонио“ (1921), разглеждащ сблъсъка на вярата и съмнението, и „Меден месец, леден месец“ (1923), за любовните мъки и зрелостта, в които съчетава символичния изказ и философската ирония.
В първия ден от новата година дон Рекаредо Кастанеда, военният свещеник в Пиларес, най-накрая реши лично да отиде във Вегелина. В селото щеше лично да връхлети и да изравни със земята своя по-голям брат, дон Родриго, заради едно семейно „начинание“, което презвитерът внезапно бе взел много присърце. Ставаше въпрос и за твърдоглавие, защото, ако свещеникът се вгледаше по-добре, не би трябвало изобщо да го интересува. Неведнъж и не два пъти бе писал убедителни писма по въпроса за мойората и другият винаги бе отговарял с измъквания и недомлъвки. Беше необходима фронтална атака, за да се навлезе дълбоко във вражеските редици.
Нова година, нов късмет. Дон Рекаредо тръгна на път, облечен като селянин, с права яка, барета, ботуши за езда и вергахо[1]. Влакът потегляше рано сутринта, още по тъмно. Свещеникът си избра едно празно купе и се изтегна да спи. Беше толкова висок мъж, че когато отпусна кокалите си, заемаше всички места покрай една стена. Сънят му мина без сънища и когато той се събуди, погледът му се плъзна по стъклата на вратата, покрити от полупрозрачна копринена завеса, която някога е била бяла, но сега нейните тонове и сенки се изменяха с движението на влака. Това му припомни как докато беше в гарнизона в Бургос, в измамните зимни утрини водата, току-що кипната в легена от адютанта, обгръщаше в мъгла увеличителното огледало за бръснене и хвърляше такива необуздани и налудничави видения, че го караха да се усъмни в своя здрав разум, да опипва и да натиска своите издължени, възтежки, стъписани кости.
Спомни си също, че сутринта не се е бръснал. Надигна се и се приближи до прозорчето, където видя отразено като уловен мираж своето светло, грубо и благородно лице… „Съществувам ли наистина? – помисли си той. – Съществуването се предава в кръвта. Всичко, което съществува, е някак трайно. Защо станах свещеник? Tarde piace[2], празноглавецо. Ами този негодник Родриго? Вече стигнахме долината на село Конгосто. Мъглата, мъглата…“
Той отвори прозореца на купето и същата тази мъгла се втурна вътре да го обгърне с дъха си, влажен и пропит с уханието на поле. Освен мъглата околовръст няма друго, което да връща толкова вярно към нас собствения ни образ – още от най-отдалечената мъгла в миналото, нейде из германските лесове. Като стихиите, които се трудят слепешката; като постоянните форми, които в момента, в който биват заместени, вече започват да се заличават; като светлината и неизброимите цветови нюанси, породени от нея, които осветяват някоя точка и после се разсейват; като гласа, който се извива от песен към жалба и който начева незнайно къде и свършва, но донася зачатъка на сътворението за всичко, приобщава се и се обобщава, разтваряйки се в полъха на мъглата… Така в лоното на същата тази мъгла смъртната плът, страстите, инстинктите, илюзиите, мислите, усещанията, всичко ври слепешката – толкова по-закъсняло, колкото по-стремително.
Дон Рекаредо слезе от влака на гарата в Карбалин. На перона – няколко квичащи свине с вързани крака, всяка свиня – с жълт етикет, залепен за бута; до свинете – шевна машина в модерна дървена „клетка“ като някакво екзотично животно, чудновато и безмозъчно, появило се от приключенски роман. Зад тях, завити в туника от мъгла – своеобразните разведряващи очертания на пейзажа, които се натрупват плавно като чупливи леки предмети, завити в полупрозрачна копринена хартия.
Дон Рекаредо слезе самоуверено, с груби ръце, протегнати към природата. Жадуваше да се доближи и да разкъса „опаковката“, която прикриваше голотата на всичко. В съществото му векове наред по бащина линия бяха укрепвали корените на селския живот. Той се гмурваше в селото, за да се съживи като риба, която се връща в свои води. „Всички ние сме варварско, езическо съсловие“, помисли си той и гърдите му се издуха от стипчивия въздух и от гордостта.
