НИКОЛА БЕНИН
1. Същност на есето
Думата есе е френска по произход (фр. essai – опит); по етимология се свързва с глагола essayer – опитвам, изпробвам, претеглям. За основоположник на жанра се смята френският философ Мишел дьо Монтен, който през 1580 г. публикува книгата си “Опити” (“Essais”). С авторството на Монтен се свързва и името на жанра, макар че терминът не се възприема веднага във Франция – той се налага в Англия от английски философи и писатели. Делото на Монтен не възниква “от нищото” – сам той признава, че следва в своите “Опити” практиката на мислители от античността (Сенека, Плутарх, Марк Аврелий). Според утвърденото днес схващане античните текстови модели са само предпоставки, върху чиято основа есето на Монтен възниква през ХVІ в. като нова жанрова форма.
Като текстов жанр есето е една от най-“изплъзващите се” от определение речеви форми. Множеството дефиниции, давани от различни изследователи и справочници (речници на литературните, философските, семиотичните термини и понятия, включително “Енциклопедия Британика”), показват обезсърчаваща липса на единство и само сгъстяват мъглявината по темата. Причината за това вероятно е в спецификата на самия жанр с неговия синкретизъм (във философски смисъл) и относителна свобода откъм предварителни предписания и структуриращи модели. Именно поради тези особености се казва, че никое сполучливо есе не прилича на друго; трудността между есетата “от раз” да се открият повтарящи се черти пък е в основата на трудността да се дефинира самият жанр.
Все пак всяко теоретично изследване явно или неявно излиза от някакво разбиране за спецификата на жанра. Настоящото изложение не може да избяга от това положение и ще рискува със следното определение: Есето е вид текст, в който по асоциативен път и върху основата на лично мнение се излагат разсъждения по даден проблем. Предложената дефиниция съвсем сигурно страда от същите недостатъци като своите предходници; тя трябва да се възприема като опит за пределно кратко определение на типа текст, удовлетворяващо целите на това изложение.
Навлизането в проблематиката на есето следва да започне с това, че по своята същност то е продукт на доказателственото мислене – създава се чрез процедура, при която дадено становище се подкрепя с аргументи. Есето, с други думи, е вид аргументативен текст. В него се разсъждава по определен проблем, излага се и се обосновава мнение. Представянето на размисли, становища, съображения, идеи, оценки върху основата на аргументативни стратегии е съдържателна същност на есето. Разликата между есето и другите видове аргументативни текстове (например жанрове от областта на научната теория – статии, монографии, дисертации; на коментарната публицистика – политически, икономически, социални коментари, социологически анализи и прогнози; на ораторската проза – съдебни, политически и други речи; на административната практика – експертизи, доклади, мнения, рецензии и пр.) е в типа на аргументацията, в начина на нейното организиране и в техниките на построяване на цялостния текст.
Есето не търси строга последователност и системност на изложението. То бяга от научната точна аналитика, както и от строгата документална организация на мисловната дейност. То разтваря игрови пространства пред мисленето, пред начина на изразяване и пред цялостното оформяне на текста. За него основен при търсенето и излагането на аргументи е асоциативният принцип – когато една мисъл (емоция, представа) спонтанно извиква друга, с която в момента се открива връзка по някакъв признак. Изложението се характеризира с индивидуално стеснен зрителен ъгъл към проблема, с разнородност на аргументите, непредвидимост, мозаечност. Присъщи за него са подчертана образност, емоционалност и експресивност, многозначност, метафоричност, субективност и индивидуална неповторимост. Есето не е чуждо на мисловния експеримент – оттласкване от една изходна точка и поемане в посока, за която още не е ясно къде ще отведе. Есето е и в насладата от изразяването, в оригиналното подбиране и съчетаване на изразни средства и в изцяло личния стил. То ненавижда установените истини, тривиалното и сковаващото. То е полет на мисълта, осъществен след самовглъбяване и разговор със себе си. Построяването на текста се придържа към свободно структуриране, без задължителни схеми и предварителни модели, като следва интуицията и въображението на автора.
Във връзка с казаното е ясно, че есето е вид разсъждение, но не всяко разсъждение е есе. Не се характеризират като есета, както се разбра, рационално построените аргументации, насочени към системно изследване на проблем (например в някаква научна област), към пълно, всеобхватно и изчерпателно представяне на доказателства във връзка с определена тема. От друга страна, текстове, построени чрез мисловни асоциации и наситени образно-емоционално, но неосновани върху разсъждение, по същество не са есета. Такива са например текстовете импресии5, които стоят близо до есето, без да се покриват с него.
2. Характерни особености на есето
Като първа характеристика на есето се отбелязва относителната му свобода откъм регламенти при създаването. Есето не притежава устойчива, постоянна формула за построяване, в смислов и структурен план не следва някаква задължителна схема. То е толерантно към всякакви съдържателни идеи и строежни решения, включва разсъждения върху обекти с разнороден произход, пропускливо и адаптивно е към разнообразни текстостроителни техники, изразни средства и комуникативни цели. Относителната му свобода обаче не го превръща в “наджанр” и “свръхжанр”6 – всяко есе несъмнено притежава характеристики, които споделя с други подобни текстови форми и които позволяват тези форми да се квалифицират именно като есе (а не като някаква друга жанрова разновидност).
Свободата на есето често се разбира превратно – като пълна липса на правила и норми при създаването, като спонтанна и фриволна проява на мисълта. И лишеността от норми, и спонтанността от този вид обаче са крайно рисковани и неверни тълкувания на спецификата на жанра. Есето безспорно притежава свобода – и в съдържанието, и във формата, но тя не е абсолютна. В есето има свобода, но няма слободия; има толерантност, но липсва произвол7. Свободата на есето е преди всичко в свободното изказване на мнение, в неограниченото от господстващи стандарти тълкуване на идеи и проблеми. Тя е също в излагането на тези – свързани и аргументирани, без обаче да са непременно подредени в стройна система. Тя е и в говоренето на естествен, непринуден език, неотежнен със строг категориален и терминологичен апарат. Свободата е в откриването и свързването на елементи от различни “светове” – на абстрактното и конкретното, на мисловното и образното, на рационалното и емоционалното, на експресивното и неутралното, на обикновеното и необикновеното, на красивото и грозното, на сериозното и смешното. Свободата на есето е и в допустимостта в него на вариативни композиционни формации и разнородни изказни форми.
При всички случаи е добре да се осъзнава, че свободата не се ражда в спекулативно разбираната спонтанност, в “ескпромтното” създаване. Спонтанността в случая не е в това да говориш произволно по темата с илюзията, че каквото и да кажеш, щом е спонтанно, ще удовлетвори изискванията на жанра. Тя не е и в това, щом ти съобщят темата, тутакси да почнеш да ръсиш бисер след бисер, една мъдра мисъл след друга. Есето не притежава такъв вид спонтанност. То не е нито повърхностно говорене за нещата, нито внезапен резултат от спонтанен пристъп на гениалност. То изисква усамотено вглъбяване в себе си, задълбочен размисъл върху проблема, след което аргументираната позиция може бързо и “спонтанно” да се отлее в езикова форма. На есето в крайна сметка е присъща свобода, но относителна. Есето също се подчинява на определени правила, колкото и широки и толерантни да са те. Тези правила поставят граници, вътре в които е възможно много, но не всичко. Регламенти има и в съдържателното изграждане (например следване на смисловите структури, присъщи на аргументативните текстове), и в текстопораждащите техники (например специфики в начина на построяване на аргументацията), в композирането и в езиковото изграждане. Следването на тези регламенти и създава характерните белези на есето във всеки от тези аспекти (вж. т. 3).
Втора своеобразна характеристика на есето е неговата скрита диалогичност – настоятелното търсене на контакт с възприемащия. Без да притежава външната форма на диалог, есето е вътрешно отворено към събеседник. Схващанията на автора се излагат като че ли в непосредствен разговор със слушателя. Атмосферата, която създава есето, е атмосфера на непринудена беседа между партньори. Авторът не поучава своя събеседник, не му “свежда” знания и идеи, а споделя с него свои размисли, спори, защитава своята теза, оборвайки очаквани възражения. Есето търси отговор на зададен въпрос, само задава въпроси и се стреми да намери отговора им, поставя проблеми и подтиква към размисъл по тях, инициира избор на позиция. Текстът провокативно се стреми да включи читателя в обсъждането, да го убеди в правотата на авторовото мнение. Този именно задочен диалог е неповторима специфика на есеистичния начин на писане.
Диалогичността се проявява в цялостния маниер на оформяне на текста. Тя е в общото звучене (тон) на есето – спокоен, задушевен, полемичен, реторичен, ироничен и т.н. Реализира се чрез задаване на въпроси, чрез употреба на подбудителни и възклицателни изречения, на вметнати изречения, проявява се във формите на “ти”- и “ние”-изложението, а понякога и в пряко обръщане към възприемащия.
Есето се отличава с изключително висока субективност. Тя е свързана най-напред с факта, че в текста се представя личното мнение на автора по обсъждания въпрос, изяснява се и се защитава личната му позиция. От друга страна, субективността е в това, че проблемите, дори и да са далечни спрямо собственото делнично битие на пишещия, се третират от него с изявена лична съпричастност. Яркото присъствие на автора е един от най-характерните белези на жанра. Няма друг жанр, в който личността на пишещия да се разкрива по-директно, по-изразително и по-убедително. Есето е проява на човека такъв, какъвто е – на неговата начетеност, опит, чувствителност, морал, склонност към вживяване в проблемите и умозрително анализиране, способност да разбира себе си и другите, да тълкува и оценява света. Авторовата личност се проявява навсякъде и във всичко. Тя е в реализираните чрез текста съобщителни и въздействени намерения на пишещия, в изразеното отношение към обекта, в подхода към темата, в аргументацията на тезите, в индивидуалния маниер на писане. Лансираните идеи дават представа за личната ценностна система на автора, а в езиковата форма на речевия продукт мощно се налага авторовата уникалност. Затова неслучайно се казва, че в есето авторът е фактическият (същинският) център на текста8.
Есето се характеризира с оригиналност (новост, единственост). Тя е преди всичко в индивидуалния поглед към проблема, без да се копират идеи от други източници и автори. Реализира се като неповторимост, уникалност на текста. Проявява се и на равнището на съдържанието, и на равнището на структурирането на речевия продукт. До голяма степен произтича от специфичната за есето техника на писане – чрез метода на асоциациите. И тъй като този процес е непредсказуем и индививуален за всеки отделен автор и за всеки отделен момент, доброто есе възниква като неподобен на нищо друго, идентифициращ се само със себе си продукт.
Присъщи характеристики на есето са също образност, емоционалност и експресивност. Образността се проявява в нагледното познание и обобщение на света – чрез “живо”, сетивно възприемано изображение на събития, преживявания, състояния, лица, предмети. Чрез образното представяне (в сетивни усещания, зрителни и слухови възприятия) и най-абстрактните понятия и идеи стават достъпни, разбираеми. В есето образното е в своеобразна симбиоза с абстрактното. Те се преливат едно в друго, като абстрактното прехожда към образното и се разтваря в него, става чрез него предметно и определено. Основни проявители на образността са изразително-изобразителните средства и стилистичните похвати на езика (тропи и фигури). В по-широк смисъл обаче средства на есеистичната образност могат да станат и неутрални елементи под влияние на контекста, в който са употребени.
Емоционалността се разбира като емоционална наситеност и емоционална въздейственост на есето. Тя се проявява в намерилите израз в текста чувства и настроения на автора във връзка с обсъждания проблем и същевременно в способността на речевия продукт да предизвика определени емоционални състояния и нагласи у възприемащия. Емоционалността може да произтича от най-различни неща – да е свързана с характера на темата (например съдбата на сираците), с определени съдържателни моменти при разработването й, с образния език. Изразява се в повърхнинната структура на текста чрез емоционални думи, чрез тропи и фигури, чрез възклицателни изреченски структури, междуметия, обръщения, прекъсвания на речта и др. Емоционалната наситеност (и съответно въздейственост) може да бъде по-силна или по-слаба и това зависи от подхода към темата, от темперамента на автора, от жизнения му опит, от моментното му настроение и душевно състояние. Емоционалното в есето не е алтернатива на интелектуалното (мисловното, разсъдъчното), а е в единство с него.
Експресивността се проявява като изразителност и въздейственост на есето, способност да влияе върху чувствата, разума, настроението на възприемащия, да предизвиква определени реакции. Свързана е с емоционалното и образното, защото те винаги правят речта изразителна, т.е. експресивна. Но въздействена сила могат да имат и идеи, мисли, воля, затова експресивното може да се реализира и чрез интелектуалното и волевото. Експресивността се постига чрез средства от всички езикови равнища, но най-забележими са тези от лексикалното и синтактичното равнище: експресивно натоварени думи и изрази – думи с висока стилистична окраска (поетизми, архаизми, книжни думи, чужди думи) и думи с понижена стилистична окраска (битовизми, жаргонизми, просторечни елементи), както и всички ресурси на стилистичния синтаксис – именни, възклицателни, вметнати изречения, изброяване, обособяване, прекъснати конструкции, инверсия, безсъюзие и многосъюзие. Мощна проява на експресивността дават средствата на тропеичния и фигуративния език, графичните средства (буквени и шрифтови контрасти), специфичното архитектонично оформление (например нетрадиционно абзацно членение)9.
Отличителен белег на есето е и специфичният му изразен стил. Не е случайно, че от всички текстови жанрове само есето е получило индивидуализиращо название на характерния си начин на изразяване – т.нар. есеистичен стил. Есето е чуждо на безличното и тривиалното в изказа, самата му същност се проявява в елегантното, стилно, изискано поднасяне на идеите. Специфично за есето е неповторимо съчетаване на езиковите стилове (научен, художествен, разговорен, публицистичен), ярка авторска индивидуалност в изказа (нестандартен, специфичен за всеки автор начин за боравене със словото), диалогична насоченост. Неотменни характеристики на есеистичния стил са подчертана експресивност и образност на речево равнище, постигани чрез употреба на думи от разнообразни лексикални пластове, с разнообразна стилистична окраска, на емоционално наситени елементи, синоними, на тропи и фигури от всякакъв вид.
Така в съвкупността на всички тези най-общи белези и във всеки път неповторимото им наслагване и “срещане” се ражда есето като “своеобразна проза” и “нестандартен текст”.
3. Изграждане на есето
Специфичните черти на есето се реализират на всички равнища на текста: в съдържателното изграждане, в текстопораждащите техники, в композицията, в езиковата структура.
3.1. Съдържанието на есето представя определен проблем, по който се обосновава становище. Характерно за жанра е, че винаги става въпрос за проблем, върху който (според автора) си струва да се мисли и да се говори в даденото време и в дадената културна общност. Проблемът сам по себе си може да е свързан с най-широк спектър предметни области – може да засяга практически всичко, отнасящо се до човека, обществото, природата, настоящето, миналото, бъдещето. Есето може да разработва различни социални, икономически, политически, философски, литературни, общокултурни, нравствено-етични, екологични и други въпроси.
