Черноризец Храбър „За буквите“

Никола Бенин

Кой е Черноризец Храбър?

„О писменехъ Чръноризьца Храбра“ е една от класическите творби на старобългарската литература, известна като „За буквите“. Днес са известни над 80 преписа от оригинала. Те са свидетелство за изключителната популярност на творбата в славянските държави чак до XVIII в. Най-старият открит препис е от 1348 г. в т.нар. Лаврентиевски сборник. Заглавието може да се преведе като „За буквите от Черноризец Храбър“ или „За буквите на храбрия черноризец“. В първия случай Черноризец Храбър следва да се възприема като автор на текста. Той не е известен с други произведения. Предполага се, че това е псевдоним, зад който се крие книжовник от Преславската школа. Но средновековната литература не познава псевдонимите. Кой е този автор, остава една от най-големите загадки в старобългарската литература.

Ако той е монах (черноризец означава тъкмо това), според християнските правила не би трябвало да е запазил славянското си име (Храбър) след приемането на монашество. Сред предположенията за автор на „За буквите“ са Константин Философ, Климент Охридски, Наум Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Докс – брата на княз Борис-Михаил, и дори цар Симеон от периода, преди да се възкачи на престола. Съществува и хипотеза, според която с „храбър черноризец“ тук не се назовава авторът на текста, а създателят на азбуката – „За буквите на храбрия черноризец“, като се има предвид Кирил. Макар да не е изяснено кой е авторът, едно е очевидно от текста: той е високообразован писател, истински славянски и български патриот.

Черноризец Храбър Картина от Георги Филев

Какъв е историческият контекст?

В средата на ІХ век Византийската империя насърчава създаването на славянска азбука, а чрез това – и на славянски книжовен език, на който да се преведат богослужебните книги. Но всичко това е направено само за нуждите на духовния живот в сравнително далечната централноевропейска Велика Моравия. Така Византия цели да укрепи влиянието на Константинополската църква в Средна Европа. Там интересите ѝ се сблъскват с тези на Западната църква. Очевидно Византия не съзнава, че изпраща срещу Европа бумеранг, който скоро ще се върне към нея. Защото разгромяването от немското духовенство на делото на Кирил и Методий не е край на това дело, а преход към истинското му начало, което поставят учениците и последователите им в България. Тук то вече има могъщ съюзник и покровител в лицето на българската държава и нейните владетели Борис и Симеон.

Княз Борис Покръстител Картина от Димитър Гюдженов

Книжовниците от Преславската и Охридската книжовна школа развиват мощна книжовна дейност в защита на новата цивилизационна кауза на българската държава – налагането на старобългарския език като официален за Църквата и администрацията.

Какъв е историческият контекст?

След официалното Покръстване на България, в столицата Плиска идват за кратко латински духовници, тъй като княз Борис се надява, че по-лесно ще може да осигури самостоятелност на Българската църква чрез обвързването ѝ с папския престол. Папа Адриан II обаче не удовлетворява молбата на княза за изпращането на архиепископ и през 870 г. Борис се обръща към представителите на църковния събор в Константинопол. Там се взема решение Българската църква да бъде под управлението на Цариградската патриаршия. Латинските свещеници си заминават и на тяхно място идват гръцки духовници. Гръцките свещенослужители са врагове на славянското писмо, тъй като то не само влиза в противоречие с представите им за трите свещени езика (еврейски, гръцки и латински), но и намалява тяхното влияние и прави излишна дейността им. Така борбата за защитата и утвърждаването на славянската книжовност оформя облика на първите десетилетия от историята на старата българска литература. Основните идеи в нея са следните: • славянското писмо е свещено; • Кирил е изпратен от Бога, за да просвети „славянския народ“ и да довърши започнатото от Христовите апостоли; • не само езическото минало, но и безграмотността са грях и слепота. Като израз на тази обща тенденция с творбата си „За буквите“ Черноризец Храбър прави най-всестранната, най-компетентната, най-задълбочената и най-категоричната защита на правото на българите да създават и развиват литература и култура на своя език. Някои изследователи предполагат, че творбата е написана за Преславския събор през 893 г. Това е напълно възможно, като се има предвид, че авторът ѝ отговаря на конкретни нападки срещу славянското писмо. А в края на творбата казва, че сега няма време, но на друго място ще даде отговор на други въпроси. 

Княз Борис I посреща учениците на Кирил и Методий Картина от Димитър Гюдженов

Съдържанието накратко

В миналото славяните не са имали свои книги, а като езичници са четели и пишели с черти и резки. След покръстването си започват да изписват славянската реч с гръцки и римски букви, но това носи много неудобства. После Бог им изпраща Константин Философ, който им съставя азбука от 38 букви. Едни от тях са по образец на гръцките, другите букви са според особеностите на славянската реч. Някои обвиняват българите, че имат 38 букви, а не 24 като гърците. Но те не знаят, че и гърците пишат с 38 букви, защото имат още 11 двугласни и три за числата 6, 90, 900. Други пък казват, че славянските книги не са от Бога, защото не са изначални като еврейските, римските и гръцките. Но Бог не е създал първоначално нито един от тези три езика, а сирийския език, на който се е говорило от Адама до Потопа и след това до Вавилонското стълпотворение, когато Бог размесва езиците. Гърците също са пишели първоначално своята реч с финикийски букви. След това редица техни книжовници малко по малко им създават азбуката. После 70 души превеждат Библията от еврейски на гръцки език. А Константин Философ сам създава азбуката и преводите, и то за кратко време. Гръцките книжовници не знаят кой им е създал азбуката, а славянските азбукарчета знаят – св. Константин, наречен Кирил. 

Какво е полемично слово и какво – апология?