До семейната къща във Вегелина имаше два часа път пеша. По пътя дон Рекаредо гледаше не толкова да върви, колкото да плува сред безформените и изменчиви вълнения, като мислите му отново и отново се връщаха на въпроса, който го водеше насам. Родът Кастанеда беше изключително стар. Настоящото поколение се състоеше от осем братя, всички – лишени от земя и от дух, всички – носещи имената на готските крале, от които твърдяха, че произлизат. Любопитно противоречие представляваше най-големият брат, кръстен дон Родриго като последния готски владетел. Останалите четирима носеха имената Ерменехилдо, Турисмундо, Чиндасвинто и Вамба. Най-малкият син, традиционно обричан на Църквата, според Божията промисъл бе наречен Рекаредо.
Тъкмо последният бе предпочитаният брат на дон Родриго, който отвръщаше на неговите чувства. Дон Родриго се ожени много млад и още същата година остана вдовец, без да има наследник. Останалите четирима, оженили се преди много години, вече се бяха отказали да имат потомци и родът Кастанеда заплашваше да бъде прекъснат. Единствената лелеяна от свещеника надежда беше попрехвърлилият петдесетте дон Родриго да сключи повторен брак. Това беше и причината за посещението на дон Рекаредо във Вегелина: да убеди, да принуди своя брат дон Родриго, макар и най-вероятно дон Родриго да отвърнеше: „Тебе пък какво те интересува, постнико?“.
И все пак, Боже милостиви, колко го интересуваше това!… Дон Рекаредо така бленуваше да постигне целта си, сякаш ставаше въпрос за собственото му спасение и за успокоението на собствената му съвест. Той, който винаги и без да се напъва се бе радвал на спокойно сърце и ясна мисъл, лишена от всякакво сластолюбие, напоследък беше подлаган на жестоки изкушения. И за да се избави от тях и да изразходва енергията си, той спортуваше до изнемога – захващаше се най-вече с ездата и гимнастиката, която правеше сутрин и вечер. Обаче изкушенията не спираха.
После се зае да целѝ тялото си с учението, което иначе никога не го бе привличало, но изкушенията само се разпалваха и ставаха още по-силни. Тогава от мъглата на неговата плът до мъглата на неговия дух се издигна примамливото убеждение, което го удовлетворяваше: „Това в мен, което надава рев, е изискването на вида, многовековната глъч на моята каста, която не може да се примири да се затрие, здравото варварство на семейство Кастанеда, бурно надигащата се негова мая. Защото тази каста има правото да надживее безформената и неустойчива маса на човешкия живот. Ако този негодник Родриго реши да се ожени отново, аз съм сигурен, че ще се успокоя. Тази властна глъч на кастата ще е намерила гръмогласен орган, в който да зазвучи, да отекне и да осъществи себе си.“ Той нямаше намерение да споделя с Родриго тези твърде лични подбуди, а бе изнамерил други, които считаше за по-сурови и по-ефективни.
Така крачеше дон Рекаредо и на всеки няколко стъпки отмяташе и преместваше копринената хартия, в която се загръщаха всички диви творения – сякаш разгръщаше своята собствена душа и откриваше подарени спомени и видения. Извитият сиво-кафяв римски мост, закачулен в бръшлян, го подтикна да се пренесе мислено в Кайро, където беше ходил с една военна комисия да купува допълнителни коне… Усмихна се, че свещеник може да има подобно занимание. Вярно е, че много разбираше от коне, след като произхождаше от род, в който от незапомнени времена имаше благородни ездачи.
Когато беше малък, той и неговите братя скачаха от най-високата точка на моста във водата, сред кехлибарени и сребристи потоци, които бяха толкова прозирни, че нийде по света не можеше да се намери нищо подобно освен може би в зениците на орлите. Както нийде по света нямаше трева като тази по ливадите на Конгосто – лилавеещо зелена, гъста, гъста, като някакво старо кече, което дори да разчепкваш с пръсти, няма да се появи земята отдолу (и дон Рекаредо се захвана да пробва). „Да, на това му викат тучни пасища…“ – каза си той.