Проблемът, който се поставя за обсъждане, оформя темата на есето. Тя от своя страна е свързана пряко с предмета и заглавието на текста. Предметът (предметната област) на есето е този извънтекстов обект, по повод на който се създава речевият продукт (например взаимоотношенията между хората, музиката, криворазбираната демокрация). Темата е този аспект на предмета, който е избран за разглеждане в текста. Тя е предметът, стеснен от някакъв зрителен ъгъл, погледнат от определена гледна точка (например в рамките на предметната област взаимоотношения между хората могат да се обсъждат теми като: можем ли да уважаваме някого, чиито възгледи не споделяме, можем ли да бъдем толерантни към малцинствените групи, към инвалидите, към възрастните). По отношение на съдържанието на текста темата е неговото смислово ядро, обобщение на “това, за което се говори” в него. Поставеният за обсъждане проблем се фиксира в заглавието10. Заглавието може да отпраща към темата пряко или иносказателно (метафорично, символно, алюзивно). Както всичко в есето, заглавието не търпи шаблона и сивото безличие. За формулирането му са необходими специални усилия, както за да се постигне свежест и нестандартност, така и за да се реализират присъщите на всяко заглавие функции – називна (да служи като “собствено” име на текста, да го представя и идентифицира), ориентираща (в предметната област, темата, тезата), рекламна (да провокира интерес към текста и да стимулира “потребяването” му). Заглавието може да се оформи като субстантивна номинация (просто или разширено название чрез съществително име), респ. две и повече такива номинации, като твърдение (название под формата на съобщително изречение), като въпрос, като волева изява (подбуда) или възклицание. Тези възможности се илюстрират например така: “Приятелството”, “Размишленията на един седмокласник”, “Властта и свободата”; “Нашият дом е България”, “Правото на силния е най-голямото безправие”, “Насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш”, “Нужни ли са донкихотовци на нашето съвремие”, “Кой би си купил билет за България”, “Парите – приятел или враг”, “Нека бъдем българи за пет минути”, “Хип-хип ура за края на училището”. Допустими са и цитатни заглавия от всякакъв вид, например “Който винаги пълзи, не пада” (поговорка), “Свободата е едно от най-ценните блага” (“Дон Кихот”), “Не всичко е пари, приятелю” (песен), “Ние сме само още една тухла в стената” (песен от албума “Стената” на Пинк Флойд), “Любов необяснима” (заглавие на драма от Н. Йорданов). Особено ефектни са заглавия, алюзиращи заглавия или идеи от други текстове, например “Ах, този секс” (алюзия към култовия филм “Ах, този джаз”), “Има нещо гнило в българското образование” (алюзия към “Хамлет”), “Европейци сме, ама не съвсем” (алюзия към “Бай Ганьо”). Ефектни са и заглавия с метафоричен образ в себе си (“Отговорността на белите престилки”), с нарочна двусмислица (“Жени в бяло” – булките?, лекарките?), каламбурните заглавия, особено ако предполагат “разчитане” на скрит образ или идея, тип “Ще победи ли мишката книжката” (с идея към компютърната мишка и към въпроса, дали виртуалната информация може да замести книгите).
По поставения проблем трябва да се изкаже и защити мнение. Общо взето, да се напише есе, означава точно това – да се аргументира мнение по определен въпрос. И особено важно е да се разбере, че се касае за личното мнение на автора, за истинското му, неподправено собствено виждане по повдигнатия проблем. Спецификата на есето е именно във възможността авторът да изрази позиция, която е лично негова, каквато лично той смята за градивна, каквато на него му харесва, без да я нагажда към това, което знае, че се очаква от него11, без да се съобразява с това, което другите смятат за правилно. Възможността да се разчупи контролът върху мисълта, да се избегне диктатът на общоприетите становища, възможността човек да изяви себе си като самостоятелно мислещо същество, смелостта да се изостави рутината и оригинално да се изрази свое виждане, правото без задръжки да се изкаже мнение и да се отстоява то – това всъщност е есе. И в това е една от основните прояви на прословутата свобода на есето като жанр – тя е в свободата на мисленето, в свободното заявяване на позиция, в неограничената от стандарти мисловна изява на личността.
В есето към обсъждания въпрос се подхожда от позицията на личния опит на автора (житейски, познавателен, етически, естетически, философски). Това значи, че проблемът “се потапя” в личността на автора, пречупва се през индивидуалното му световъзприемане и светоразбиране, от които изработването на лично мнение е пряка функция.
Есето представлява емоционално-образно и асоциативно построена аргументация. То страни от рационалното, строго подредено и системно мислене в абстрактни категории, от специализирания понятиен апарат и терминологичната натовареност. В него няма стремеж към окончателно обобщение, към установяване на абсолютна истина. То е навлизане в света на разсъждаването чрез мислене (предимно) в конкретни категории и факти, чрез нагледни образи. То е непринудено споделяне на идея, възглед или оценка, почерпани от реални ситуации. То е коментиране на проблем през призмата на собствения жизнен опит и валидно за конкретния момент и място. При това обосноваването на тезата се пречупва през емоциите, през душевното преживяване, през субективната нагласа, разположение и впечатлителност. От друга страна, есето е уникален експеримент в областта на доказването – изпробване на начин за изразяване и мотивиране на мнение чрез метода на асоциациите. Основното в есето е асоциативната “разходка” на мисълта, играта на въображението, фантазията и интуицията. Неслучайно се обобщава, че същността на есето е в разсъждението, постигнато чрез игра на мисълта и емоционална съпричастност (Радев 1998: 23).
Канава на съдържанието образуват разсъжденията по повдигнатия въпрос. Затова основни съдържателни елементи на есето са тезата по проблема и аргументацията към нея. Тезата и нейните разклонения – извеждащите се от нея подтези и евентуалните антитези – са опорните точки в развитието на текста. Централна роля играе тезата – обмисленото и синтезирано формулирано мнение на автора по обсъждания проблем. Тя е водещото твърдение, екстракт на съдържанието на есето, напр.: “…цяло наказание е да се окажеш седмокласник. Сякаш изведнъж е свършило детството ти и по “бързата процедура” си станал възрастен” (пр. № 1), “И все пак, съгласен съм, “Не всичко е пари, приятелю…!” Приятелството, което имаме, е по-голямо от парите” (пр. № 2), “Живеем в демокрация, която не се разбира правилно” (пр. № 3). Тезата ляга в есето като негова изходна точка и същевременно като заплануван за постигане краен извод. Тезата определя посоката на разсъжденията, в резултат на които тя трябва да бъде доказана и изведена като заключителен синтез на съдържанието. Тезата управлява отделните съдържателни единици и прави от тях единно цяло.
В основата на сполучливото есе стои ясно осъзната теза. До тезата се достига след задълбочено и подробно обмисляне на поставения проблем. Ако не може да обобщи накратко, в едно-две изречения становището си по проблема, авторът все още не е готов да пише есе.
В есето теза винаги се извежда, макар че не винаги се изрича (оповестява изрично). Мисловното й обобщаване обаче е неотменна предпоставка, ключ към съдържанието на текста. Експлицитната (изразена) теза може да заема начална (обикновено) или крайна позиция в текста. Специфика на крайно въведената теза е, че тя е извод-теза – обобщаващо заключително твърдение, което по функция е равно на теза, т. е. пряко, кратко и ясно изразяване на авторовата позиция по темата. Възможно е и рамкиращо изразяване на тезата – в началото (като подстъп към съдържанието) и в края (като извод от казаното). Повторената в заключението теза може да звучи по-категорично, да е разширена и “освежена”. Начално въвеждане на тезата демонстрират например текстове № 1, 3, крайно – текст № 2. В есето все пак няма строг закон – тезата може да се появи и на всяко друго място в текста. Например в есе № 4 едва втората част на изложението развива централната подтеза; в нейното начало именно (и реално в средата на текста) се въвежда и основното тезисно твърдение: “Днес повече от когато и да било се нуждаем от донкихотовската вяра в силите на новото, изключителното, хуманното” .
Тезата обикновено се излага под формата на твърдение, но са допустими и по-раздвижени форми като например несъщински въпросителни изречения, насочващи към отговора, тип: Кой казва, че няма благородна лъжа?, Дали наистина България е толкова лошо място за живот?
В есето тезата често не се изразява пряко, а остава имплицитна (скрита). В този случай тя се внушава чрез съдържанието на цялото есе и се извлича от читателя след възприемане на текста. Например в текст № 5 завоалираната теза може да се формулира така: “Някои чужденци или българи, живеещи постоянно в чужбина, биха си купили билет за България, но двупосочен. Българите, живеещи тук, биха си купили билет от, а не за България, защото в нея останаха малко ценности, които да ги задържат”. Също така “разтворена” в съдържанието е тезата на пример № 6, която ословесена би звучила така: “Хубаво е да си 1/8-милионна част от чудото, наречено България. Затова младите хора трябва да останат тук, да стъпят здраво на краката си и да работят сериозно. И да народят челяд на България”. “Скриването” на тезата е типична есеистична техника, но се постига по-трудно. Тя се усвоява постепенно, след добиване на достатъчно опит. Нищо общо със “скриването” на тезата няма псевдоесеистичното преливане от пусто в празно, което прикрива само безсилието да се систематизира някаква концепция по поставения въпрос.
В есето обикновено се развиват и подтези – отделни частни аспекти на тезата. Подтезите могат да бъдат от различен ранг. Основни подтези са такива, които са подчинени директно на общата теза, като конкретизират отделните й аспекти. Всяка от тия подтези може да има подчинени на нея подтези, разгръщащи нейни частни аспекти (и имащи всъщност ранг на под-подтези). Например в текст № 4 се обособяват две големи подтези (първата коментира нещо във връзка с романа “Дон Кихот”, втората разгръща размислите по поставения в заглавието въпрос); всяка от подтезите развива свои, “вътрешни” подтези, които са всъщност тезисните твърдения на отделните микротекстове в техните рамки.
Особено ефектно в есето е боравенето с антитези. Антитезата е контрапункт на основната теза или на някое от нейните подразделения. Сблъсъкът на теза и антитеза подсилва убедителността на тезата, защото тя се утвърждава в противоборство с равностойна по сила гледна точка и излиза победител в тази борба. В пр. № 5 този похват е използван по отношение на три частни тези. Три последователни откъса на текста въвеждат антитезисни твърдения (твърдения, обратни на истинското мнение на автора), срв.: ”Мога само да се радвам на националната ни култура…”, “Колко е хубаво в нашата родина…”, “В България не е чак толкова лошо…”. Всяко от тези твърдения веднага след това се оборва чрез принципа “доказване на противното”, с което се разкрива истинската (под)теза, съответно: “Няма нищо радващо в националната ни култура в последните години”, “Не е хубаво в нашата родина”, “В България е твърде лошо”.
Аргументацията към тезата на есето включва основанията, поради които дадената теза се поддържа. Състои се от логически съждения и умозаключения, привеждане на факти, данни, резултати от проучвания, позоваване на мнения на други автори, на установени вече положения, даване на примери, разказване на илюстриращи истории и пр. Есеистичното аргументиране обичайно се опира върху емоционалното преживяване и душевното вълнение, прави се със субективна пристрастност.
Освен че се стреми да докаже поставената теза, есето същевременно се мъчи и да убеди нейната истинност. Убеждаването е важен момент в спецификата на жанра. Целта тук е не просто информативно да се изложи мнение, а да се провокира неговото възприемане. Стремежът на автора е да изтръгне съгласието на читателя с изказаното становище, да преобърне мнението му, ако то е различно; в много случаи въздействеността цели да извика и някаква дейностна реакция – да накара читателя да извърши нещо или да не го извършва (например да проявява повече разбиране към физически увредените хора или да спре с наркотиците). Убеждаването става основно чрез силата на аргументите. Във връзка с това е необходимо доказателствата да се обмислят добре, като се потърсят неподлежащи на съмнение данни, впечатляващи факти, вълнуващи примери, като се приведат разумни доводи и се направят логически мотивирани изводи. Значение има обаче и поднасянето на доказателствата по подходящ начин – чрез подходящ език, тон и чрез специални експресивни аргументиращи техники.
Общ принцип е да се доказва всяка формулирана подтеза, всяка идея и изказано становище. За всеки от тези елементи се излага поне едно доказателство.
Специфика на съдържанието на есето е, че тук не е нужно да се търси строга систематичност и изчерпателност. Текстът поначало не си поставя за цел подредено, в точки и подточки, докрай и във всичките му аспекти да разнищи обсъждания проблем. За есето има значение не пълното, документално изследване на въпроса, а оригиналният ъгъл на разглеждане. Неговата сила е в представянето на гледна точка, която е лично на автора, и в убедителното й защитаване. Тази гледна точка по правило не е всеобхватна, тя се съсредоточава върху аспекти, които в момента за автора са важни, интригуващи, провокиращи, вдъхновяващи. Този начин на третиране на проблема предпоставя несистематичността, непълнотата, мозаечността при неговото разгръщане. Това изобщо не трябва да навежда на мисълта, че есето е някакво повърхностно, несериозно, фриволно, фрагментарно изложение. Есето наистина е игра на мисълта и фантазията, но игра, зад която се крие дълбоко разбиране и отговорно тълкуване. Есеистът е преди всичко мислител, при това небанален, мисловно освободен, търсещ, провокиращ. В есето под наглед спонтанната и игрива външна обвивка се крие дълбока мисъл.
3.2. Текстопораждащите техники на есето в основата си са подобни на тези в останалите аргументативни текстове.
3.2.1. Основен тип мисловно-речева дейност в рамките на есеистичното писане е разсъждаването. То е начинът да се изработи позиция по определен проблем, да се изкаже и защити тя. Чрез разсъждението се уточняват отделни аспекти на проблема; във връзка с тези аспекти се набелязват идеи, факти, впечатления, оценки и се систематизира мнение; откриват се връзки между отделните аспекти (в отношение на съполагане, противопоставяне, извеждане); формира се обобщено становище по поставения проблем; сравняват се различни мнения по проблема, както и личното мнение с мнението на другите; проблемът се поставя в контекста на други проблеми, съпоставя се с тях. Така чрез процедури като анализиране, синтезиране, сравняване, обобщение се аргументира заетата позиция.
Във връзка с това основно място в тематичната структура на есето имат микротекстовете разсъждения. Тези микротекстове, наричани още аналитични, представят неща от действителността в техните логически зависимости. Елементарните микротекстови съставящи – отделните изречения – изказват единични твърдения, всяко от които е свързано с друго твърдение чрез логически връзки (причинни, условни, следствени, целни, присъединителни и др.). В типичния си вид микротекстовете разсъждения се строят по модела: (микро)тезисно твърдение – аргументи към него, напр.: “Нямам нищо против да имам пари, те са необходимост. Лицемерие е да се твърди, че са нещо, което можем лесно да пренебрегнем. Нямам нищо против да имам и достатъчно пари, защото те могат да се употребят за толкова смислени неща, добри дела, които ще направят щастливи хората, а то значи и тебе” (пр. № 2). Микротезисното твърдение може да стои също в края на микротекста във вид на извод от предходните разсъждения, като в този случай е от вида извод-(микро)теза. Може и да рамкира микроразсъждението, като се изказва в началото като изходна точка и в края като обобщение (буквалното повторение не се препоръчва). Микротезисно твърдение може и въобще да не се упоменава изрично, а, както това беше коментирано за общата теза, да се извлича от направените разсъждения в съответната част от текста по умозрителен път.
Мнението по всеки частен аспект на поставения проблем се изказва във формата на микротекст разсъждение (или на няколко такива микротекста). Това предопределя и цялостното структуриране на речевия продукт като свързана верига от микроразсъждения.
Есето познава, допуска и дори предполага и други типове мисловно-речева дейност – описване, повествуване, информиране, апелиране. Описанието на обект (на предмет или човек, на пейзаж, обстановка, процес) може да се включи в есето като част от аргументацията, като илюстриращ пример, като изходна точка към разсъждение; то може да е кратко, но и доста обемно, според конкретните цели на автора (вж. например описанието на работата в текст № 6). Повествованието под формата на разказана случка, анекдот, (част от) приказка се появява в увода като повод, от който тръгва разсъждението, във вид на заключение или в изложението като илюстрация към някакво твърдение. Разказването е много ефектен похват, но уместно включване на уместен разказ на уместно място не се постига лесно (няколко повествователни момента съдържа пр. № 6). Размислите по проблема почти винаги разчитат на информации, обосноваващи или илюстриращи твърдения. Това са сведения от различни източници (конкретни факти, статистически данни), мнения на известни личности, цитати (пр. № 2). Агресивно атакуват съзнанието апелите – към читателя, към съвременниците, към неидентифицирани “те”, към самия себе си (напр. “Ти купи ли си билет за България? Побързай!”). Полезни са за целите на текста, когато са премерени и подхосящо съчетани с водещата идея.