„За буквите“ се определя ту като апология, тоест възхвала, ту като полемика – спор с аргументи и доказателства. Думата „полемика“ идва от старогръцки и за съвременния човек означава спор по някакъв важен проблем, при който всеки от спорещите се стреми да наложи мнението си с доказателства и аргументи. В Средновековието обаче, когато образованите хора не са били много, полемиката за нуждите на християнската религия често е устна.

Полемичното слово е част от риториката (ораторското изкуство). Чрез него се разяснява християнската религия, възхваляват се светците и мъчениците, брани се вярата. Така полемичното слово влиза и в средновековната българска литература. Апология също е старогръцка дума, която означава „защита на някакво мнение“. В средновековната риторика и литература апология е устна реч или писмена творба, с която чрез възхвала се защитава нещо, подложено на злонамерени нападки.

Композицията и стилът на творбата Историческа част

Творбата е изградена от историческа и полемична част. Във встъпителната историческа част на творбата Черноризец Храбър следва важния принцип на средновековния текст – да започва винаги от началото чрез обективно излагане на въпроса. Затова текстът има огромно значение като исторически паметник, тъй като очертава вярно етапите, по които се развива писмената традиция в България:

• писането с езически руни – „черти и резки“; • след Покръстването – писане на славянски с „римски и гръцки“ букви, които не могат да предадат славянското слово. Авторът си служи тук с риторичния въпрос: „Но как може да се напише добре с гръцки букви Бог, или живот, ...или църква...?“; • появата на Кирил е представена като Божие чудо, като израз на Божието милосърдие: „След това човеколюбецът Бог, който... не оставя човешкия род без разум... смили се над човешкия род и му изпрати свети Константин Философа...“. Встъплението е подробна обосновка на появата на славянското писмо и безспорно доказателство за неговата святост, тъй като то е рожба на човек, изпратен от Бога. Авторът прави сравнение между създаването на гръцкото и на славянското писмо, за да внуши, че новата азбука не отстъпва на съществуващите дотогава. Уводната част завършва с изброяване на славянските букви, което днес ни помага да възстановим оригиналния ред и брой на буквите на глаголицата.

Страници от Зографското четвероевангелие То е един от най-старите ръкописи на глаголица – от края на X или началото на XI век.

Композицията и стилът на творбата Полемична част

Полемичната част е изградена според класическата риторическа схема: теза, антитеза, синтез. Тя се състои от няколко самостойни пасажа, оформени на един и същ принцип: • тезата, формулирана като въпрос; • отговор (антитеза) с разгърната аргументация; • заключение. Пита се: • Защо славянските букви са 38? • Защо е било необходимо да се създават славянските книги? • Защо буквите още „се поправят“? • Кой е създал гръцките букви и кой – славянските?

Черноризец Храбър блестящо откроява значимостта на стореното от Константин-Кирил, който е свят човек и е изпълнил вдъхновена от Господа мисия. Към този убедителен довод авторът добавя и аргумента, че личното творение има много по-висока стойност от общото: славянските букви са дело на един праведен мъж, а гръцките – на седмина; славянските книги са съставени от св. Кирил, а гръцките – от 70 души. В очите на средновековния човек това означава, че славянските книги превъзхождат гръцките 70 пъти. Емоционален връх в апологията е позоваването на факта, че у нас просветените хора знаят кой и кога е сътворил писмена̀та ни, докато гърците не могат да отговорят на тези въпроси. Това изтъква предимствата на народа ни, към който Бог е проявил благосклонност. Черноризец Храбър задава този въпрос, когато вече е показал, че той самият може изчерпателно да отговори вместо гръцките книжовници. Така показва, че не само славянското писмо не отстъпва по нищо на останалите писмени системи, но и славянските книжовници превъзхождат със знания останалите. Финалът очертава оптимистична перспектива за развитието на славянството, снабдено с разум благодарение на буквите, създадени от Константин-Кирил Философ по Божия воля.

Цар Симеон – Златният век на българската книжнина Картина от Димитър Гюдженов

„За буквите“ като исторически извор

За буквите съдържа редица изключително важни исторически сведения. Това е единственото старобългарско съчинение, в което се посочва точната година на създаването на писмеността – 6363 г. от сътворението на света. За да разберем истинската година, трябва да знаем, че още ранносредновековните математици са посочили различен брой години, които според тях са изминали от Сътворението. Този брой години се нарича коефициент и се спори дали е 5500, или 5508. Затова има и доста спорове относно годината, в която се създава българската писменост. Учените използват различните коефициенти, за да изчислят точната година. Едната версия е, че азбуката е създадена през 855 г. Другата версия, доказана убедително от проф. К. Куев, е, че 6363 година, спомената от Черноризец Храбър, се равнява на 863 г. Може да я проверите и вие: 6363 – 5500 = 863.

Един от печатите на княз Борис I Надписът все още е на гръцки.

Какво знаем вече?

• „За буквите“ е полемично слово, създадено от Черноризец Храбър най-вероятно през 893 г., което пламенно защитава правото на славяните да имат своя азбука. От този автор не са открити други творби. • Славянските букви и книги са боговдъхновено дело и не само имат право да съществуват, но и са по-добри от много други. • „За буквите“ утвърждава култа към славянската азбука и нейния създател като част от стратегията за превръщане на България в модерна за времето си християнска държава. • Творбата има две ясно открояващи се части – историческа и полемична. • И в двете авторът показва завидни филологически познания и това води до предположението, че е завършил Магнаурската школа в Цариград. • Черноризец Храбър е несъмнен славянски и български патриот, който се гордее с Константин-Кирил Философ и неговото дело, макар да не е сред преките му ученици. • Творбата не е преводна, а оригинална, и заедно с това – съвършена по форма и съдържание.