Жълтото слънце вече навирваше чело иззад мъглата и напълнил устата си с вода, дон Рекаредо го сравни с позлатените пъпеши или други тласкащи към сладострастие плодове сред валмата от памук по клоните, които някои новобогаташи от Пиларес си поръчваха чак от Ангулема… Постепенно мъглата започна да изтънява и започна да се сипе ситен дъжд, отмерен и волен, чиито капчици танцуваха и барабаняха като прашинки в бразди от светлина. Дон Рекаредо си свали баретата и посрещна дъжда с глава и лице, като развеселено растение…
Недалече от него една девойка прехвърляше възвишението, очертало се на фона на седефеното небе. Дребничка на ръст, тя вървеше и се поклащаше под тежестта на двете стомни, които беше помъкнала. Дон Рекаредо оприличи нейното смугло личице на това на пламенната Суламит. Заради техния рубинен блясък му се стори, че тъмните ѝ очи горят като въглени. Тя вървеше и си пееше присмехулни песни. След като го подмина, изви снага, обърна глава, впи поглед в свещеника и устните ѝ се разтеглиха в подигравателна усмивка: „Иисусе Христе, дяволица – рече си дон Рекаредо. – Пустинникът свети Антоний би припаднал“.Вече се различаваше семейната им къща във Вегелина, разположена на един склон. Разнесе се наситен и гръмък рев, който разлюля въздуха. Дон Рекаредо почувства как в него се надига дивият вик на неговата каста и притича до дома. Някакъв стар начумерен слуга държеше едно муле за юздите, а дон Родриго, препасал ремъка на карабината си, роптаеше и риташе животното, докато то цвилеше и хвърляше къчове.
– Пусни го – заповяда дон Родриго.
Мулето препусна в галоп надолу по склона, дон Родриго вдигна карабината, стреля и животното се претърколи настрани като някакъв грамаден дългоух заек.
– Беше необяздена. Хвърли ме. Феодалната справедливост. Болката след простъпката като сянката на тялото… Само ако можеше да се направи същото с жените… Тури му пепел, да не говорим за това… Добре дошъл, отче. Ела да те прегърна!
Двамата братя се прегърнаха. Дон Родриго беше по-възбуден дори от дон Рекаредо. Те се извисяваха като два дъба, но кожата на свещеника имаше по-скоро меден загар.
Разположиха се на завет под един широк навес и Фонсо, начумереният стар слуга, остана прав недалеч от тях.
– Тази водичка ще ѝ дойде добре на земята – подхвърли дон Рекаредо само за да се намира на приказка. – Земята ще може да върне това, което е скътала в себе си.
– Имайте милост, драги господарю – обади се със стреснато изражение Фонсо. – Защото земята прибра моята съпруга, навеки да почива в мир, амин.
Дон Родриго бурно се разсмя на това селско остроумие.
– За какво да шикалкавя? – продължи сключилият вежди дон Рекаредо. – Всички рано или късно изпълняваме своето предназначение като копия, насочени право в целта. Ще говоря направо. Родриго, трябва да се ожениш.
– Хайде, хайде, чилякът е прегорял и кисел – отвърна дон Родриго, удряйки се по гърдите, малко над сърцето.
– Прегорял, не. Зрял – поправи го свещеникът. – Ние сме род на дълголетници. Моментът е съвсем удачен да се ожениш, да имаш деца и да ги възпиташ добре.
– Колкото по-старо е семето, толкова по-лоша е реколтата – обади се слугата.
– Стига си брътвил, псе такова – скастри го дон Родриго. – Кой ти каза, че съм стар за това или за онова?
– Самият вие – отвърна свелият глава Фонсо.
– А кой ти е разрешил да повтаряш това, което казвам?
Дон Родриго се отнасяше към подчинените си с известната фамилиарност на провинциален аристократ, като издънка на дърво с корени, потънали в треволяци – дърво, което се виждаше само като затъмняваща и прихлупваща сянка.