Присъствието на описателни, повествователни, информативни, апелативни речеви актове, цялостни микротекстове или по-големи текстови откъси в есето има само поддържаща функция. Те не доминират в съдържанието на текста и изчерпват предназначението си на конкретно място в неговото развитие. В случая те са в служба на разсъждаването, подчинени са на аргументативните стратегии, които при излагането на мнение са основни.
3.2.2. Забележими специфики есето има в начина на построяване на аргументацията.
По принцип изграждането на аргументативната част се опира върху похватите, характерни въобще за текстовете от сферата на обсъждащото писане. Припомнени тук накратко, те са:
Излагане на съждения. Това е водещият похват; свързан е с процедурите на аналитичното мислене. Използват се основните форми на познавателната дейност – тълкуване на понятия (даване на дефиниции), изказване на единични съждения, извеждане на умозаключения. Широко се прилагат доказателствените методи на: установяване на причина и следствие (когато се посочват причините, поради които настъпва или не настъпва някакъв резултат, основанията, поради които се твърди едно или друго нещо, както и обратно – последиците, които следват като резултат от нещо); сравняване (когато се посочват прилики и/или разлики между обекти, прави се съпоставка между тези, установява се идентичност, противоположност, сходство, аналогия, другост, несъвместимост); класифициране (когато нещо се подразделя на групи и видове); обобщаване (когато въз основа на предпоставки се прави извод, синтезира се заключение); установяване на условие и резултат (зависимост “ако – то”); отстъпване от очакване (зависимост “въпреки че”); алтернативност (зависимост “или – или”); присъединяване (зависимост “и”); противопоставяне (зависимост “но”); подчертаване (зависимост “не само – но и”); добавяне (зависимост “освен това”).
Позоваване на външни данни. Използване в процеса на размишляването на сведения от най-широкия познавателен репертоар на индивида. Това са трайни знания в различни области на теорията и практиката, актуални информации за текущи събития, статистически данни, резултати от изследвания, изказвания и мнения на други лица.
Онагледяване с примери. Включване на подходящи примери в допълнение към аргументацията или като пряк аргумент. Придават конкретност, живост и убедителност на изложението.
Разказване на истории; описване на обекти. Въвеждане в текста на случки от личния живот, измислени истории, чужди разкази, анекдоти; въвеждане на разнообразни по вид описания на обекти. Нямат самостойна функция, създават се като елемент от разсъждението.
Наред с тези общи особености, на есето са присъщи и специфични за него текстоизграждащи техники, определящи жанровото му своеобразие. Най-голямо значение сред тях има организацията на съдържанието върху принципа на асоциациите. Асоциация (лат. assotiatio – съединение) в психологията се нарича връзката между две или повече психически явления (понятия, представи, съждения, идеи, възприятия, образи, емоции) въз основа на съотнесеност по някакъв критерий. Асоциирането е процес, при който една представа (възприятие, идея и пр.) спонтанно извиква друга (други), свързана с нея по определен признак. Асоциациите възникват като двойки (напр. червено – кръв; червено – ЦСКА; червено – цвят; червено – море) или като вериги, като се “оттласкват” една от друга (напр. червено – черно – рулетка – казино – Стендал – Жулиен Сорел – гилотина). В сферата на есеистичното писане асоциативният принцип означава свободно движение на мисълта в дадено тематически установено мисловно пространство – оттласкване от една мисъл към друга, от втората към трета и т.н. на базата на откривани в момента връзки. Това са връзки по всевъзможен признак – аналогия, сходство, контраст, време, място, настроение, емоция и пр. Връзките възникват спонтанно, хрумват на мига – според непредсказуемите криволици на съзнането на пишещия. Това отпраща мисълта в някаква посока, откъдето тя може да се отклони в съвсем друго направление, оттам да получи тласък за нов вираж и т.н. Този начин на протичане на мисловните процеси е основен структуриращ есето похват. Аргументирането в есето не се ръководи от някаква стриктна логическа схема, базирана върху строги причинно-следствени зависимости, а следва преди всичко “логиката” на асоциациите. Тезите и техните аргументации се разгръщат основно на принципа на асоциативните връзки, базиран върху индивидуалния опит, познания, нагласи, върху въображението, фантазията и интуицията на пишещия. С оглед на това за есето се казва, че е жанр, почиващ върху играта на мисълта в свободни асоциации по избраната тема. Именно свободното асоцииране отпраща мисълта на всеки автор по различни “пътеки”, конфигурира неповторими схеми и създава уникалното съдържание на всяко конкретно есе.
С асоциативния принцип е свързан и вторият аспект на многократно изтъкваната жанрова свобода на есето – тя е в свободното мисловно асоцииране като разкрепостен от предварителни схеми метод за организация на съдържанието.
Друга характерна особеност на структурирането на есето е преливането на абстрактно-логическото и конкретно-образното мислене с изявен превес на второто. Есето е аргументация, при която абстрактно-логическото се пречупва през конкретно-образното12, отвлечените понятия и идеи се потапят в реални жизнени условия. Есето е чуждо на отвлечено-обобщения начин на представяне на действителността, характерен например за научната област. В него и най-сложните проблеми се третират “земно”, достъпно, в нагледни образи, конкретни факти, практически действия на живи хора, примери. Това снижава абстрактността, придава конкретност, живост, разбираемост на трактовката (вж. например опосредстването на абстрактните идеи за демокрацията в текст № 3, за донкихотовците днес в текст № 4, за любовта към родината в текст № 6). В основата на прехода от понятийното към предметно-нагледното лежи личният опит на автора, разбиран като съвкупност от всичките му познания – теоретични и практически.
Следваща специфика на аргументирането в есето е използването на разнородни аргументи. В есето могат да се привеждат доказателства от всяка област на човешкото знание, от всякакъв характер и вид – едни рационални, други емоционални, едни теоретически, други практически, различни по съдържателна насоченост, сила, стойност. Напълно естествено тук съжителстват идеи от най-широк кръг частнонаучни направления (история, биология, география, икономика и пр.), от философията, психологията, етиката, естетиката, от художествената литература и фолклора, от различни видове изкуства, от масовата култура, от житейската практика. При есеистичното изясняване на проблем това пресичане на границите на различни теоретически и практически области е възможно и допустимо, при единственото условие привличаните идеи да са съотносими с авторовата теза и да служат за нейното доказване. Важен момент при това е, че разнородните идеи се третират като равноправни, без оглед на техния произход и важност в процеса на доказването.
В есето широко място имат експресивни техники на аргументирането – похвати, целящи въздействие върху читателя. От една страна, се цели въздействие върху световъзприемането, мирогледа и поведението, а от друга – върху чувствата и възприятията. В първия случай намерението на автора е да убеди събеседника в правилността на своята гледна точка, в стойността на поддържаната позиция, да го накара да приеме тезата на пишещия. Във втория случай авторът цели да предизвика у възприемащия определени душевни вълнения, да го накара да изпита удоволствие от начина, по който са реализирани идеите в текста (удоволствие от авторското майсторство). За убеждаване в правотата на тезата и за упражняване на емоционално и естетическо въздействие се прилагат нарочни похвати. В по-голямата си част те обслужват и двете цели. Към основния им арсенал се отнася употребата на емоционално-експресивна лексика (поетизми, битовизми, жаргонизми и др.) и на средствата на образния език – различни видове метафорични и метонимични тропи и стилистични фигури. Други техники на въздействието, особено подходящи за целите на убеждаващото аргументиране, са употребата на реторични въпроси, задаване на серия въпроси, оформянето на (части от) изложението на принципа въпрос – отговор, поставянето на антитези, за да бъдат отхвърлени, използването на иносказания, на алегорични образи и символи, на средствата на иронията, употребата на възклицателни и подбудителни изречения, на вметнати в скоби коментари, на методите на прекомерното натрупване на единици (например при изброяване), на прекъсвания на речта (многозначителни “замълчавания”) и недоизказвания, използването на междуметни изрази, обръщения, на специални техники за приобщаване на читателя (“ние”- и “ти”-изложение), на повторения на важни информации, включително и чрез стилистични повторителни похвати (например чрез анафора и синтактичен паралелизъм), прилагането на специални техники на писменото оформление – нестандартно абзацно членение, стилистична употреба на главни букви, на шрифтови контрасти.
3.3. С композицията е свързан третият аспект на формулата “свобода на есето”: това в случая означава свобода на построяването, свобода на формата на излагането на мислите. Популярни твърдения за есето са: “Есето е изложение в свободна форма”, “Есето има свободна форма на изложение”. “Свободна форма” означава тъкмо толерантност в композицията, приемливост на всякакви избрани от автора строежни схеми, отвореност към творческо приложение на универсалните композиционни похвати. Есето принадлежи към групата на т. нар. композиционно нерегламентирани текстове, които само много общо следват някакви композиционни образци. То не е обвързано със строга зададеност на построяването от страна на жанра, тъкмо обратното. В него универсалната композиционна схема от увод, изложение и заключение се следва само като най-общ модел, който се прилага творчески, с уникални, характерни само за конкретното есе, строежни решения. Опитността, умението, въображението на автора тук са от голямо значение13. Крайно погрешно би било обаче авторите да се стремят към специално търсене на нестандартни композиционни форми. Добре е да се помни, че композиционна свобода въобще не значи нетрадиционност на строежа, макар че би могла да се прояви и в това. Тя означава само структуриране без следване на задължителен модел, построяване според собственото виждане и индивидуалното предпочитание на автора, следване на начина, по който “е текла” мисълта му. Още нещо е важно да се има предвид – че свобода в композирането не значи липса на логика в подреждането на елементите и в прехода от един елемент към друг. Куп безразборно свързани, фрагментарни мисли не могат да съставят есе.
За структурата на есето е характерно, че стандартният композиционен модел тук е доста вариативен. Единствената задължителна композиционна част е изложението. Уводът и заключението често показват тенденция към нереализиране. Факултативната им поява дава различни строежни варианти на текста: пълен строежен вариант с наличие на трите композиционни части (напр. текст № 3), вариант от увод и изложение (напр. текст № 5), вариант от изложение и заключение (напр. текст № 1), вариант само от изложение. Избраният вариант, какъвто и да е той, е лично решение на автора и следва само да се приветства. Теоретичното осъзнаване обаче на същността на всяка от частите е важен компонент на есеистичната компетенция.
Уводът е с основно предназначение да осигури подстъп към темата. Същевременно той има задача да провокира интереса на читателя и да подтикне възприемащия да прочете текста докрай.
Уводът може да се оформи строго тематично. В този случай той представя темата, прави обзор на аспектите, в които ще се разгледа проблемът, излага по-общи разсъждения и наблюдения във връзка с предметната област, за да стигне постепенно до същността на въпроса по принципа на фунията (на обърнатия триъгълник), дава дефиниция на важни за темата понятия (вж. текст № 3, 4). Друг път уводът може да се изгради по-формално. В този случай той периферно засяга темата (и то повече в аспект на коментар за нейната трудност или уместност) или не я засяга въобще (коментира например ситуацията на възникване на текста). Такъв тип увод представят текстове № 5, 6. И по-съдържателните, и по-формалните уводи имат своята стойност, стига да са създадени целенасочено и да са “изпълнени” добре.
Есето допуска и по-експресивни начини за оформяне на увода – навлизане в темата чрез цитат, анекдот, случка, описание, серия от въпроси, остро полемично твърдение, неочаквано, силно изненадващо твърдение и под. Такива начини са наистина ефектни, но изискват практика и се реализират сполучливо от по-опитни есеисти.
Най-проблематичен във връзка с изграждането на увода е въпросът за мястото на тезата. По отношение на есето безапелационни твърдения от типа “мястото на тезата е в увода”, “единствената задължителна част на увода е тезата” са твърде съмнителни – те веднага поставят ограничения пред оповестяваната на висок глас свобода на жанра. Въпросът за съотношението увод – теза стои само когато тезата е експлицирана и начално въведена. В този случай тя може да бъде елемент на увода, но дали ще попадне там, зависи изцяло от авторовото решение за навлизане в проблема. Възможно място за нейната поява е и началото на изложението. Тезата е основен съдържателен елемент на текста и позицирането й в началото на изложението е нормално и естествено. Такова положение за изявата си тезата намира, ако увод не се оформя или се оформя, но не я включва14.
Това, което трябва да се избягва при оформянето на увода, е той да остава неясен като цел или формулировка, да бъде неподходящ по съдържание, да е банален, да показва липса на интерес към въпроса или на информираност по темата, “неесеистично” да навлиза в проблема (тип “В това есе ще се разгледа тезата, че…”), дразнещо да повтаря заглавието.
Изложението проследява разгръщането на тезата в нейните аспекти (подтези) и мотивирането на заетите позиции.
Най-елементарна постройка имат есета, в които всички подтези са изведени директно от общата теза и са подчинени пряко на нея. В този случай изложението се оформя от последователното въвеждане на равностойните подтези (с аргументациите към тях) една след друга. По-сложни модели се реализират, когато от общата теза се отделят главни подтези, които на свой ред се разчленяват на подчинени на тях подтези (както в текст № 4). В този случай глобалното структуриране на текста изисква изясняване на всяка от главните подтези в последователен ред. Това означава: въвеждане на първата главна подтеза и изясняване във верижен порядък на всяка от нейните подтези до пълното изчерпване на това тематично разклонение; въвеждане на втората главна подтеза и изясняване на нейните подчинени подтези и т.н. Изискването за тематична изчерпаност на вътрешните текстови части не е ограничаване на свободата – това е естественият начин да се разгръща темата в писмени аргументативни текстове без риск да бъде нарушена логичността, яснотата, разбирането и евентуално запомнянето на информацията от възприемащия.
По-сложен е въпросът за последователността, в която се въвеждат самите главни подтези, както и отделните по-частни тези в техните рамки. Този въпрос не може да се постави “в калъп” – няма общовалидна рецепта, която да се предпише. Своебразието на есето е тъкмо в толерантността към всички обосновани решения. Пособията понякога предписват модели за осигуряване на последователност на изложението – например следване на времев или пространствен ред, на последователност причина – следствие, въпрос – отговор, възходяща или низходяща градация, общо – частно, частно – общо, изброяване и под. (Матеева 1999: 84; Господинов 2000: 181). Тези предложения имат по-скоро умозрителен характер, защото практическото им прилагане в чист вид се натъква на множество проблеми, а указанието, че могат да се използват комбинирано, поставя въпроса за логиката на комбинирането (в какви случаи как да се комбинират). Принципна е по-общата постановка, че есето е адаптивно към всякакви решения за организация за последователността на вътрешните тематични съставки, стига тези решения да са обосновани и да не противоречат на логическите очаквания. Всеки автор на есе тръгва (или поне би трябвало да тръгва) към излагане на позиция по проблема след сериозно обмисляне на частните му аспекти; на този етап той открива и личната своя логика за съотнасяне и свързване на тези аспекти – била тя по важност (според неговата преценка), по тематична изводимост, по хронологичен ред (ако нещо протича като процес), по пространствен ред, по интересност, по приемливост (според предположението за оценката на другите), по ред на хрумване и т.н. – възможностите са много и всеки път различни (с оглед на темата, подготвеността и опитността на автора, дори с оглед на съвсем “технически” неща като ограничение във времето за подготвяне на есето). При реализирането на замисъла в конкретен текст по-нататък авторът просто трябва да следва логиката, с която на предварителния етап е съотнесъл идеите и ги е свързал в обща структура.
Следващ момент, който подлежи на коментар, е въпросът за абзаца (понякога го наричат и параграф) и неговата роля в построяването на есето. В методическите пособия има тенденция ролята на абзаца да се преувеличава. Той се издига като основна строежна единица на текста, дават се рецепти за изграждането му (от главно изречение, развиващи изречения и заключително изречение), а общата структура на есето се представя по схемата: увод – един абзац, изложение – няколко абзаца, заключение – един абзац. Това е може би удобно, но е теоретически нестабилно. Абзацът е нещо, което се среща само в писмени текстове; да се обявява той за основна строежна единица на текста, означава на текстовете без абзацно членение (устни текстове, романи тип “поток на съзнанието”) да се отказва наличие на строежни единици. Абзацът е единица на външното, формално членение на (повечето) писмени текстове, а вътрешни, фактически строежни единици на всички и всякакви текстове са единиците, в които се развиват подтемите и микротемите – това са отделните микротекстове и обединения от микротекстове. Много често границите на абзаца и на микротекста съвпадат. Но в много случаи те могат и да не съвпадат, а в един абзац да се обединяват няколко по-близко свързани тематични части (вж. например дългия последен абзац на текст № 4) или една тематична част да се разпростре в два и повече абзаца. Освен това абзацното членение може да се използва за целите на смисловото подчертаване – когато последователни елементи нарочно се отделят всеки в самостоятелен абзац, макар че се отнасят до една и съща тема или че развиват едно и също “главно” изречение. В този случай абзацното членение е и с експресивни (а не само с тематични) функции.
Така по отношение на строежа на текста е по-разумно да се постулира следното положение: Основни строежни единици са отделните микротекстове. Те представят една обособена тематична част (аспект на тезата), която развиват в изреченска поредица, състояща се от подтезисно изречение и допълващи го изречения с аргументативна функция. По-големите по обем тематични аспекти се развиват в няколко последователни микротекста с общо подтезисно изречение. Добре е отделните тематични части да се оформят в самостоятелни абзаци. Това дава прегледност на текста и позволява с проследяването на абзаците да се изведе и схематизира общият му тематичен строеж.
Заключението е с основно предназначение да придаде цялостен и завършен вид на речевия продукт. То е последното нещо, което читателят възприема от текста, затова оставя силно впечатление у него и е от значение това впечатление да е добро.
В съдържателен план заключението обикновено се насочва към два момента: резюмиране на казаното и поставяне на темата в по-широк контекст. Тези възможности могат да се реализират самостоятелно или в комбинация. Правомерно е заключението да се оформи като обобщение (резюме) на изложението и извеждане на заключителен извод. Това става чрез синтезиране на развитите вече основни аспекти на тезата, като самата теза се повтаря в друг вариант (ако вече е била изказана) или се формулира експлицитно за пръв път под формата на извод. В заключителната част изводите могат да обогатяват първоначалната теза, а тя самата може да звучи по-уверено и категорично. От друга страна, есето само печели, ако заключението излезе извън рамките на обикновеното резюме и постави проблема на по-широка плоскост. Тук може да се коментира значението на обсъждания въпрос в една или друга област, да се направят прогнози относно бъдещо развитие на нещата, евентуални последици или нови проблеми, които могат да възникнат, може да се отправи препоръка или предупреждение, да се формулира апел, проблемът да се съотнесе с други сходни проблеми. Специфика на заключението на есето е също тъй, че то е твърде отворено към идеи, пряко приобщаващи авторовата личност към обсъжданите проблеми (вж. текст № 6) или приобщаващи читателя към тях (тип “Ако и вие сте на мнение, че…”). Заключението често лансира идеи от увода, разбира се “освежени” (вж. пр. № 3), като с това създава своеобразна рамка на текста.
Не са необичайни и случаи, когато заключението игнорира резюмирането, изводите, контекстните коментари, а се оформя в по-емоционален план (вж. пр. № 1), като контрапункт в дискусионен, хумористичен, ироничен, патетичен, изненадващ аспект или пък е просто някакво фиктивно заключение (с формален и несвързан с темата характер).
На заключението, както и на увода, са познати и експресивни техники за оформяне – например чрез отворен финал (поставяне на въпрос, който подтиква към размисъл, вж. пр. № 3), чрез цитат, анекдот, разказ, описание и под.
За обема на заключението няма строг закон, но все пак то трябва да се оразмерява според големината на целия текст.
Най-голяма беда за заключението е да прави извод, който не произтича по естествен път от изложението или му противоречи явно или скрито. Известно е също, че в заключение не се въвеждат нови тези, защото очакването за тяхното разгръщане прави текста да изглежда незавършен. Не се приемат добре прекалено патетичните и баналните заключения, извинителните формули в заключението.
Липсата на заключение не е порок.
3.4. Езиковото изграждане на есето се отличава с гъвкавост и разнообразие. Квалификациите на есето като нестандартен текст, като своеобразна проза до голяма степен се дължат на езикови особености. Основни характеристики на езиковата структура на текста са обработеност на речта, разнообразие в общата тоналност, стилистична многопластовост, богатство на езикови средства и изразни похвати.
Доброто есе се характеризира със специална обработеност в стилно-езиково отношение. Есето по правило се дистанцира от баналното в изказа, стреми се към свежест и оригиналност при обличането на мислите в езикова форма. Стилът на есето е нещо, което не крещи, не е показно и натруфено, а е сдържано изящество, елегантност, простота, вътрешна непосредственост и лекота, постигани със специално внимание към формата, след много общи и частични поправки. За есето се говори, че има изящен стил, че се отличава с изисканост, с финес. Особеното е, че в него тези качества трябва да изглеждат не като нарочно търсени, а като постигнати естествено и спонтанно. Тъкмо в това е елегантността, благодарение на която посочените качества се откриват не само в есета, ориентирани към “високия” изказ на поетичната образност и художественост, но и в есета, “изпълнени” с непретенциозния език на ежедневното общуване. Постигането на такъв изразен стил изисква целенасочени усилия, придобиване и на опит. За начинаещите есеисти това безспорно е един от най-затрудняващите аспекти на есеистичното писане.
Друга характеристика на есето е разнообразието в общата тоналност (звучене). В зависимост от темата, от своята гледна точка към нея и от степента на личната си пристрастност авторът може да представи позицията си по различен начин. В едни случаи той спокойно, уравновесено и непринудено изказва мнението си, излага доказателства, споделя идеи (спокоен тон). Спокойният тон е най-често срещан; това е тонът на непосредствения, откровен “разговор” с читателя. Друг път авторът защитава своята позиция в остро противоборство с обратното мнение (полемичен тон), обективно и дистанцирано критикува друго становище (критичен тон), оспорва неприемливи за него тези леко, с хумор и ирония (хумористичен, ироничен тон), налага позиция с остро осмиване на друга (подигравателен, саркастичен тон), открито и пристрастно хвали, застъпва се, възвисява нещо или някого (апологетичен тон), споделя строго лични, интимни неща (задушевен, фамилиарен тон), утвърждава нещо с тържественост и приповдигнатост (патетичен тон) и т.н. Всички тези тонови окраски са допустими в различните есета, а нерядко се и комбинират. Съблюдаването на мярката на добрия тон във всички случаи обаче е нещо, което е необходимо, което се цени.
Стилистичната многопластовост на есето се проявява в комбинирането на различни стилови белези в него – в смесването и преливането на особености на художествения, разговорния, публицистичния, научния стил. Те се реализират в различни комбинации и с по-силно или по-слабо изразена доминация на някои от тях в различните есета. Специфика на есето е тъкмо разположението му между художественото, разговорното, публицистичното, научното: без да принадлежи към никое от тях изцяло и безусловно, то принадлежи на всички вкупом, тъй като може да обема и вплита в себе си черти на всяко от тях. В него едно до друго могат да съжителстват научен термин, поетична дума, жаргонен израз, вестникарско клише. В основата на тази амалгама е обвързаността на есето с най-широк кръг предметни области, привличането като аргументи на факти и наблюдения от различни сфери, подходът към проблема с различни лични нагласи и предпочитания. Есето може да следва някои похвати на научното разсъждаване, да включва научна лексика и фразеология, но по принцип не притежава строгата логичност и систематичност на научното изложение, не прилага повсеместно и последователно йерархията и взаимната обусловеност на категории и понятия. Есето може да използва похвати и средства на художественото изображение, но като цяло не пресъздава действителността в обобщени художествени образи. То не е художествена проза, белетристика (belles lettres – изящна словесност), няма нито спецификите, нито функциите, нито целите на романа, повестта, разказа, художествения очерк. Есето често третира злободневни въпроси, притежава обществена ангажираност, служи си със словесни средства, присъщи на публицистичните жанрове, но само по себе си не е предназначено за ежедневно информиране, нито за агитационно-пропагандистки цели. Есето по тон много често напомня спонтанен ежедневен разговор, широко разчита на елементи и обрати с разговорна окраска, притежава диалогичност и отвореност към събеседник, но всъщност не е форма на всекидневнобитов разговор. Така в крайна сметка есето не е научно изложение, не е художествена творба, не е публицистичен материал, не е жанр на непосредственото ежедневно общуване – то е просто есе.
С оглед на темата и индивидуалното предпочитание на автора есетата могат да проявяват по-определена ориентация към някой от стиловете. Дори и в този случай обаче става дума само за доминиращи черти, а не за единствени. Например в лексикалния пласт на текст № 5 множеството разговорни, просторечни и жаргонни елементи естествено съжителстват с термини и терминологични съчетания като инвеститори, държавна икономика, финансова стабилност, работни места, минимална заплата, национални богатства, с публицистични клишета като на върха на музикалните класации, страната на “американската мечта”. В този текст свързването на думи от книжната лексика (селекция, поезия, приватизация) с елементи с най-снижена стилистична окраска е с осезаема въздействена сила, срв. гюбек-селекция на “чака-рака” поезията, четирима пичове от нощната приватизация (лексемата “пичове” несъмнено подлежи на редактиране). Същевременно в текста широко се прилагат похвати от арсенала на художествената изразителност – настойчиво се използва иронията като вид метафоричен троп (“обещаващо” развитие на държавната икономика, “излишък” от работни места; “Ако си с две висши образования, можеш да работиш като хамалин за минималната заплата”), включват се ресурсите на афористичния език (“Ако гарван гарвану око не вади, то българин българина за два лева затрива”). Специфика на доброто есе е, че в него е постигната хармония между разностиловите елементи, те са сплавени в единство, така че без да дразнят с различието си, да реализират адекватно авторовите цели.
Богатството на езикови средства и изразни похвати се проявява на всички равнища на текстовата повърхнина.
В областта на лексиката есето демонстрира пропускливост и толерантност към съвместното съжителство на думи и изрази от всякакви класове и групи: неутрални и експресивни думи, думи в пряко и в преносно значение, думи с конкретно и абстрактно значение, общоупотребими думи и думи с ограничена употреба (терминологична и професионална лексика, жаргонизми, архаизми, неологизми), думи с повишена и с понижена експресия, разговорни и книжни думи (абстрактна лексика, поетизми и др.), думи от различни функционални стилове на книжната реч. Широко се използват изразните и стилистичните възможности на фразеологизмите, на синонимите и антонимите (напр. по бързата процедура, по свой образ и подобие, за чудо и приказ, запрятам ръкави, животът не е розов, гледам (на някого) като на полезно изкопаемо; четвърти – смел и безстрашен…; и лошо, и добро видели).
Есето е гостоприемно отворено към изразително-изобразителните средства на езика – тропите. Различни видове метафорични и метонимични тропи активно се включват в процеса на представяне на света: метафора, епитет, сравнение, олицетворение, хипербола, перифраза, ирония; метонимия, синекдоха, сингуларизация, плурализация и др., срв.: поля се леят на талази, косите на гората, буря изпълнена с гняв (метафора, олицетворение), изумрудени и златни поля (епитет), спокоен и нежен като Ропотамо; провиква се като ходжата от минарето (сравнение), “оригинални” мисли, прекрасни битови скандали, ”Тук бих се чувствал в самия “рай” на политиката”, “Как да не си горд, че си българин, като се обогатяваш толкова морално…” (ирония), “Нашият дом е България” (синекдоха), “Проблемът на българина е разделението” (сингуларизация), “В живота ни има вечни донкихотовци” (плурализация), “… ще срещна първия ”Бай Ганьо”, който ще ми се изсмее…” (антономасия). Силно въздействащи са иносказателните похвати – използването на алегорични и символни образи за внушаване на идея.
Паралелно място имат и стилистичните фигури – анафора, епифора, антитеза, градация, инверсия, синтактичен паралелизъм. Често приложими експресивни похвати, изградени върху синтактична основа, са антитезата (“Ние не сме техни роби, а роби на самите себе си”), градацията – по-често възходяща (в съзнанието, в нагласата, в сърцето; мръсно, подло, покварено), натрупването при изреждане (“Кавгата, злобата, завистта, алчността, омразата, неискреността, лъжата, измамата, мнителността, предателството, измяната, развратът, страхът, неблагодарността били непонятни”), инверсията (океана безкраен, “Момичетата забавен ме намират”, “Пророците за луди ги смятали”, “Всеки своето място намерил – един мошеник станал,… трети в краката на силните лазил”). Изключително ефектни са фигурите, основани върху повторението. Анафори и паралелни синтактични конструкции често са преднамерено търсени, напр.: “Знам, някой ден това ще стане реалност. Знам, ще дойде време всички да се гордеем с името “българин”. Докога наистина ще вървим с наведени глави? Докога ще разпиляваме и рушим…” .
Цитати, афоризми, поговорки, крилати фрази, сентенции правят силно впечатление в есето. Те се използват като изходна точка на размишленията или като аргументи към авторовото разсъждение, появяват се като извод и обобщение. Цитатите могат да бъдат от всякакъв вид – мисли на известни личности, готови фрази от произведения на изкуството, народни мъдрости (вж. текст № 2). Заетите изказвания могат да се цитират дословно, но могат и да се препредават по смисъл. Есето се отличава с това, че не изисква точна идентификация на източниците. Съвсем възможно тук е привеждането на чуждо изказване да става с изрази като Някой беше казал, че…, Не си спомням къде четох, че… . Опасността при цитатите е да не се прекали с тяхната употреба. Често изказвания на авторитетни личности неумело се струпват в текста, така че те стават негов обемен център и изместват авторовото разсъждение, свеждано в случая до проста връзка между цитати. Особено ценни са афористичните съждения, които авторът самостоятелно формулира или съставя въз основа на аналогия, срв.: “Младостта е безумна в своята разумност”, “Трудно се стига до отговора на труден въпрос”, “Общата вина е болест за политиката”, “… българин българина за два лева затрива”.
Възможни са и въздействени похвати като стилистична употреба на главна буква, буквено или шрифтово контрастиране на дума (израз) спрямо съседните, срв. “… някъде по това време е Оня Миг на изпитание…”, “Любовта е… когато две души се допълнят до едно хармонично ЦЯЛО”. Към тези средства се отнася и експресивното абзацно членение.
Естествено място в есето заемат оценъчните изрази, тип: “Лицемерие е да се твърди, че (парите) са нещо, което можем лесно да пренебрегнем”, “Наивно е да смяташ, че никога нищо лошо няма да ти се случи, глупаво и безсмислено е да се носиш по течението…”. Оценките са винаги субективни. Те са една от проявите на авторовата личност в есето – дават представа за мнението на пишещия дали нещо е добро или лошо, правилно или неправилно, морално или неморално, умно или глупаво и пр.
В областта на синтаксиса може да се отбележи значимата употреба на несъобщителни изречения. Те са важно средство за реализиране на качеството скрита диалогичност на есето. Те като че ли въвличат автора в разговор със събеседник и в този разговор има място и за поставяне на въпроси, и за изказване на подбуди, и за словесно изразяване на чувства.
Сред несъобщителните изречения основна роля имат въпросителните. Те са насочени ту към въображаем събеседник (Вие вярвате ли? Ти купи ли си билет?), ту към себе си – сякаш “навътре” към автора, като го подтикват към размисъл (“Вечно сме забързани нанякъде…, но към какво? Тази динамичност не принизява ли, не погубва ли човешкото у човека?”). Въпросителните изречения се оформят като преки въпроси или (много често) като реторични и модални въпроси (последните служат за изразяване на отношение на автора, на подбуди или емоции – упрек, апел, неодобрение, несъгласие, възмущение), срв.: “Някога България да е била щастлива?”, “Нима ние сме по-глупави от останалите? Или те са по-умни?”, “Докога наистина ще вървим с наведени глави? Докога ще разпиляваме и рушим…? Къде остава българският дух…?”. Особено експресивни са въпросите, когато се явяват в поредица, често на базата на паралелизма и анафората: “Защо бягаме от напиращите в нас сърдечни чувства? Защо крием благородството си…? Защо не постъпваме така, както иска сърцето…?”. Впечатляващ начин за навлизане в текста (начало) е задаването на серия от “бързи” въпроси, за които се очаква да бъдат изяснени по-нататък в изложението. Оформянето на въпросително начало е общо взето твърде обичайна практика; често то се реализира във вида: поставяне на темата и задаване на въпрос за същността й, тип: Приятелството – какво означава това? Оформянето на (части от) изложението на принципа въпрос – отговор е също интересен похват. Въпросът поставя някакъв аспект от темата (“Кого би привлякла нашата родна страна?”, “Какво би ме задържало в България?”), който се изяснява в отговора след него (пр. № 5).