– Знам добре, че не сте стар. Кой не го знае? Разгласяват го даже петлите на пазара, мърморят го даже пукалите в църквата – сподавено отвърна слугата, с горчив и жален тон като на щурец.
Дон Родриго отново гръмко се разсмя.
– Трябва да се ожениш, Родриго – отново натърти с дълбок глас свещеникът. – Не става въпрос дали ти харесва, или не. Това е дълг пред Бога, рода и името.
– Името ли? Кастанеда… Що за грубо име, което, разбира се, произлиза от „кестен“.
– И какво от това? Няма по-височайша аристокрация от онази, която тръгва от полската шир. Такива са и бележитите имена на прославения Рим! Всички онези Фабий, Цицерон, Лентул… Какво означават буквално? Бакла, нахут, леща. Какво ще ми кажеш за това?
– Ах, Рекаредо, многознайко такъв! Откога стана толкова учен? При мен обаче само си хабиш учените приказки. Няма да се оженя. Една ми стига. Бях женен и още същата година овдовях… Като с кучетата. След първото, което ми умря и ми донесе такава печал, се зарекох да не пускам повече кучета у дома. Оттогава ловувам глигани с кучета назаем. Ето, виж – той сграбчи с грамадната си ръка медальона, който носеше на верижка от часовник. – На гърба е моята Лаура. Отпред е Сигизмундо, моето куче. Научил съм си урока.
– Да, ама си имаш дружка за пред хората, нали? До ушите ми стигна мълвата за този скандал. Знам и как се казва. Мелания, по прякор Ваклата.
– Само ако я познаваше… Странно създание. Очите ѝ са две капки катран от казаните на Педро Ботеро[3]. Дяволица е, истинска дяволица…
– Познавам я. Да, дяволица е, опазил ни Господ! Срещнах я по пътя насам.
– Не мислѝ, че си узнал каквото и да било за нея. Отвътре е лед и мраз. Никой не проумява как. Аз съм кестенът, а тя е бодливата обвивка. Единствената, която не ме поглежда. Не се скита и не се развява. Наранява.
– Какъв скандал само!
– Какво, че си имам приятелка ли? Всички мъже от нашия род са имали приятелки още от времето на вестготите.
– Сам ще ти дам опрощение, но сега ти съобщавам, нареждам ти, предлагам ти, моля те на колене да се ожениш. Чуй ме, това е нов живот!
– За какво, глупчо?
– За да имаш потомство.
– Добре казваш, за да ме разкъсат и да минат нататък.
– Това са шегите на простолюдието. Свали този голям товар от моите плещи, Родриго. Духът ми няма да се успокои, докато не видя, че нашата кръв не потече нататък, Родриго, Родриго.
Тогава се появи някакъв орач, който се приближаваше запъхтян, вдигнал високо ръце към небето, сякаш молеше за справедливост или за милост, докато най-сетне се простря пред дон Родриго. Селянинът не спираше да вие, въпреки че господарят го подканяше да каже какво му тежи.
– Ах, господарю по волята на небето, бащице на бедните, утешение за нещастните! – завалваше той хвалебствието между своите хлипания. – Нолин Фигарчето[4] ми мисли злото. Много ми мисли злото.
– Какво ти е сторила?
– Какво да ми стори? Нищо. Каза ми.
– Какво ти каза?
– Ах, господарю, не знам дали няма да сгреша. Каза ми, че моите дечинки, всичките ми девет дечинки са ваши.
Дон Родриго се изправи и с достолепен жест и тон, които вдъхваха страх, изрече:
– Иди при Нолу Фигарчето, и ѝ кажи, че нейните дванайсет деца са братчета на твоите.
[1] Вид камшик от жилите на бик. – Б. пр.
[2] Разговорен израз, който буквално означава „късно изписука“ или „късно се обаждаш“. – Б. пр.
[3] Герой на Франсиско де Кеведо. – Б. пр.
[4] Фигар или торера – късо елече без копчета.