Възклицателните и подбудителните изречения правят достъпни моментните чувства, желания, молби, воля на автора, изразяват душевната възбуда при мисленето за нещата, силно субективни и експресивни са: “Викат ме и мене, ама входът е 5 лева!”, “Възхитително!”, “Бил толкова различен от Абадон!”, “Уж всичко е като преди, пък не е същото!”, “Побързай!”, “Какво пък толкова – да го посрещнем!”. Съществен момент във връзка особено с възклицателните изречения е въпросът за мярката. Понякога авторите възприемат спецификата на есето като призив да насищат текста си с фалшива приповдигнатост, което ги води към прекомерна употреба на възклицателни изречения, а това звучи неискрено и създава лошо впечатление.
Заслужава да се отбележи и употребата на вметнати изречения. Поставени в скоби и отделени по този начин от основното изложение, те поясняват казаното или му правят някакъв придружаващ коментар (вж. пр. № 1, 5). Понякога този коментар, който уж трябва да остане на втори план, пряко изявява позиция на автора и това преобръща информативната стойност на израза в скобите и засилва неговата значимост в текста. Друг път вметнатото изречение директно апелира към съпричастието на събеседника (“Не е трудно да отгатнете кой започва така, нали?”) и е средство на характеристиката диалогичност на есето.
В морфологичен план основна характеристика е комбинирането на темпорални и модални форми според менящата си перспектива (ракурс) на изложението. Водеща роля имат глаголните форми в сегашно обобщено време в изявително наклонение, спокойно редувани обаче с други изявителни форми, с преизказни или условни форми (вж. пр. № 1, 5, 6).
Друга специфика съставят формите на “аз”-изложението, реализиращи силното субективно присъствие на автора, и формите на “ти”- и “ние”-изложението, реализиращи присъщата на есето ориентация към обобщеност на наблюдението.
Употребата на глаголни и местоименни форми в 1 л. ед. ч. (“Аз разбирам демокрацията като…”) специално подчертава, че става дума за личната позиция на автора. И тъй като изразяването на лично мнение е водеща специфика на есето, прякото изявяване на авторовата личност чрез формите на граматическо 1 л. подсилва усещането за искреност и непринуденост на споделяните мисли и защитаваните позиции (вж. текст № 1, 2, 5, 6). Преминаването, от друга страна, към глаголни и местоименни форми за 1 л. мн. ч. (“Ние не трябва да ги съдим”, “Защо бягаме от напиращите в нас сърдечни чувства?”) демонстрира обединяваща “ние”-позиция: авторът се представя като част от група, която мисли еднопосочно, споделя обща визия за нещата. “Ние”-формите са апелативен начин за приобщаване и на възприемащия към позицията на автора.
Изключително типична на есето е обобщителността, създавана от обобщено-личната употреба на формите за 2 л. ед. ч. (“Нима не е абсурдно да се страхуваш от неизбежното?”, “Вместо това …откриваш силата… да стоиш някъде на последния ред, да си мълчиш и да не се бъркаш в битката на големите”). Зад формата за 2 л. тук не стои реален, конкретен събеседник, а едно обобщено “човек” (Абсурдно е човек да се страхува от…, Вместо това човек открива силата…) – съвкупна абстрактна фигура, включваща и “аз”, и “ти”, и “той”, и всички други възможни деятели. Обобщеното изразяване на мнение е силно въздействащо и затова особено предпочитано в есето.
За жанра е естествено и различното комбиниране на форми на “аз”-, “ти”- и “ние”-изложението, преливането от една към друга според въздействието, което авторът желае да постигне (вж. пр. № 2, 4). Разбира се, всички тези форми съществуват (и правят впечатление) на фона на основните и “неутрални” третолични форми.
Комбинацията от всички специфични за есето похвати и средства за водене на изложението създава присъщия на жанра начин на изказ, определян като есеистичен стил. Това е стил на непринудена диалогичност, на непосредствен, като че ли спонтанен разговор със събеседник, на ярка субективност, на подчертана образност при отразяването на света, на повишена емоционалност, на убеждаваща експресивност, постигани чрез привличане на изразните възможности на всякакви езикови средства и стилистични похвати.
Във връзка с езиковото изграждане се проявява и четвъртият аспект на свободата на есето – това е свобода на изказните форми: приемливост на разнообразни по вид, функция и стилистична окраска езикови елементи и свобода на съчетаването на тези елементи според намеренията и предпочитанията на автора.
Както всички аргументативни текстове, и есето съдържа в езиковата си форма изрази за проследяване на тематичното разгръщане, както и изрази за логическо съотнасяне и свързване на отделни твърдения, на тематични части и по-големи откъси от текста един с друг. Тези изрази са важни индикатори за логиката на автора при развиването на темата, те ориентират читателя в смисловите отношения между съдържателните части на текста, “показват” начина на композиране и на цялостна организация на речевия продукт. Тематичните изрази (най-напред, по-нататък, в заключение, основно място, следващ аргумент, накратко казано и под.) представят прехода от една тематична линия към друга, йерархизират и подреждат тематичните части. Изразите за логическо свързване изразяват отношения на присъединяване (и, и то, освен това, при това, също така), на противопоставяне (но, обаче, за разлика от, въпреки това), на алтернативно съотнасяне (или, иначе казано, от една страна, от друга страна), на причина, следствие, условие (тъй като, понеже, затова, ето защо, вследствие на това, ако… то) и др.
4. Заключителен коментар
Есето е жанр на личната изява и нестандартното мислене. Най-запомнящата се характеристика за него е, че то е интересно разсъждение, изказано по интригуващ начин.
Във връзка с тази специфика обаче е добре винаги да се помни, че есе не значи красиво и патетично словоблудство, празно ораторстване по поставената тема. Неразбрали същността на жанра или подведени от характеристики като “повишена емоционалност”, “словесно изящество”, “ефектни обрати”, “красиво и образно изразяване на мисълта”, “оригиналност”, много начинаещи есеисти подменят задълбоченото осмисляне на проблема и аргументираното излагане на мнение по него със словесни тиради, които са пълни с красиви думи, хаотични образи, дразнеща патетика, преекспонирана емоционалност и приповдигнатост и в които срамежливо се мъдри някаква неясна идея, някакви хилави зачатъци на мисъл. Такива есеисти вероятно са убедени, че са постигнали блестящо спецификата на жанра. Те обаче не са разбрали, че жонглирането с думите никога не е било ключ към доброто есе, че “свободният по съдържание и форма”, “спонтанен” жанр на “смелата игра на мисълта” всъщност е трудна писмена форма, която изисква целенасочени усилия, разумна мярка във всичко, много желание, старание и труд.
ПРИМЕРНИ ТЕКСТОВЕ:
Пример № 1
Размишленията на един седмокласник
Напоследък си мисля, че си е цяло наказание да се окажеш седмокласник. Сякаш изведнъж е свършило детството ти и по “бързата процедура” си станал възрастен. Като пороен дъжд заваляват задълженията! Уж всичко е като преди, пък не е същото! В ужасната училищна въртележка получаваш главозамайване – изпитване, контролно, класно… и пак…, и пак… – почти като вечния кръговрат в природата. С едно важно уточнение – в природата сезоните пролет – лято са предпочитани от всички, а дали това е така за седмокласника, съмнявам се… Така е, защото някъде по това време е Оня Миг на изпитание, когато седмокласникът ще води своята първа житейска (разбирай изпитна) битка! И по тая причина върху му се изсипва истинска канонада от добронамерени съвети и недотам добронамерени заплахи:
– Аз на твоите години…
(Не е трудно да отгатнете кой започва така, нали?)
Или:
– Няма да позволя да излагате името ми… (Тук вече вариантите са далеч повече).
Списъкът може да бъде продължен, но и това е достатъчно, за да стане ясно, че животът на седмокласника не е особено розов (а между седмокласници казано, си е направо ад). Единственото, което изглежда приемливо, е да се получи някакво природно объркване, поради което да дойде пак зимата, а с нея и един хубав летаргичен сън, след който… здравей Осми клас! Да, ама в природата нищо не върви наобратно (както впрочем и в живота!) и… изпитанието на седмокласника предстои.
Какво пък толкова – да го посрещнем!
(Ели Данова, ученичка VІІ клас)
Пример № 2
“Не всичко е пари, приятелю…”
“Парите са всичко”, чуваме често около себе си, както и “Парите не са всичко”. Къде е истината, приятелю? Най-лесно е да приемеш едната или другата крайност, но пък крайностите не винаги са нещо добро. Или пък да кажем, че истината е някъде по средата, някъде в “златната среда”? Добро като формула, но животът е толкова многообразен и неповторим, че не можем да разчитаме на универсални рецепти. Ситуациите, които се случват в моя живот, не са като в твоя или неговия. Би трябвало в своя многовековен опит човечеството да е открило истината и все пак чуваме толкова много и различни философии. “Не всичко е пари, приятелю…” се пее в една песен, но в друга “Всичко е любов”, в трета “Имаш ли парички, имаш всичко…”
Ето и “мъдростта на вековете”:
“С пари – в рая, без пари – покрая”, казва една българска поговорка. А арабската мъдрост твърди: “Недостатъкът на парите е техният недостиг”. Дори философът Спиноза, който би трябвало да гледа “философски” на живота, открива, че “Най-доброто качество на парите е тяхното количество”. И накрая нещо по-различно: “Парите са добър слуга, но лош господар” – Френсис Бейкън. Може би човек трябва да се хване за Бейкън в търсене на верния път? Все още не сме почувствали истинския вкус на парите, защото не сме превивали гръб за тяхното появяване в джоба, нито сме преживявали безсилието на пълното им отсъствие. Не сме усетили на свой гръб властта на парите, макар и да е логично, че е по-добре те да са ти слуга, а не ти на тях.
Дали да приемем наготово “мъдростите на нашите бащи”, или да открием нови (а нищо чудно и да ги преоткрием)? И все пак, всичко, което ми хрумва, че ми е нужно за живота, май е свързано с пари. Храната?! Дрехите?! Лекарствата?! Удоволствията?!… Остана ли нещо? Любовта? За да изведеш момиче навън – пак ти трябват пари. Остава само една крачка до единодушното признание “Всичко е пари”.
Ако ходим с наведени глави, виждаме само земята – твърда, сигурна, но ако вдигнем глава – простор, светлина, небе, неуловими неща. Остана още една посока – навътре в човешката душа. Към нематериалното, духовното. Нали сме личности, а личността има духовност. И като навлизаме по-надълбоко в тая необятна и чудновата “земя”, откриваме… приятелството – разбира се, истинското приятелство. Любовта (несъмнено говоря за онова истинско чувство, което не се влияе от материалните придобивки), обич, привързаност, вярност, благородство на духа, звученето на музиката, мъдростта… също толкова неизброими неща, колкото и материалните.
Как да постъпим?
Да “заземим” ли своя приемник, или да останем отворени за духовното, което е сродно с щастието, а нали (съзнателно или не) се стремим да сме щастливи?
Не всичко, от което има нужда душата ни, струва пари!
На път съм да твърдя “Не всичко е пари, приятелю…”, но не бива да оковаваме знанието и мъдростта да се живее добре и правилно в някакви рамки, формули.
Нямам нищо против да имам пари, те са необходимост. Лицемерие е да се твърди, че са нещо, което можем лесно да пренебрегнем. Нямам нищо против да имам и достатъчно пари, защото те могат да се употребят за толкова смислени неща, добри дела, които ще направят щастливи хората, а то значи и тебе. Но “излишни пари – излишни грижи” – това пък е от нашите братя по език, руснаците.
Иска ми се да не пренебрегвам вече доказаните мъдрости на човека през вековете, но крачейки през предопределената ми житейска съдба, сам да откривам своята истина за нещата в моя живот. И дано имам достатъчно акъл, за да взема най-правилното решение, което ситуацията изисква. И ако трябва да плащам, ще плащам.
И все пак съгласен съм, “Не всичко е пари, приятелю…!” Приятелството, което имаме, е по-голямо от парите.
(Мартин Гройс, ученик Х клас)
Пример № 3
Криворазбраната демокрация на нашата съвременност
Живеем в объркан и много сложен свят. Усложняващ се с всяка изминала година, с всяко ново десетилетие, животът ни се превръща във водовъртеж, който ни поглъща, и шансът да останем на повърхността, да се извисим над масите, над малките човечета в нашия живот се смалява със заплашителна скорост. В нашата съвременност, в частност българската, се наблюдава едно явление – живеем в демокрация, която никой не разбира правилно.
Аз разбирам демокрацията като политическо явление, което предоставя най-добра възможност за живот и реализация на всеки човек. Демокрацията на първо място означава законност, а именно тези закони дават най-важното за всеки човек, издигнато от него във водеща ценност – правото на личен избор. Но въпреки свободата човек е длъжен да живее според законите на държавата си и да не нарушава правата на другите, ако не иска в един момент и неговите права да бъдат нарушени. Демократичната страна е правовата страна.
Един от водещите фактори за това, че в България демокрацията се разбира неправилно, е този, че близо половин век сме живели в тоталитарна система и през цялото това време хората са си мислили, че все пак живеят демократично, докато през тези години правата им са били нарушавани от самата държава, защото те са нямали най-вече свобода.
И в един момент идва ново време, време, характеризиращо се със свобода. Основното, което обещава демокрацията, е свобода и именно тази свобода се разбира неправилно. Свободата се свързва с беззаконие и това е абсолютен противовес на демокрацията.
Демокрацията се разбира в момента главно като слободия. Всеки мисли само за себе си и за това, как да се чувства по-добре. И все така държавата трябва да му осигури по-добър живот, без той да си мърда и малкия пръст.
В объркан свят живеем и всяка изминала година се отчуждаваме един от друг, връзките между хората се раздалечават, злобеем, завиждаме и ни е страх да погледнем напред. Докога ще продължава това и ще се промени ли животът ни някога към по-добро или затъването ще продължи?
(Диян Кръстев, ученик Х клас)
Пример № 4
Нужни ли са донкихотовци на нашето време
Всяка една човешка дейност рано или късно бива заменена с по-нова, по-модерна, по-усъвършенствана и динамична. Човешкият дух винаги и неуморно се е стремил към неоткрити хоризонти, към непокорени светове. Когато се е обръщал назад, извървеният път му се е струвал лесен, а усилията смешни.
Времето на рицарите и техните подвизи е отдавна и безвъзвратно отминало, но един голям испански творец възкресява най-чистите черти на рицаря, използвайки образа на последния идалго Дон Кихот.
Колкото и парадоксално да звучи, пародията е един от начините да се простим с миналото и да вземем от него само онова, което има стойност. Чрез образа на Дон Кихот, който би трябвало да бъде пародия на истинския рицар, Сервантес “изчиства” понятието рицарство. Четейки романа, ние се смеем на комичните и нелепи ситуации, в които попадат неговите герои. Но това не е безобиден смях, а по-скоро смях през сълзи. Всеки от нас си мечтае понякога да бъде Дон Кихот, за да има възможността да бъде рицар поне по дух. Защото колкото и смешни да изглеждат действията на героя, те са смешни заради постоянното противоречие, в което изпада той, издигайки високо идеалите на рицарството в един свят, в който място за рицари няма.
Дон Кихот е една малка, необикновена вселена. Вселена на човешките чувства, благородство, надежда и любов. На вечния човешки стремеж към справедливост, честност, героизъм. Днес повече от когато и да било се нуждаем от донкихотовската вяра в силите на новото, изключителното, хуманното. Вечно сме забързани нанякъде, вечно устремени, но към какво? Тази динамичност не принизява ли, не погубва ли човешкото у човека? Някои приемат фалша, лъжата като удобна житейска позиция и те изпепеляват най-искрените преживявания и емоции. Защо бягаме от напиращите в нас сърдечни чувства? Защо крием благородството си, сякаш е нещо срамно? Нещо, на което околните непременно ще се смеят и подиграват. Защо не постъпваме така, както иска експлозията на сърцето, както постъпва Дон Кихот? И вместо благородната борба в името на истината, откриваш силата на това да стоиш някъде на последния ред, да си мълчиш и да не се бъркаш в битката на големите. На пръв поглед нищо особено не се е случило. Докато един ден внезапно проумееш, че си се обезличил, че не усещаш красотата и хармонията, която всъщност е животът. И тогава, за да се възродиш, започваш да търсиш благородните донкихотовци, за да откриеш частица от рицаря в себе си, за да си върнеш самоуважението и достойнството. На земята човек е готов да заеме неговото място и да продължи борбата с вятърните мелници. Защото винаги ще остане жив стремежът да промениш нещо в себе си, в хората около теб, да се разделиш с възможността за едно обикновено съществуване, предопределено от сивия, празния живот. Независимо от всичко, от паденията и грешките, от шума на всекидневието, в живота ни има вечни донкихотовци – устремени и търсещи истината хора, към които винаги ще се връщаме смирени, пречистени и озарени. За да успеем да съхраним у себе си човешкото.
(Доротея Дамянова, ученичка Х клас)
Пример № 5
Кой би си купил билет за България
“Кой би си купил билет за България”. Тази фраза определено би заела почетно място в топ-класацията за най-трудни въпроси на нашето съвремие. Трудно се стига до отговора на труден въпрос (поне така повелява логиката). И преди да си отговоря на този, съм поставен пред други, които не са чак толкова двусмислени…
Кого би привлякла нашата родна страна? Не и младите хора, определено… Не и хората, които имат амбицията да градят добро бъдеще… Те по-скоро се стремят към билета, отвеждащ ги в обратната посока… Защо ли? На този въпрос отговорът е лесен.
Какво би ме задържало в България? Все още има такива неща, но с времето стават все по-малко. Предвид “обещаващото” развитие на държавната икономика и “излишъка” от работни места, тук бих се чувствал напълно “задоволен” в аспекта на своето “развитие” и “финансова стабилност”. Тук бих се чувствал в самия “рай” на политиката…
Но все пак оставам (Имам ли избор…). И мога само да се радвам на националната ни култура, която в последните години се превърна в гюбек-селекция на “чака-рака” поезията. (Абе как да не си горд, че си българин, като се обогатяваш толкова морално…) Може би с течение на времето и аз ще се преродя като фен на класовата простотия, но засега си оставам привърженик на рок-бандата, която десет години пее по клубовете за “вятъра в косите” и “бездната на самопознанието”, но не успява да пробие. А някакъв си образ в стил “селски рейнджър”, който се провиква като ходжата от минарето и ръси “оригинални” мисли за банани и дърти козли, е на върха на музикалните класации. Възхитително… Изкуството умира, за да роди “националният герой” – Мишо Шамара…
Колко е хубаво в нашата родина… Всеки ден се питаме как е възможно всички да сме от една порода, а така и не се научихме да живеем заедно. И ако гарван гарвану око не вади, то българин българина за два лева затрива. Никого не виниш – нали времената са такива… И ако някоя тъмна вечер по улиците на София или Варна те спрат четирима пичове от нощната приватизация, а след това се прибереш по бельо (поне него ти оставят) – нормално е, нали и те си имат мечти… И при всеки такъв случай търсим виновника. Той трябва да е един, защото общата вина е болест за политиката.
Какво пък… В България не е чак толкова лошо… Ако си с две висши образования, можеш да работиш като хамалин за минималната заплата. След десетина години имаш реалния шанс да си купиш “тоалетна” в столицата и да създадеш семейство. И ще започнат прекрасните битови скандали, започващи и завършващи с думата “пари”. Децата ти ще се гордеят, като се сдобиеш с титлата “Най-нервен родител на годината”, а когато на преклонна възраст от четиридесет години се споминеш, на надгробния ти камък ще бъде изписано “Умря, защото обичаше България”, а в медицинския ти картон ще са регистрирани няколко язви, невроза и инфаркт. Това е сбъднатата мечта на всеки българин.
И все пак не бих се срамувал, ако продам мозъка си в някоя западна държава, където тези неща имат значение. Ако тук искаш да патентоваш водородния двигател и ти се изсмеят, там, в страната на “американската мечта”, наричат това прогрес. Естествено, цялата страна България се гордее с това, че създателят на компютъра е българин и е създал проекта си в Америка, понеже никой от гордите българи не е повярвал в него…
А въпросът “Кой би си купил билет за България?” си остава с повишена трудност. Може би множеството туристи, които си почиват в нашите евтини курорти, които по “необясними” причини ние не можем да си позволим много често. Както и инвеститорите, които са заинтересувани от националните ни богатства (а българите никога не са ги ценили особено)…
Е, може би и аз бих си купил билет за родната България след дълги години гастарбайтерски живот някъде на запад, когато ме налегне адската носталгия. Носталгията по красивата природа, незаменимия фолклор и паметните плочи, издигащи в култ величието на народа ни в миналото. Ще се върна, ще срещна първия “Бай Ганьо”, който ще ми се изсмее на лилавата коса и халката на устната, ще прозра в очите му, че е поредният фен на принципа “Не е важно аз да съм добре, а ти да си зле!”, и ще осъзная, че нищо не се е променило.
Тогава отново ще поема по същия път, който те води някъде, където е възможно мечтите да се превърнат в реалност, вместо да бъдат умъртвени в плен на простотията…
А когато отново прекрачвам границата, ще стигна до следното заключение: Ако на пропускателния пункт за влизане в страната е изписано “Welcome to Bulgaria”, то на пункта за излизане бих поставил надписа “Be happy to go”.
(Галин Трифонов, кандидат-студент)
Пример № 6
Идеята ми за България
Родена от дъха на афишно лепило15
Дъвчех суха баничка и събирах кураж. Най-после го събрах и реших да кажа нещо за моята идея. Причината да пиша не е в това, че съм социално ангажиран тип или че се надявам да променя с нещо България. Цялата работа е, че съм подмамен от евентуална награда.
И така, прибрах се в скромната си, но уютна стаичка в Студентски град и започнах да пиша. Касетофонът въртеше приятни френски шансони. Не че си падам по тази музика, но съквартирантът ми, който следва арабистика, много държи да ги слуша. Започнах да пиша легнал, защото така ми е по-удобно. Проблемът е, че така се получава много нечетлив текст, но обещавам да го набера на компютър, преди да го пратя някъде. Предполагам, че вече с нетърпение очаквате да чуете моята идея за България, затова започвам по същество.
Както повечето студенти, и аз заработвам по нещичко в свободното си време. Моята работа е особено приятна – лепя афишите на Централния куклен театър. Сигурно сте ме виждали да обикалям булевардите с големи слушалки от уокмен на ушите и с оранжева кофичка, пълна с тапетно лепило. Това тапетно лепило много ме беше учудило, като започнах работа. Преди това не знаех, че всички афишари в София си лепят афишите с тапетно лепило. А никой не се беше замислял, че не по-малко основание има тапетното лепило да се нарича “афишно”. Но понеже пак се отплеснах, повлиян от тази терминологична дискриминация, продължавам нататък…
Денят беше един зимен четвъртък. Тогава се лепят афишите на ЦКТ, понеже представленията се играят в събота и неделя. Времето беше започнало да се затопля и снежни преспи падаха от покривите на кооперациите. Точно лепях поредния афиш на някакъв трансформатор, когато една ледена висулка се стовари със страхотен трясък върху главата ми и се пръсна на стотици ледени кристалчета. Ще побързам да успокоя чувствителните дами, че нямаше кръв и не пострадах кой знае колко, защото сградата беше само на три етажа. Но тогава си казах:
– Ето, видя ли? Ако това се беше случило в Ню Йорк, сега нямаше да си жив!
Оттогава нито за миг не съжалявам, че навремето избрах България. Признавам, че не видях много добро през последните години, но не видях и много лошо. Може би само когато ми откраднаха якето, а в него ми бяха новите ръкавици… Но това е друга история.
Та мисълта ми беше за България. За това колко е хубаво да си 1/8-милионна частица от това чудо. И аз искам да дам нещичко за моето малко отечество. Така стигнах и до моята идея, която смятам да реализирам в близките няколко години.
А тя е да си стъпя здраво на краката и да започна по-сериозна работа. Ще се преместим тогава с моето момиче в някой апартамент под наем (като начало). Ще налепя тапетите с афишно лепило и ще стане място за чудо и приказ. После може и до съвета да отскочим с моето момиче, да се бракосъчетаем както си му е редът. След това идва най-сериозната част. Ще седнем ние с мойта женичка, ще си поговорим сериозно, пък ще запретнем ръкави и ще си народим челяд.
Ако някой може да направи нещо за България – нека направи. От мен толкова!
Това последното би било добър финал, само че има един проблем – нямам си момиче. Да кажеш, че съм грозен – не съм. Момичетата даже забавен ме намират, а защо стана така не мога да разбера. Ето, тази вечер колегите ще ходят в някой клуб да “ловуват”. Викат ме и мене, ама входът е 5 лева!
Та за това ми беше мисълта в началото. Ако може да помогнете с нещо, да взема някоя награда, да спечеля някой лев, че и аз да мога да изляза, да се харесаме с някое момиче, да помогнем с каквото можем на България…
(Александър Милев, студент)
ЕСЕТО И НЕГОВИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ
Неговата форма е свободна. То не се подчинява на онези норми, които са задължителни за едно научно съчинение. Характерни за есето са оригиналните разсъждения по проблема, повишената емоционалност и артистичността в композицията и езика.
Тематиката на есето е неограничена. Тя може да бъде из областта на литературата, философията, политиката, културата, обществения живот и т. н. Нещо повече – всеки предмет около нас, всяко явление, всяко преживяване може да стане тема за есе. Дори самото есе може да бъде тема. В „Мисли за есето” Петър Йорданов твърди: „Есето се създава около един незначителен повод: човекът, който се разхожда по улицата с разтворен чадър, когато вали дъжд; името на магнолията; късче тебешир; един неделен следобед в Курило; удоволствието да не си повече млад. Естествено, есе може да се напише и върху природата, смисъла на историята или четвъртото измерение във физиката. Но тук всъщност обектът, който се третира, е поставен в полусветлина, може да бъде забравен за дълго, той е само изходна точка и нищо повече. Есето изнася напред асоциациите на една оригинална мисъл, възбудена от известен повод, която се разлива в свободна и красива игра и поставя нещата в ново осветление и неочаквана перспектива. Есето не преследва една точна истина. Добрият есеист е често скаран с научния резултат, тъп като той цели едно лично пресъздаване на действителността, което има не позитивна, а художествена убедителност. „
Есето се различава от научното съчинение по това, че не се опитва да изясни същността и стойността на дадено явление в научен стил и с прилагането на научен подход. То разчита на личната интерпретация, която е резултат на размисли и собствен опит. Свободното тълкуване на явлението винаги е породено отлично отношение към него. Така в есето се утвърждава като обект не толкова самото явление, посочено от темата, колкото личността на автора. В него имат място не само мислите, но и чувствата, преживяванията. Ето защо есето се отличава с повишено лирично начало.
Но дали от всяко лично отношение може да се роди есе? Пак в „Мисли за есето” П. Йорданов заявява: „Банални люде не могат да пишат есета… Но оригиналният човек (който по силата на това, че е оригинален, не се среща често) е естествено условие за появата на есето. Преди всичко той е устроен да вижда във всекидневните предмети тяхната най- „празнична” страна: светът е необикновен.”
Авторът определя есето като „художествена творба от най-чист вид”. Това означава, че в него се осъществяват много от онези начала, които са присъщи на художествената литература. Създателят на есе трябва да бъде едновременно и поет, и мислител, за да постигне в изящна словесност дълбочина на мисълта и естетическо преживяване на света. Като писател, той търси характерното за личности, събития или явления, за да го синтезира в образ или сентенция. Неговите обобщения, много често родени от моментно прозрение, насочват към същностни черти на заобикалящия ни свят. Читателите усещат присъствието на оригинална по световъзприемане човешка личност. Те вярват на нейните откровения и инвенции. Разбира се, само оригиналност не е достатъчна. Авторът трябва да бъде и ерудирана личност, за да постигне по умозрителен път своите истини. Есето е плод на богатата комбинация от култура и лиризъм.
Няма канони и за композицията на есето. Тя следва капризната и понякога дори причудлива мисъл на есеиста. В нея се допускат отклонения, сложни извивки на мисълта, ретроспекции и т. н. Но все пак композицията е тази, която придава завършеност на темата и която контролира мисълта на автора.
Есето е художествен тип съчинение и по своя стил. То не може да бъде написано в научен или директно публицистичен стил, защото това би погубило откровеността на преживяването и топлотата на чувството. За него подхождат образният език, афоризмите, сентенциите, родени в една богата и пищна фантазия. Умните и духовити разсъждения интригуват читателя и го повеждат към нови сфери на човешкото мислене, разкриват му света от нов и различен ъгъл. У автора есето се е родило спонтанно и с лекота. Читателят го възприема с радост и наслада.
От горните редове бихме могли да направим два противоречиви извода:
- есето се създава леко;
- есето се създава трудно поради своята специфика.
И двата извода са верни. Есето се създава с лекота и удоволствие, защото не обременява със строгите правила и изисквания на научното съчинение. Същевременно е трудно, защото изисква специална нагласа на интелекта и освен това – талант.
Нека синтезираме основните качества на есето:
- лична и оригинална интерпретация на дадена тема;
- свободна композиция, но съдържаща в себе си темата;
- дълбочина на мисълта, изразена в смели изводи и обобщения;
- лирическо начало – израз на духовност и емоционалност;
- образен и афористичен стил, проява на въображение и висока езикова култура.
* * *
Есето ярко откроява качествата на своя създател, затова се задава като конкурсна форма и в учебната практика. Разбира се, истинското есе предполага наличието на специфичен талант. Дори не всички писатели, създали значими художествени творби, могат да пишат есета. Като съчинение в учебната практика, есето има за цел да провокира и да стимулира таланта у младите хора. В конкурсния изпит то проверява предимно самостоятелната мисъл и езиковата култура на кандидата. Всеки мислещ, начетен за възрастта си и овладял законите на езика млад човек може да напише успешно съчинение-есе. Достатъчно е да се ръководи от представените по-долу характеристики.
СЪДЪРЖАНИЕ НА ЕСЕТО
- Върху зададената тема да бъде открита и оформена самостоятелна, оригинална и ясна теза.
- Направените по нея лични разсъждения, изводи и обобщения да изразяват компетентност по проблема и лично отношение. В тях да се съдържа убедителна аргументация на тезата, да се прояви умението за доказателство на дадено твърдение. Аргументите и разсъжденията следват ясна логическа нишка, която не нарушава единството и вътрешната последователност на изложението.
- Ходът на изразените мисли да извежда към лична, но ясно доловима идея. Именно идеята придава дълбочина и завършеност на съчинението.
- Съдържанието на есето разчита на вярно намереното съотношение между емоционалност и рационалност. Повишената емоционалност не бива да отнема възможността на мисълта за достатъчно проявление.
КОМПОЗИЦИЯ НА ЕСЕТО
- Композицията е свободна, но е съобразена с тезата и нейното доказателство.
- Интересното и интригуващо начало дава насока на разсъжденията и определя тяхното развитие.
- Ефективното изясняване на темата изисква равномерно редуване на аргументи и изводи. Необходимо е да се постигне равномерност и в отделните композиционни части.
- В изложението да се долавя вътрешна градация. Доказването на тезата се извежда до кулминационен момент – смислово завършен и емоционално наситен.
- Финалът има характера на своеобразна поанта – стреми се да завърши и подчертае авторовото откритие.
СТИЛ И ЕЗИК
- Всички езикови конструкции и лексикални форми да изразяват максимално ясно мисълта.
- Акцентите по темата да се получават не чрез езикови повторения, а чрез синонимното богатство на езика.
- Подчертана експресивност на стиловите форми. Стремеж за доближаването им към художествената образност.
- Синтаксисът се отличава с разнообразие. Свободно се използват непълни и незавършени изречения, риторични въпроси, възклицания (но с чувство за мярка!).
- Правопис и пунктуация – правилни.
За да укрепне умението за създаване на есе, необходимо е по-често да се взема перото. Упражнението е сигурен път към успеха. Всеки човек може да се научи на това, което силно желае.
ЛИТЕРАТУРНОИНТЕРПРЕТАТИВНОТО СЪЧИНЕНИЕ КАТО АРГУМЕНТАТИВЕН ТЕКСТ
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Литературноинтерпретативното съчинение по същество е научен, литературноаналитичен и литературнокритически текст, писмено изложение коментар на художествена литературна творба или творби по определена тема. То като цяло се отъждествява с понятието аргументативен литературнонаучен текст: систематично писмено изложение, комплекс от разсъждения и изводи, илюстрирани с цитати от художествената литературна творба, които доказват състоятелността на формулираната теза въз основа на проблематиката, заложена в заглавието.
С други думи, литературноинтерпретативното съчинение (ЛИС) е умален и опростен работен вариант на литературнокритическата статия, предназначен за практическа образователна работа в средното училище. Неговата идеална цел е да развива у учениците умения за относително самостоятелен коментар на художествено литературно произведение, изложен в последователен смислово свързан текст, подчинен на изискванията на научния стил и орнаментиран, по възможност, с оригинални есеистични елементи. Реалната му цел е чрез неговото създаване учениците да си изградят практически умения за генериране на аргументативен, „доказателствен“ литературнонаучен текст с известни аналитични изводи въз основа на зададен проблем.
СТРУКТУРА
ЛИС е с регламентирана композиционна форма – то задължително се структурира в уводна част, изложение и заключение.
Уводът, встъплението, обхваща приблизително около 1/10 част от целия обем – на практика това е блок от 4-5 изречения, които са смислово координирани със заглавието на съчинението. Първото изречение има илюстративна функция, то „отваря“ текста: представя автора, творбата или творчеството; ситуира ги в съответната културна епоха; декларира жанровите особености; изяснява значението в национален или в универсален аспект; дава обща информация за творческото амплоа. Второто и третото изречение изясняват темата на произведението или тематичния цикъл, към който то се отнася; те фиксират най-общо основното съдържание на творбата: какви събития и/или взаимоотношения между героите пресъздава повествователят или лирическият говорител и въз основа на каква идейно-естетическа платформа; какви идеи, обвързани със зададената проблематика, въплъщават събитията и героите, как те са решени – в оптимистичен или в песимистичен план, и т.н. Смисловото конструиране на тези изречения изцяло зависи от поставената задача: те са ориентирани към нея, но все още не я анализират, а само поясняват нейните параметри, изпълняват въвеждаща функция.
С четвъртото изречение от увода стартира същинският аргументативен текст: то е вече субординирано към проблематиката, кодирана в заглавието, то е субективна констатация за това, как зададеният проблем се вмества, „живее“ в темата, в семантиката и структурата на художествения текст и в неговата знакова система. Чрез него се пояснява дали темата на съчинението е коректно формулирана, или е израз на маниерно интелектуално самосъзерцание, т.е. такава проблематика е съвсем маргинална или съвсем не съществува в творбата, респ. в творчеството на белетриста, поета или драматурга.
Четвъртото изречение, тезата, играе ключова роля – от неговото съдържание зависи ориентацията към целия по-следващ текст: дали той ще се консолидира към заглавието, или ще бъде негова негация. В повечето от случаите сме свидетели на един интелектуален конформизъм: темата се приема безрезервно и се усвоява механично, защото не се познава достатъчно материята; съответно съчинението се оценява като очакван с изводите си текст, в който липсва интелектуална изненада – литературната връзка аудитория – преподавател е изцяло бюрократизирана. Вторият тип усвояване на темата е опозиционен: тук именно се ражда същинското познание или се констатира пълното неведение – тезата в първия случай се конфронтира с „указанията“ на заглавието, а във втория маргинализира проблематиката, отклонява се самоцелно от нея. Както агресивният интелект1, така и профанацията2 дистанцират субектите на учебния процес и връзката между тях в първия случай се интелектуализира, а във втория се стерилизира. Така четвъртото изречение от увода, тезата, трябва да служи за код дали темата е целесъобразно изписана, или е фриволно словосъчетание, а също така дали е точно декодирана. По смисъл то често повтаря заглавието на съчинението, утвърждава неговите семантични параметри или му задава въпроса „защо“, чийто отговор формулира тезата.Точното или неточното й дефиниране проектира съдържанието на аргументативния текст; тя е смисловото ядро, от което се отделят и съставят подтезите, предопределящи изграждането на съответните микротекстове, разчленяването на изложението в отделни смислово свързани части (абзаци).
Вторият формално композиционен компонент, изложението, е сърцевината на аргументативния текст. То представлява последователен комплекс от разсъждения, които коментират, анализират художественото литературно произведение с оглед на поставената тема и доказват конструктивно тезата, защитавайки убедително нейните смислови сегменти – подтезите. Системата от разсъждения, изграждащи съответна микротема, се илюстрира с цитати или примери от творбата – от съществено значение е те да са точно подбрани и да подсилват тежестта на аргументите. Всеки блок от разсъждения завършва със синтезирани изводи, изясняващи съдържанието на подтезите, които елиминират последователно скритите пространства на художествения текст, ориентирайки го към темата заглавие. Изложението – това е интерпретацията на художествените литературни произведения: свободна в избора на интерпретационен модел и ограничена от параметрите на поставената тема.
Какъв е интерпретативният подход, който доминира в училищната практика? Въпреки че е нещо индивидуално, което зависи както от личностната психика и интелектуален ресурс, така и от акумулирания предшестващ опит, той все пак може да се сведе до определението „аналитичен модел от смесен тип“, в който преобладаващ е херменевтичният принцип на тълкуващото изследване. Разбира се, днес диапазонът на литературнотеоретичното изследване е много по-полифоничен и в някои съчинения могат да се открият напластявания от най-различни школи – от психологическите интродукции на Виготски или руския формализъм от петербургската школа до семиотиката на Йелмслев или социалната лингвистика на Чомски. Мисля, че това е твърде несистемно и маниерно, за да бъде възприето сериозно като знак за развитие на националния литературнотеоретичен авангард. В училищната практика, където изучаването на литература е неспециализирано и се обединяват неравностойни по интелектуален потенциал и с неформирано професионално съзнание индивиди, най-подходящ интерпретативен подход е творческото изследване, непосредственото тълкуване на смислите, внушавани от художествения текст. Много по-важно е да се схванат ограниченията, които налага зададената тема: стриктното придържане към нейните параметри изисква точна ориентация в текста на творбата, а оттам – точна и убедителна аргументация, логическа връзка между разсъжденията и обосновани логически преходи от един микротекст към друг.
Заключителната част на ЛИС се състои от 2-3 изречения, които имат обобщаваща функция, те повтарят основните изводи, доказващи тезата, и имат декларативен характер; анализът е завършен в изложението; във финала се генерализира неговият смисъл. Заключението може да има затворена или отворена структура: затвореният3 тип е по-често срещан, той завършва съчинението с констатация, която насочва вниманието отново към генерирания аналитичен текст, внушава адекватното му преосмисляне според вече изложеното от автора: в такова смислово поле се центрира и разглежданата художествена творба. Отвореният финал свидетелства за по-висока ерудиция: той препраща към нов кръг идентични проблеми и творби, внушава асоциации, които изтласкват вниманието към нови хипотетични интерпретации и които разкриват нови смислови пространства за отразяване на съответната тема.
Всъщност заключението може да се представи и чрез едно изречение, отделено в абзац, което да рамкира целия текст, придавайки му завършен вид: то може да бъде във въпросителна форма – когато въпросът задава един от вечните проблеми на човешкото съществуване, оставащи без окончателен отговор, или на блестяща, виртуозна констатация апофтегма, която или обезсилва иронически тежестта на изложението, или поставя загадката на нов казус, който може да бъде разискван в идентичен смислов аргументативен модел.
СТАНДАРТНИ ТЕХНИКИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЛИС
Под „стандартни“, традиционни техники ще разбираме подготовката, планирането, изграждането и редактирането на аргументативния текст. Тук може да се направи уговорката, че всеки творчески темперамент открива свой път, своя методика в подхода, интерпретацията и „изработването“ на съчинението или, ако цитираме проф. Н. Георгиев: „Приятел ми е литературата, но още по-голям приятел ми е свободата в подхода към нея“. В този смисъл подреждането на техниките има по-скоро идеален, констативен и препоръчителен, отколкото задължителен, „стандартен“ характер.
Априори приемаме, че художествената литературна творба е прочетена: този първи прочит може да се определи като „информативен“ – запознаване със съдържанието, героите, конфликтите, което се утаява в нишите на паметта като минал литературен опит. Той ще се активира, когато е зададена темата на ЛИС и накратко (или по-обстойно) са предложени известни насоки за работа.
Процесът на осмисляне на темата, нейното асимилиране като проблематика се усложнява и прояснява с помощта на литературната критика; това е първата фаза от подготовката на аргументативния текст: внимателен, задълбочен, аналитичен прочит на произволен брой коментари, обвързани тематично с поставената задача, които „разграждат“ акумулираната информация и я обогатяват с нови знания, факти, изводи, заключения. От съществено значение е адекватното смислово декодиране на литературнокритиче-ските текстове: гаранция за това може да бъде конспектирането на съществената проблематика, което перифразира, предава съдържанието със свои думи и го допълва със собствени изводи. Системното усвояване на литературнокритически текстове с доказана стойност, подплатено със задълбочено познаване на литературната теория, формира интерпретационния модел.
Следващият етап в работата над ЛИС изисква втори прочит на художествения текст: ангажиран с проблематиката на формулираната тема, с подбор на цитати, които огледално или подтекстово я отразяват и въз основа на които ще се конструират тезата и подтезите. Може да се нарече „прочит с ремарки“ – бележки за характерите на героите, конфликтите, композиционните особености; маркиране на съществени пасажи от творбата и т.н.
Третата фаза е изготвянето на план за ЛИС; той може да бъде кратък или разширен в зависимост от конкретните условия и предоставеното време.
„ЛИТЕРАТУРНОИНТЕРПРЕТАТИВНОТО СЪЧИНЕНИЕ КАТО АРГУМЕНТАТИВЕН ТЕКСТ
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Литературноинтерпретативното съчинение по същество е научен, литературноаналитичен и литературнокритически текст, писмено изложение коментар на художествена литературна творба или творби по определена тема. То като цяло се отъждествява с понятието аргументативен литературнонаучен текст: систематично писмено изложение, комплекс от разсъждения и изводи, илюстрирани с цитати от художествената литературна творба, които доказват състоятелността на формулираната теза въз основа на проблематиката, заложена в заглавието.
С други думи, литературноинтерпретативното съчинение (ЛИС) е умален и опростен работен вариант на литературнокритическата статия, предназначен за практическа образователна работа в средното училище. Неговата идеална цел е да развива у учениците умения за относително самостоятелен коментар на художествено литературно произведение, изложен в последователен смислово свързан текст, подчинен на изискванията на научния стил и орнаментиран, по възможност, с оригинални есеистични елементи. Реалната му цел е чрез неговото създаване учениците да си изградят практически умения за генериране на аргументативен, доказателствен“ литературнонаучен текст с известни аналитични изводи въз основа на зададен проблем.
СТРУКТУРА
ЛИС е с регламентирана композиционна форма – то задължително се структурира в уводна част, изложение и заключение.
Уводът, встъплението, обхваща приблизително около 1/10 част от целия обем – на практика това е блок от 4-5 изречения, които са смислово координирани със заглавието на съчинението. Първото изречение има илюстративна функция, то отваря“ текста: представя автора, творбата или творчеството; ситуира ги в съответната културна епоха; декларира жанровите особености; изяснява значението в национален или в универсален аспект; дава обща информация за творческото амплоа. Второто и третото изречение изясняват темата на произведението или тематичния цикъл, към който то се отнася; те фиксират най-общо основното съдържание на творбата: какви събития и/или взаимоотношения между героите пресъздава повествователят или лирическият говорител и въз основа на каква идейно-естетическа платформа; какви идеи, обвързани със зададената проблематика, въплъщават събитията и героите, как те са решени – в оптимистичен или в песимистичен план, и т.н. Смисловото конструиране на тези изречения изцяло зависи от поставената задача: те са ориентирани към нея, но все още не я анализират, а само поясняват нейните параметри, изпълняват въвеждаща функция.
С четвъртото изречение от увода стартира същинският аргументативен текст: то е вече субординирано към проблематиката, кодирана в заглавието, то е субективна констатация за това, как зададеният проблем се вмества, живее“ в темата, в семантиката и структурата на художествения текст и в неговата знакова система. Чрез него се пояснява дали темата на съчинението е коректно формулирана, или е израз на маниерно интелектуално самосъзерцание, т.е. такава проблематика е съвсем маргинална или съвсем не съществува в творбата, респ. в творчеството на белетриста, поета или драматурга.
Четвъртото изречение, тезата, играе ключова роля – от неговото съдържание зависи ориентацията към целия по-следващ текст: дали той ще се консолидира към заглавието, или
ще бъде негова негация. В повечето от случаите сме свидетели на един интелектуален конформизъм: темата се приема безрезервно и се усвоява механично, защото не се познава достатъчно материята; съответно съчинението се оценява като очакван с изводите си текст, в който липсва интелектуална изненада – литературната връзка аудитория – преподавател е изцяло бюрократизирана. Вторият тип усвояване на темата е опозиционен: тук именно се ражда същинското познание или се констатира пълното неведение – тезата в първия случай се конфронтира с указанията“ на заглавието, а във втория маргинализира проблематиката, отклонява се самоцелно от нея. Както агресивният интелект1, така и профанацията2 дистанцират субектите на учебния процес и връзката между тях в първия случай се интелектуализира, а във втория се стерилизира. Така четвъртото изречение от увода, тезата, трябва да служи за код дали темата е целесъобразно изписана, или е фриволно словосъчетание, а също така дали е точно декодирана. По смисъл то често повтаря заглавието на съчинението, утвърждава неговите семантични параметри или му задава въпроса защо“, чийто отговор формулира тезата.Точното или неточното й дефиниране проектира съдържанието на аргументативния текст; тя е смисловото ядро, от което се отделят и съставят подтезите, предопределящи изграждането на съответните микротекстове, разчленяването на изложението в отделни смислово свързани части (абзаци).
Вторият формално композиционен компонент, изложението, е сърцевината на аргументативния текст. То представлява последователен комплекс от разсъждения, които коментират, анализират художественото литературно произведение с оглед на поставената тема и доказват конструктивно тезата, защитавайки убедително нейните смислови сегменти – подтезите. Системата от разсъждения, изграждащи съответна микротема, се илюстрира с цитати или примери от творбата – от съществено значение е те да са точно подбрани и да подсилват тежестта на аргументите. Всеки блок от разсъждения завършва със синтезирани изводи, изясняващи съдържанието на подтезите, които елиминират последователно скритите пространства на художествения текст, ориентирайки го към темата заглавие. Изложението – това е интерпретацията на художествените литературни произведения: свободна в избора на интерпретационен модел и ограничена от параметрите на поставената тема.
Какъв е интерпретативният подход, който доминира в училищната практика? Въпреки че е нещо индивидуално, което зависи както от личностната психика и интелектуален ресурс, така и от акумулирания предшестващ опит, той все пак може да се сведе до определението аналитичен модел от смесен тип“, в който преобладаващ е херменевтичният принцип на тълкуващото изследване. Разбира се, днес диапазонът на литературнотеоретичното изследване е много по-полифоничен и в някои съчинения могат да се открият напластявания от най-различни школи – от психологическите интродукции на Виготски или руския формализъм от петербургската школа до семиотиката на Йелмслев или социалната лингвистика на Чомски. Мисля, че това е твърде несистемно и маниерно, за да бъде възприето сериозно като знак за развитие на националния литературнотеоретичен авангард. В училищната практика, където изучаването на литература е неспециализирано и се обединяват неравностойни по интелектуален потенциал и с неформирано професионално съзнание индивиди, най-подходящ интерпретативен подход е творческото изследване, непосредственото тълкуване на смислите, внушавани от художествения текст. Много по-важно е да се схванат ограниченията, които налага зададената тема: стриктното придържане към нейните параметри изисква точна ориентация в текста на творбата, а оттам – точна и убедителна аргументация, логическа връзка между разсъжденията и обосновани логически преходи от един микротекст към друг.
Заключителната част на ЛИС се състои от 2-3 изречения, които имат обобщаваща функция, те повтарят основните изводи, доказващи тезата, и имат декларативен характер; анализът е завършен в изложението; във финала се генерализира неговият смисъл. Заключението може да има затворена или отворена структура: затвореният3 тип е по-често срещан, той завършва съчинението с констатация, която насочва вниманието отново към генерирания аналитичен текст, внушава адекватното му преосмисляне според вече изложеното от автора: в такова смислово поле се центрира и разглежданата художествена творба. Отвореният финал
свидетелства за по-висока ерудиция: той препраща към нов кръг идентични проблеми и творби, внушава асоциации, които изтласкват вниманието към нови хипотетични интерпретации и които разкриват нови смислови пространства за отразяване на съответната тема.
Всъщност заключението може да се представи и чрез едно изречение, отделено в абзац, което да рамкира целия текст, придавайки му завършен вид: то може да бъде във въпросителна форма – когато въпросът задава един от вечните проблеми на човешкото съществуване, оставащи без окончателен отговор, или на блестяща, виртуозна констатация апофтегма, която или обезсилва иронически тежестта на изложението, или поставя загадката на нов казус, който може да бъде разискван в идентичен смислов аргументативен модел.
СТАНДАРТНИ ТЕХНИКИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЛИС
Под стандартни“, традиционни техники ще разбираме подготовката, планирането, изграждането и редактирането на аргументативния текст. Тук може да се направи уговорката, че всеки творчески темперамент открива свой път, своя методика в подхода, интерпретацията и изработването“ на съчинението или, ако цитираме проф. Н. Георгиев: Приятел ми е литературата, но още по-голям приятел ми е свободата в подхода към нея“. В този смисъл подреждането на техниките има по-скоро идеален, констативен и препоръчителен, отколкото задължителен, стандартен“ характер.
Априори приемаме, че художествената литературна творба е прочетена: този първи прочит може да се определи като информативен“ – запознаване със съдържанието, героите, конфликтите, което се утаява в нишите на паметта като минал литературен опит. Той ще се активира, когато е зададена темата на ЛИС и накратко (или по-обстойно) са предложени известни насоки за работа.
Процесът на осмисляне на темата, нейното асимилиране като проблематика се усложнява и прояснява с помощта на литературната критика; това е първата фаза от подготовката на аргументативния текст: внимателен, задълбочен, аналитичен прочит на произволен брой коментари, обвързани тематично с поставената задача, които разграждат“ акумулираната информация и я обогатяват с нови знания, факти, изводи, заключения. От съществено значение е адекватното смислово декодиране на литературнокритиче-ските текстове: гаранция за това може да бъде конспектирането на съществената проблематика, което перифразира, предава съдържанието със свои думи и го допълва със собствени изводи. Системното усвояване на литературнокритически текстове с доказана стойност, подплатено със задълбочено познаване на литературната теория, формира интерпретационния модел.
Следващият етап в работата над ЛИС изисква втори прочит на художествения текст: ангажиран с проблематиката на формулираната тема, с подбор на цитати, които огледално или подтекстово я отразяват и въз основа на които ще се конструират тезата и подтезите. Може да се нарече прочит с ремарки“ – бележки за характерите на героите, конфликтите, композиционните особености; маркиране на съществени пасажи от творбата и т.н.
Третата фаза е изготвянето на план за ЛИС; той може да бъде кратък или разширен в зависимост от конкретните условия и предоставеното време.
ПРИМЕРЕН ПЛАН ЗА ЛИС
ТЕМА: СПОМЕН И СКРЪБ В ЕЛЕГИЯТА ПЛОВДИВ“ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
1. Увод
изречение: Д. Дебелянов – поет на неосъществената и неосъществимата любовна мечта.
изречение: Любовта в лириката на Д. Дебелянов – център на житейската съдба.
изречение: Тема на елегичния сонет Пловдив“.
V изречение (теза): Пловдив се емблематизира със спомена за нерадостните юношески дни, които затвърдяват скръбта като емоционална доминанта в душевността на лирическия субект.
2. Изложение
подтеза: Трагичният спомен за първото осъзнаване на обречеността подсилва чувството за безнадеждност на лирическия аз“.
подтеза: Самотността, отчуждението, духовната изолация на лирическия герой предопределят неговото страдание, отчаяние, безпомощност.
подтеза: Подсъзнателно лирическият аз“ се отблъсква от спомена към амнезията, за да избяга от една пустош в друга, което олицетворява символично прехода от живот към небитие.
3. Заключение
В сонета Пловдив“ доминира лайтмотивът за трагизма на лирическия аз“, който извира от чувствителната, ранима душевност на един винаги отхвърлен от живота герой, безмерно страдащ от болката за несподелената, завинаги изгубена любов.
След написване на съчинението то задължително се редактира с оглед на възможни грешки:
1. Да не се допускат отклонения от поставената тема и формулираните въз основа на нейния смисъл тези и подтези.
2. Да не се допускат елементи на преразказ в аргументативния текст, освен когато със съдържанието на художественото литературно произведение се илюстрират изводи, които е неуместно да се мотивират с цитати.
3. Да не се променя глаголното време – сегашно историческо, което заедно с обобщено (и абсолютно) сегашно време са задължителни за научния стил.
4. Текстът на съчинението като цяло и преходът от един микротекст към друг да бъдат смислово свързани, логически последователни. Да се съблюдава уместната употреба на думата в съответния контекст.
5. ЛИС да бъде композиционно оформено в увод, изложение, заключение, а изложението – сегментирано в абзаци.
6. Цитатите да бъдат точно предадени и вместени в изложението според кодифицираните изисквания от Правописен речник на съвременния български книжовен език, издание на БАН, София, 1983.
7. Обемът на съчинението да бъде съобразен със зададените изисквания или, ако няма такива – с регламентираното време за работа. Сложен въпрос:
– за 90 минути – средно 3 страници А4;
– за 300 минути – средно 5 страници А4;
– за блицкриг“ – около 200 думи (2 страници А4);
– за домашна работа – темата да бъде обстойно разработена.
8. Съчинението да бъде по възможност с няколко прочита – редактирано за допуснати правописни и пунктуационни грешки.
9. Графическо оформление, естетически вид.
ЕСЕИСТИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ В АРГУМЕНТАТИВНИЯ ТЕКСТ
Както казват екшън героите: В тази игра твърди правила не съществуват“, или го имаш дар свише, или не. Без претенции за указания“:
– Да се обвържат разсъжденията и изводите с оригинални философски концепции, да се отведат в пространството на универсалното, т.е. да импонират на представата за свръхсъзнанието (Херц) или за ефирилизацията (Тойнби), като синтез на човешкия духовен опит;
– Да се открият парадоксални, дори сюрреалистични метафори, които да внушават асоциации, отвеждащи към други художествени системи, образи, форми на изкуството и познанието;
– Да се конструират рационални кончети, които с антитетичното си въздействие да поразяват въображението и да съблазняват интелектуалния опит, предизвиквайки едновременно неговата инстинктивна съпротива и неговото неохотно отдаване на сентенциите;
– Апофтегматичен тип конструиране на фразата, което да въвлича неизкушеното съзнание към бездната на нов тип познание – имагинерно, ирационално – или обратно, да тривиализират в оригинална форма смислите на художествения текст;
– И накрая, за да се преодолее синдромът на творческото отчаяние – да се прочетат Борхес, Унамуно, Оскар Уайлд, Т. Ман и Цвайг.
ПРИМЕРЕН МОДЕЛ НА АРГУМЕНТАТИВЕН ТЕКСТ ВЪЗ ОСНОВА НА ПРЕДЛОЖЕНИЯ ПЛАН
СПОМЕН И СКРЪБ В ЕЛЕГИЯТА ПЛОВДИВ“ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Димчо Дебелянов, най-скръбният представител на българския символизъм, е поет на изгубената, на неосъществената и неосъществимата любовна мечта, на неистовия порив към нежност, утеха, приютяване, към топла споделеност на живота. Един от най-значимите и дълбоки лирически изповедници на любовното чувство, той го възпява като основна човешка ценност, като център на житейската съдба – подобна е концепцията за любовта на Яворов след 1906 г. В творческия портрет на Д. Дебелянов Георги Марков парадоксално и неуместно определя елегическия сонет Пловдив“ като пейзажно стихотворение“. Това определение е абсурдно; Пловдив“ не е пейзажно стихотворение“, чиято тема е градът, въпреки заглавието. Това заглавие е с богат психологически подтекст: Пловдив се емблематизира със спомена за нерадостните юношески дни, които затвърдяват скръбта като емоционална доминанта в душевността на лирическия субект.
Типично дебеляновско стихотворение на спомена, Пловдив“ започва с ретроспекция, с връщане в миналото, с реминисценция за първия сблъсък с живота, за първия катастрофален крах на мечтите, които навява образът на стария град. В подтекста на творбата се създава алюзията за едно безутешно движение из улиците на града, което възбужда горчиви спомени за изгубените блянове. Така градският пейзаж се пресъздава индиректно, косвено, като обобщена картина на една враждебна, чужда среда, която е олицетворение на живота.
Елегията започва с два скръбно-възклицателни стиха, спонтанен вопъл на скритата болка, която сега, пред картини, възвръщащи миналото, избликва в душата на лирическия герой:
Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
И безпощадна буря сви над мене“.
Спомените събуждат представата за най-чувствителния, най-уязвимия, най-крехкия период от съществуването на лирическия аз“ – този на юношеството, когато първите сблъсъци с живота оставят дълбоки белези в девствената, чиста душа. Точно душевността на лирическия субект е представена в първия дистих – чувствителна, огорчена, затворена в себе си, скръбна, спотаила много болки, неизплакани сълзи, загубила вяра в живота. Неговите първи стъпки в макрокосмоса са обречени на гибел и душевно страдание; той за пръв път осъзнава жестокостта на ония ирационални сили на злото, които предначертават песимистичния, затворения кръг на човешкото съществуване:
Тук първи път чух възглас: – Престани
да вярваш и да дириш – забранен е
на любовта плодът – и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни“.
Анжамбаните внасят дисхармония в ритмиката на стиховете, която съответства на дисхармоничния разрив между мечти и действителност в душата на лирическия аз“. Кой изрича този зловещ, съдбоносен възглас монолог? Тук злото не е персонифицирано в някаква задгробна сянка или образ, както в прословутото стихотворение на Едгар По, където в образа на гарвана е въплътено поверието за психопомпите, за бродещите неспирно духове на мъртвите, които се връщат от царството на Плутон с фатални пророчества. В творбата на Дебелянов злото остава безлика ирационална сила, чийто мрачен, категоричен монолог поставя завинаги своето вето над духовните пориви на лирическия герой. Той никога не ще намери хармония или утеха в любовта, тя ще бъде забранен плод“ за него и този библейски образ идва, за да подсили проклятието, да го превърне в съдба на лирическия субект.
Ненапразно Дебелянов е сочен като един от прокълнатите“ поети в нашата литература. Знакът на проклятието, на обречеността се чувства в почти всяка творба от неговия т.нар. зрял
период. Той не маркира реакции, породени от социалната действителност, само в отделни стихотворения – като Светла вяра“ – се прокрадва устремът към обществени идеали. Повечето му творби изповядват вътрешния, интимния свят на поета – чувствителен, трагичен и самотен.
Сонетът Пловдив“ е композиран в схемата два катрена – две терцини (4-4-3-3). Двете заключителни терцини връщат към настоящето, представят лирическия аз“ в един само привидно нов хронотоп, чиито психологически измерения не се различават от тези на реминисценцията в първите два катрена. Настоящето е скръбно повторение на миналото, потвърждение на проклятието, източник на болезнена, неутешима скръб. Това безконечно повторение, това перманентно състояние на безнадеждност е внушено чрез анафоричното повторение на съюза и“, с който започва първата терцина:
И днес аз бродя в тоя скръбен град –
едничък дом на мойта скръб бездомна –
аз бродя за утехата нерад –
и кат загубен в пустошта огромна“.
Тук се появява образът на пустинята, аналогичен с образа в стихотворението Черна песен“, на пустошта огромна“, която олицетворява самотността, отчуждението, духовната изолация на лирическия аз“, пустотата на неговото тъжно съществуване, безнадеждността да срещне разбиране и близък човек. В последните две строфи са кондензирани изключителна скръб, раздираща болка, отчаяние, внушени чрез художественото степенуване на глагола бродя“, който се повтаря, за да утвърди силното душевно безпокойство, вечното проклятие над бездомника“ – един своеобразен аналог на скитника евреин Ахасфер, но в дебрите на неизбродимото човешко страдание. Повтарят се и думите скръб“, скръбно“ като съществително и епитет, за да утвърдят едно болезнено вътрешно състояние, което много импонира на романтичните герои с техните застинали печални пози, не-утешими в прегръдките на мировата скръб. Ненапразно едно от определенията за Дебелянов е закъснял романтик“. Героят на тази творба изживява същия синдром както романтическите си събратя – катастрофалното срутване на мечтите, сблъсъкът им с действителността, която тук, в светлината на символистичната поетика, е олицетворена от ирационалното зло. Дебелянов е поет символист, въпреки че не възприема мъглявата, завоалираната изкуствена образност, характерна за постсимволисти като Яворов, Траянов, Лилиев. Но психологията, философията в неговите творби, отделни ключови образи са тясно обвързани с естетиката на символизма.
Сонетът Пловдив“ завършва с финал поанта; това е последният дистих на творбата:
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня“.
Тук вътрешното напрежение достига своята кулминация, задъхването на лирическия аз“ е доведено до пределната амплитуда, когато духовната енергия е изчерпана, духът е омаломощен, сразен от жестокостта на спомена. Следва безмилостната реакция на подсъзнателното аз“, което желае, търси успокоение, покой в амнезията, в бягството от спомена във вакуумпространството на едно страдалческо битие – от едната пустош в друга, още по-страшна в своя абсурд, защото без спомени човек е мъртъв. Така лирическият аз“ се поставя в едно гранично състояние между минало и настояще, между битие и небитие, изстрадвайки своя обречен на самота, скърби и прекършени блянове живот.
Сонетът Пловдив“ е измежду класическите образци на елегията в нашата литература; въпреки че в него думата любов“ се споменава само веднъж, тази творба изразява типичната дебеляновска болка от нереализираната, изгубената, несподелената любов. В първото издание на Дебеляновите стихотворения Димитър Подвързачов поставя сонета в началото – като титулно стихотворение, и с това подчертава яркия му изповеден характер на творческа самохарактеристика. И действително, в него доминира лайтмотивът за трагизма на лирическия аз“, който избликва от чувствителната, ранима и противоречива душевност на един винаги отхвърлян от живота герой, безмерно страдащ в болката по несподелената, завинаги изгубена любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар