Джовани Бокачо "Декамерон" (1348 - 1353) - първо издание
Смешен поплак срещу „Декамерон
По повод на една протестна подписка
Огнян Ковачев
Врескотня и дим до бога…
П. П. Славейков
П. П. Славейков
Худ. Александър Байтошев
Спорът, за който ще стане дума, не е рожба на последните 4-5 месеца, нито е горчив плод на „съзнателно прокарвана политика на разлагане на морала на нашето общество; пореден епизод сред многобройни такива през последните 27 години след 1989-та”. Така, с големи букви, жигосва творбата на Джовани Бокачо Отворено писмо с изх. № 19/30.08.17, съдържащо подписка от „Възмутените граждани на България”, начело с акад. Георги Марков, акад. Иван Радев, проф. Пламен Павлов и др., координирана от ТАНГРА ТанНакРа ОБЩОБЪЛГАРСКА ФОНДАЦИЯ (според изписването в писмото). Просто през тези години българското общество най-после постигна свободата да се включва в подобни спорове и да се учи да ги води. Спорове, каквито преди 1989 г., в развитото ни социалистическо общество, бяха немислими. Тогава на книгата Декамеронбеше отредена особената роля хем да я има, от кумова срама, при това в хубавия превод на Никола Иванов, хем да я няма в публичното говорене, поради идеологическа несъвместимост. Както казваше Валери Петров, „има роля, но няма”. Исторически този спор подхващат още съвременниците на Бокачо, раздвоено е отношението и на самия автор към творбата му. Но в модерните времена основният камък на всички подобни случаи с книги, търпящи обществено порицание, са две събития от преди тъкмо 160 години. През 1857 г. в Париж са изправени на съд двама писатели – първо Гюстав Флобер, за романа Мадам Бовари, сетне и Шарл Бодлер, за лирическия сборник Цветя на злото. И двете книги са обвинени в накърняване на обществения морал. И двете отдавна са в раздела „Литературна класика”. В още по-нови времена религиозен водач поръча убийството на Салман Ружди заради книгата му Сатанински строфи. За радост, писателят е жив и здрав, а българският превод на книгата е достъпен в интернет. Как се вписва в тази поредица обсъжданият тук спор?
Ще започна с въпроса в Отвореното писмо „ДЕКАМЕРОН“ ли е онази класика в литературата, която измества безброй други стойностни класически произведения, които трябва да познават образованите и възпитани деца на България?”. Колкото и шаблонно да звучи, да, сборникът с новели Декамерон на Джовани Бокачо е класическо литературно произведение, т.е. книга, която „поколения хора, движени от различни подбуди, четат с постоянно усърдие и необяснима преданост”, както гласи добре познато определение за класиката. И едва ли еротизмът, на места предизвикателен и прекомерен, с който комай е най-позната публично тя, е водещата измежду тези подбуди. Ала фактът, че книгата е най-позната с това лице, означава също така, че за мнозинството, включително и на подписалите писмото, е почти непозната.
А тя, подобно на мъжете и жените актьори върху Шекспировата сцена на света, има много роли.
Във „Встъпление” към Декамерон, воден от съчувствие, Джовани Бокачо уверява нещастно влюбените дами, че „ще изпитат удоволствие от разказаните забавни истории и едновременно с това ще намерят и полезни съвети, защото ще научат какво трябва да се стремят да избягват и как изобщо да постъпват”. Четивото може да осигури убежище от злините и несправедливостта в живота, утешение от неуспешни начинания или нещастие в любовта, развлечение в самотата. Тъй както римският поет Хораций съветва да съчетаваме приятното с полезното, така и новелите, които Джовани Бокачо предлага в своята книга, не са нито отказ от удоволствието, нито тържество на порока.
Играта на разказване в Декамерон повежда читателя по умерения „среден” път между желанието и въздържанието, както в литературата, така и в живота. Игра, в която литературата става законодателка на света. Картината на света, която стоте разказа в продължение на десет дни сглобяват, не е резултат на негово отражение, а на човешкото въображение. Едва ли този свят някога е съществувал точно по този начин; едва ли някой някога ще си представя света, в който новелите са създадени, по друг начин. Обещавайки удоволствие и полезни съвети с новелите, Бокачо подсеща читателя да дири многото лица на човешкото в нея: добродетелно и коварно, мамещо и измамено, влюбено и мразещо, наслаждаващо се и страдащо, състрадателно и присмехулно, остроумно и глуповато, жертвоготовно и злодейско, лицемерно и непресторено, и т.н. Но за да постигне това, той трябва да долови и да се наслади на разказваческото изкуство, на умелото превъплъщаване на повествователя в „гласовете” на отделните разказвачи, които превеждат читателя от „ада” на порочността до „рая” на добродетелността в човешкия свят. Така добрата литература обогатява индивидуалния опит с доброто и злото и разширява читателския светоглед. Играта на разказване в сборника е не само забавление за приятно прекарване на времето, но и екзистенциален залог за спасяване на човека от чумата на безразличието към ближния. Затова смятам за висше достойнство на Декамерон неговата сила да показва и чрез това да възпитава както умението да се разказват истории, така и да се възприема с внимание и разбиране разказаното. А то на свой ред възпитава умение и в реалния свят да разговаряме и да изслушваме другия. Умения, които правят произведението основополагащо в литературното образование на четящия човек.
Тъкмо към развиването на такива умения в учениците насочват и методическите цели и задачи, поставени в Програмата по литература за 8-ми клас. Затова изборът на конкретната новела за изучаване е съвсем уместен. В третата новела от първия ден султан Саладин пита мъдреца Мелхиседек коя от трите вери – юдейската, сарацинската или християнската – е истинска. В отговор Мелхиседек разказва притчата за трите пръстена. Един баща има трима синове и скъпоценен пръстен, който ще дари на този от тях, когото избере за наследник. Преди да напусне този свят, той поръчва две негови точни копия и така дарява по един еднакъв пръстен на всеки син. А те така и не могли да разберат кой от тях е истинският. Поуката е, че всяка от религиите е истинска за себе си, а всеки човек има правото да прави и отстоява своя личен избор, в което е същината на толерантността. Обратното на толерантността обаче е нетърпимостта, такава, каквато се насажда в подписката и съпътстващите я документи. Красноречив пример е превратното тълкуване на въпросната новела в писмото до г-н Бойко Борисов с изх. № 26/20.11.2017 г., направено така, както дяволът чете Евангелието. Според него притчата „метафорично ни казва, че има една най-ценна религия – юдаизмът (истинският пръстен) и две фалшиви религии – християнската и сарацинската (двата фалшиви пръстена)”. Първо, да се приписва на Бокачо склонност към апология на юдаизма е, меко казано, грубо невежество. Второ, позволявам си да припомня, че мотивът за трите пръстена присъства в редица знаменити произведения от европейската литература, със съответните вариации – като трите ковчежета на Порция във Венецианският търговец и трите дъщери на краля в Крал Лир на Шекспир, като тримата братя в Приказка за бъчвата на Суифт, отново като трите религии в Натан мъдреца на Лесинг и др. Във всяко от тях притчата учи на търпимост и стремеж към разбиране на другия или осмива нежеланието и неумението на човек да прояви тези качества.
Впрочем сегашният смешен поплак от страна на „възмутени граждани на Република България” не е нещо ново под слънцето. Самият Бокачо неведнъж е бил хокан и хулен от съвременниците си за това, че пише такива истории. Както възмутените наши съграждани със сигурност добре знаят, писателят се защитава в същата тази книга. В началото на четвъртия ден той разказва, в ролята си на повествовател, новела с притчов характер. Ето историята накратко. Един мъж овдовял и останал сам с двегодишния си син. Изпаднал в дълбока скръб, той раздал всичко, което имал и решил двамата да заживеят като отшелници на един планински връх. Смятал, че така ще откъсне детето от земните изкушения и ще насочи мислите и желанията му изцяло към бога. Слизал до Флоренция, когато се налагало да пазарува, но никога не водел момчето със себе си. Когато станал на осемнайсет години, момъкът убедил баща си, че е време да отиде с него. В града пред погледа му се разкрил чуден нов свят, но най-очарован бил от младите красавици. На въпроса „какво е това” бащата отговорил, че те са нечестиви сили и лоши неща, но синът настоявал да разбере как се наричат. За да не породи плътски желания у младежа, бащата отвърнал: „Викат им гъски”. Ала синът рекъл, че не е виждал „нищо по-хубаво и приятно от тях” и го умолявал „да закараме горе при нас някоя от тия гъски, пък аз ще имам грижата да я храня”. Тогава бащата разбрал, че „природата се оказала по-силна от неговия разум”. Такава е поуката, такъв е отговорът на Бокачо към тогавашните му корители. Дано и днешните негови морални съдници да ги разберат.
Но защо само към Декамерон да прилагаме критериите на подобен „здрав морал”? Какво биха казали възмутените граждани за Омировата поема Илиада, която се изучава в същия 8-ми клас, ако я съдят със същия си къс нравствен аршин? Нима не съзират в нея изобилие от стихове, детайлно описващи убийствата по време на война? Ето няколко примера само от началото на Пета песен:
Ще започна с въпроса в Отвореното писмо „ДЕКАМЕРОН“ ли е онази класика в литературата, която измества безброй други стойностни класически произведения, които трябва да познават образованите и възпитани деца на България?”. Колкото и шаблонно да звучи, да, сборникът с новели Декамерон на Джовани Бокачо е класическо литературно произведение, т.е. книга, която „поколения хора, движени от различни подбуди, четат с постоянно усърдие и необяснима преданост”, както гласи добре познато определение за класиката. И едва ли еротизмът, на места предизвикателен и прекомерен, с който комай е най-позната публично тя, е водещата измежду тези подбуди. Ала фактът, че книгата е най-позната с това лице, означава също така, че за мнозинството, включително и на подписалите писмото, е почти непозната.
А тя, подобно на мъжете и жените актьори върху Шекспировата сцена на света, има много роли.
Във „Встъпление” към Декамерон, воден от съчувствие, Джовани Бокачо уверява нещастно влюбените дами, че „ще изпитат удоволствие от разказаните забавни истории и едновременно с това ще намерят и полезни съвети, защото ще научат какво трябва да се стремят да избягват и как изобщо да постъпват”. Четивото може да осигури убежище от злините и несправедливостта в живота, утешение от неуспешни начинания или нещастие в любовта, развлечение в самотата. Тъй както римският поет Хораций съветва да съчетаваме приятното с полезното, така и новелите, които Джовани Бокачо предлага в своята книга, не са нито отказ от удоволствието, нито тържество на порока.
Играта на разказване в Декамерон повежда читателя по умерения „среден” път между желанието и въздържанието, както в литературата, така и в живота. Игра, в която литературата става законодателка на света. Картината на света, която стоте разказа в продължение на десет дни сглобяват, не е резултат на негово отражение, а на човешкото въображение. Едва ли този свят някога е съществувал точно по този начин; едва ли някой някога ще си представя света, в който новелите са създадени, по друг начин. Обещавайки удоволствие и полезни съвети с новелите, Бокачо подсеща читателя да дири многото лица на човешкото в нея: добродетелно и коварно, мамещо и измамено, влюбено и мразещо, наслаждаващо се и страдащо, състрадателно и присмехулно, остроумно и глуповато, жертвоготовно и злодейско, лицемерно и непресторено, и т.н. Но за да постигне това, той трябва да долови и да се наслади на разказваческото изкуство, на умелото превъплъщаване на повествователя в „гласовете” на отделните разказвачи, които превеждат читателя от „ада” на порочността до „рая” на добродетелността в човешкия свят. Така добрата литература обогатява индивидуалния опит с доброто и злото и разширява читателския светоглед. Играта на разказване в сборника е не само забавление за приятно прекарване на времето, но и екзистенциален залог за спасяване на човека от чумата на безразличието към ближния. Затова смятам за висше достойнство на Декамерон неговата сила да показва и чрез това да възпитава както умението да се разказват истории, така и да се възприема с внимание и разбиране разказаното. А то на свой ред възпитава умение и в реалния свят да разговаряме и да изслушваме другия. Умения, които правят произведението основополагащо в литературното образование на четящия човек.
Тъкмо към развиването на такива умения в учениците насочват и методическите цели и задачи, поставени в Програмата по литература за 8-ми клас. Затова изборът на конкретната новела за изучаване е съвсем уместен. В третата новела от първия ден султан Саладин пита мъдреца Мелхиседек коя от трите вери – юдейската, сарацинската или християнската – е истинска. В отговор Мелхиседек разказва притчата за трите пръстена. Един баща има трима синове и скъпоценен пръстен, който ще дари на този от тях, когото избере за наследник. Преди да напусне този свят, той поръчва две негови точни копия и така дарява по един еднакъв пръстен на всеки син. А те така и не могли да разберат кой от тях е истинският. Поуката е, че всяка от религиите е истинска за себе си, а всеки човек има правото да прави и отстоява своя личен избор, в което е същината на толерантността. Обратното на толерантността обаче е нетърпимостта, такава, каквато се насажда в подписката и съпътстващите я документи. Красноречив пример е превратното тълкуване на въпросната новела в писмото до г-н Бойко Борисов с изх. № 26/20.11.2017 г., направено така, както дяволът чете Евангелието. Според него притчата „метафорично ни казва, че има една най-ценна религия – юдаизмът (истинският пръстен) и две фалшиви религии – християнската и сарацинската (двата фалшиви пръстена)”. Първо, да се приписва на Бокачо склонност към апология на юдаизма е, меко казано, грубо невежество. Второ, позволявам си да припомня, че мотивът за трите пръстена присъства в редица знаменити произведения от европейската литература, със съответните вариации – като трите ковчежета на Порция във Венецианският търговец и трите дъщери на краля в Крал Лир на Шекспир, като тримата братя в Приказка за бъчвата на Суифт, отново като трите религии в Натан мъдреца на Лесинг и др. Във всяко от тях притчата учи на търпимост и стремеж към разбиране на другия или осмива нежеланието и неумението на човек да прояви тези качества.
Впрочем сегашният смешен поплак от страна на „възмутени граждани на Република България” не е нещо ново под слънцето. Самият Бокачо неведнъж е бил хокан и хулен от съвременниците си за това, че пише такива истории. Както възмутените наши съграждани със сигурност добре знаят, писателят се защитава в същата тази книга. В началото на четвъртия ден той разказва, в ролята си на повествовател, новела с притчов характер. Ето историята накратко. Един мъж овдовял и останал сам с двегодишния си син. Изпаднал в дълбока скръб, той раздал всичко, което имал и решил двамата да заживеят като отшелници на един планински връх. Смятал, че така ще откъсне детето от земните изкушения и ще насочи мислите и желанията му изцяло към бога. Слизал до Флоренция, когато се налагало да пазарува, но никога не водел момчето със себе си. Когато станал на осемнайсет години, момъкът убедил баща си, че е време да отиде с него. В града пред погледа му се разкрил чуден нов свят, но най-очарован бил от младите красавици. На въпроса „какво е това” бащата отговорил, че те са нечестиви сили и лоши неща, но синът настоявал да разбере как се наричат. За да не породи плътски желания у младежа, бащата отвърнал: „Викат им гъски”. Ала синът рекъл, че не е виждал „нищо по-хубаво и приятно от тях” и го умолявал „да закараме горе при нас някоя от тия гъски, пък аз ще имам грижата да я храня”. Тогава бащата разбрал, че „природата се оказала по-силна от неговия разум”. Такава е поуката, такъв е отговорът на Бокачо към тогавашните му корители. Дано и днешните негови морални съдници да ги разберат.
Но защо само към Декамерон да прилагаме критериите на подобен „здрав морал”? Какво биха казали възмутените граждани за Омировата поема Илиада, която се изучава в същия 8-ми клас, ако я съдят със същия си къс нравствен аршин? Нима не съзират в нея изобилие от стихове, детайлно описващи убийствата по време на война? Ето няколко примера само от началото на Пета песен:
55 Славният с копие син на Атрей, Менелай гръмогласен,
ядно напред го подгони, в гърба помежду раменете
с копие той го промуши и то през гръдта му излезе.
ядно напред го подгони, в гърба помежду раменете
с копие той го промуши и то през гръдта му излезе.
66 … с яд го прободе отдясно в бедрото и мигом премина
острият връх под костта пряко таза направо в мехура.
С вик на колени се смъкна Ферекъл, смъртта го забули.
острият връх под костта пряко таза направо в мехура.
С вик на колени се смъкна Ферекъл, смъртта го забули.
72 Мегес Филеев, прочутият копиеборец, го погна,
с осторото копие в миг по главата в тила го удари.
То му езика подряза и спря между белите зъби.
Падна Педей и със зъби студеното копие стисна.
с осторото копие в миг по главата в тила го удари.
То му езика подряза и спря между белите зъби.
Падна Педей и със зъби студеното копие стисна.
80 Както се беше затичал, улучи го в дясното рамо,
с меча си остър веднага отсече ръката му тежка.
Цялата в кърви облята, десницата падна в полето.
с меча си остър веднага отсече ръката му тежка.
Цялата в кърви облята, десницата падна в полето.
Мисля, че ако бранителите на детската психика и здравия морал са последователни, би трябвало да поискат забрана за изучаването и на Илиада в часовете по литература в осми клас заради например пораждане на желание за убийства и кръвопролития у подрастващите. А не го ли сторят, да признаят (поне пред себе си) двойния морал, от който се ръководят.
Не смятам, че е възможно някой умозрително да прецени – нито защитниците, нито противниците на изучаването на Декамерон в средното училище – доколко то би увредило психически и морално четиринайсетгодишните му читатели. Такава преценка е възможна въз основа на проучвания, анкети с ученици, с психолози, сексолози и други специалисти. Ала нито разполагам с такива, нито видях да бъдат цитирани в подписката подобни данни. Затова реших да потърся друго мнение и се обърнах към моите студенти по Западноевропейска литература, чиято възраст е 20-21 години. Попитах ги дали са съгласни с изводите, изложени в Откритото писмо срещу изучаването на Декамерон: „Първо, това е грубо посегателство срещу психиката на детето и подлежат на съдебно преследване онези, които са допуснали това произведение да бъде предмет на изучаване в българското училище. Второ, това е груба атака срещу здравия морал, в който искаме да се възпитават нашите деца. Това е съзнателно прокарвана политика на разлагане на морала на нашето общество”. Дали поради краткото време, с което разполагаха, дали защото повечето сметнаха, че въпросът не заслужава вниманието им, отговор дадоха само трима души. Два от тях са лаконични, като единият е категорично против подписката, а другият е колеблив: „по-скоро не изцяло да не се изучава Декамерон в училище”. Ала отговорът на Станислава Илиева, българска филология, III курс, съдържа неподправени и силни доводи, които оборват горните изводи и изобличават техния фалшив патос. Затова предложих да бъде публикуван изцяло.
Както видяхме в цитираните по-горе „изводи”, възмутените граждани искат съд за авторите на програмата по литература за 8-ми клас. Сякаш тези пазители на обществения морал все още живеят във времето на Флобер и Бодлер. Аналогията с XIX век обаче не се изчерпва дотук. Днешните съдници цитират четири от стоте новели в сборника и въз основа на тях искат оставки на висши служители в МОН. Далеч съм от мисълта да адвокатствам на това министерство, но не свидетелства ли искането на оставки за цели, далеч от загрижеността за опазването на детската психика и морал? Обратно към аналогиите. В бележките си за своя адвокат Бодлер недоволства, че процесът изважда 13 от контекста на общо стоте стихотворения в сборника и настоява: „Книгата трябва да бъде съдена като цяло; ясно е, че това е един ужасен морал”. И малко по-нататък: „Повече от 30 години литературата се ползва от свободи, които сега се опитват да накажат жестоко и изведнъж чрез мен. Справедливо ли е това?” Какво Ви е дала историята, от пожълтелите си страници, уважаеми господа историци?
В заключение ще припомня мисълта, че „Красотата е в погледа на гледащия”. И колкото е истина тя, толкова е истина и обратното: погледнеш ли творбата с мръснишки очи, само мръснишка ще ти се види. От нагласата на читателя зависи немалко как ще му въздейства творбата. Затова, драги възмутени граждани, не четете тази книга така, както не искате да я четат вашите дъщери и синове. Не служете на зле маскирани под благовиден предлог политики, ако наистина ви е грижа за децата на България. И назовавайте, най-вече пред тях, нещата с истинските им имена. За да не ви се смеят и децата. А най-добре им купете по едно луксозно издание на Декамерон и го прочетете цялото семейство по празниците. Весела Коледа!
Не смятам, че е възможно някой умозрително да прецени – нито защитниците, нито противниците на изучаването на Декамерон в средното училище – доколко то би увредило психически и морално четиринайсетгодишните му читатели. Такава преценка е възможна въз основа на проучвания, анкети с ученици, с психолози, сексолози и други специалисти. Ала нито разполагам с такива, нито видях да бъдат цитирани в подписката подобни данни. Затова реших да потърся друго мнение и се обърнах към моите студенти по Западноевропейска литература, чиято възраст е 20-21 години. Попитах ги дали са съгласни с изводите, изложени в Откритото писмо срещу изучаването на Декамерон: „Първо, това е грубо посегателство срещу психиката на детето и подлежат на съдебно преследване онези, които са допуснали това произведение да бъде предмет на изучаване в българското училище. Второ, това е груба атака срещу здравия морал, в който искаме да се възпитават нашите деца. Това е съзнателно прокарвана политика на разлагане на морала на нашето общество”. Дали поради краткото време, с което разполагаха, дали защото повечето сметнаха, че въпросът не заслужава вниманието им, отговор дадоха само трима души. Два от тях са лаконични, като единият е категорично против подписката, а другият е колеблив: „по-скоро не изцяло да не се изучава Декамерон в училище”. Ала отговорът на Станислава Илиева, българска филология, III курс, съдържа неподправени и силни доводи, които оборват горните изводи и изобличават техния фалшив патос. Затова предложих да бъде публикуван изцяло.
Както видяхме в цитираните по-горе „изводи”, възмутените граждани искат съд за авторите на програмата по литература за 8-ми клас. Сякаш тези пазители на обществения морал все още живеят във времето на Флобер и Бодлер. Аналогията с XIX век обаче не се изчерпва дотук. Днешните съдници цитират четири от стоте новели в сборника и въз основа на тях искат оставки на висши служители в МОН. Далеч съм от мисълта да адвокатствам на това министерство, но не свидетелства ли искането на оставки за цели, далеч от загрижеността за опазването на детската психика и морал? Обратно към аналогиите. В бележките си за своя адвокат Бодлер недоволства, че процесът изважда 13 от контекста на общо стоте стихотворения в сборника и настоява: „Книгата трябва да бъде съдена като цяло; ясно е, че това е един ужасен морал”. И малко по-нататък: „Повече от 30 години литературата се ползва от свободи, които сега се опитват да накажат жестоко и изведнъж чрез мен. Справедливо ли е това?” Какво Ви е дала историята, от пожълтелите си страници, уважаеми господа историци?
В заключение ще припомня мисълта, че „Красотата е в погледа на гледащия”. И колкото е истина тя, толкова е истина и обратното: погледнеш ли творбата с мръснишки очи, само мръснишка ще ти се види. От нагласата на читателя зависи немалко как ще му въздейства творбата. Затова, драги възмутени граждани, не четете тази книга така, както не искате да я четат вашите дъщери и синове. Не служете на зле маскирани под благовиден предлог политики, ако наистина ви е грижа за децата на България. И назовавайте, най-вече пред тях, нещата с истинските им имена. За да не ви се смеят и децата. А най-добре им купете по едно луксозно издание на Декамерон и го прочетете цялото семейство по празниците. Весела Коледа!
Огнян Ковачев
e доц. д-р по Западноевропейска литература,
СУ „Св. Климент Охридски”
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2012, том 51, серия 6.3
Ренесансовият код в „Декамерон” от Джовани Бокачо
Никола Бенин
с. 161
Abstract: The Renaissance code in Decameron by Giovanni Boccaccio: The interpretation of
Decameron is aimed at clarifying the manifestation of Renaissance ideas - individualism and humanism in
the work by Boccaccio. At the beginning of the article the studies of Jacob Burckhardt, Dzhanotso Coins and
Charles de Beauvais have been presented briefly, as they serve as a theoretical basis for the understanding
of Decameron as a text of the Renaissance culture, opening new horizons for Western literature.
Individualism is problematized through feelings and passions, personality traits and moral values and
drawbacks. Humanism is understood as a positive attitude towards human expression of compassion,
showing the way to achieving harmony with one’s self, the others and the world.
Key words: Renaissance, individualism, humanism
Тази епоха (Ренесансът – бел.моя – Н.Б.)
развива в най-висока степен
индивидуализма, след това го насочва към
най-ревностно, многостранно осъзнаване на
индивидуалното на всички степени.
Якоб Буркхарт [1]
ВЪВЕДЕНИЕ
Всички изследователи на културната епоха Ренесанс акцентират в своите
теоретични творби върху същностната промяна от теоцентризъм към
антропоцентризъм. В контекста на тази концептуална смяна след Средновековието
антропоцентризмът се проблематизира чрез неговите две страни –
индивидуализъм и хуманизъм. Те обединяват цял спектър от възможности за
изясняване на нравствените и естетически ценности и за описание на цялостния
социокултурен проект през тази епоха.
ИЗЛОЖЕНИЕ
Индивидуализмът е едно от трите ключови понятия, заедно с реализма и
модернизма, които характеризират Ренесанса във фундаменталния труд на Якоб
Буркхарт „Култура и изкуство на Ренесанса в Италия” (1860). Индивидуализмът
гледа на средновековния свят като ограничение, което трябва да се премахне.
Индивидуализмът гордо заявява своята сила, която има съдбовно значение за
ренесансовия човек. Якоб Буркхарт пише: „През средните векове двете страни на
съзнанието – насочени към външния свят и към вътрешния мир на самия човек –
дремели или били полубудни сякаш под някакво общо було. То било изтъкано от
вяра, детски свян и илюзии; погледнати през него светът и историята изглеждали
чудно обагрени, а човекът съзнавал сам себе си единствено като раса, народ,
партия, корпорация, семейство или някаква друга форма на общност. Това було
било отвеяно най-напред в Италия и полетяло в ефира; пробудило се обективно
разглеждане и третиране на държавата и на всички тези неща в този свят изобщо.
Наред с него обаче се възправя с пълна мощ и субективното, човекът станал
духовен индивид и се осъзнал като такъв” [2].
Позволихме си да приведем този дълъг цитат, защото в него са откроени две
особености, които отличават ренесансовия човек от средновековния – реалистичния
поглед към света и откъсването на човека от различните общности (раса, народ,
партия и т.н.). Тези две специфични характеристики, от друга страна, са в основата
на индивидуализма. Осъзналият се индивид заема своето централно място в
културния свят и реално става господар на своя живот. Той разпознава този свят
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2012, том 51, серия 6.3
- 162 -
като възможност за самоутвърждаване и активна изява. С една дума казано,
човекът има ново светоусещане и нов стил на поведение.
Възроденият човек, имайки нов светоглед, притежава и ярки качества като:
достойнство, стремеж към свобода и хармония. Достойнството се възприема и
защитава като изконна и задължителна антропологична категория през Ренесанса в
трактата на Джаноцо Монети (1396 – 1459) „За достойнството и превъзходството на
човека” (De dignitate et excellentia hominis) (1452) [3] и съчинението на Шарл дьо
Бовел (1478 –1556) „Книга на учения” (La livre du sage) (1502) [4]. Достойнството е
самата възможност гордо да намериш своето място в света, да отстояваш
непреклонно своите идеи и въжделения. Достойнството е обръщане на гръб на
потисничеството, унижението и раболепието.
Другата същностна страна на новия ренесансов човек – хуманизмът,
емблематично бележи цялата епоха на Ренесанса от XIV до XVI век. Това дава
основание на италианския изследовател Еудженио Гарин в своята книга „Културата
на Ренесанса” с основание да защитава тезата, че двата термина „хуманизъм” и
„Ренесанс” са равнозначни [5]. В този смисъл хуманизмът дава много богати
възможности да се осмислят специфичните идеи на времето. Времето, в което
проблясъците на разума и дълбочината на преживяното разкриват нови хоризонти
пред човечеството [6].
Така през призмата на тези две категории – хуманизъм и индивидуализъм ще
бъде направен опит да се изясни ренесансовият код в „Декамерон” (1353) на
Джовани Бокачо (1313 – 1375). В този аспект ще се опитаме да отговорим на
въпросите: какви са проявленията на хуманизма и индивидуализма в поведението
на ренесансовия човек и как авторът гради образите на гордата индивидуалност?
„Декамерон” е книгата на Бокачо, която го представлява в света, но
„Декамерон” е и книгата на Ренесанса, която открива нови хоризонти в
литературния свят. Симеон Хаджикосев пише: „Декамерон” е творба откроила
перспективите пред новоевропейската художествена проза през следващите
столетия, както „Песенник” на Петрарка е сторила това с лириката” [7]. Тук е мястото
да припомним, че пълното заглавие на великата книга на Джовани Бокачо гласи:
„Започва книгата, наречена „Декамерон”, назована „Принц Галеото”, в която се
съдържат сто истории, разказани в течение на десет дена от седем дами и трима
младежи” [8].
Търсенето на отговорите на поставените по-горе въпроси ще започнем от
прочита на Встъплението. Встъплението макар да е в началото на обемистата
книга на славния флорентинец, парадоксално се подминава от читателите и
литературните изследователи. То обаче дава ценни сведения както за замисъла за
написването на 100-те новели, така и за ренесансовото светоусещане на Бокачо.
Встъплението, също задава и концептуалните насоки за адекватното разбиране на
проблемно-естетическото съдържание на „Декамерон”.
Ето встъпителното изречение на Встъплението: „Човешко е да изпитваш
съчувствие към страдащите и макар това да е всекиму по силите, най-много трябва
да го искаме от ония, които са се нуждаели от утеха и са я намирали у другите; и ако
някой някога е изпитвал такава нужда и това му е носело отрада и удоволствие, то
трябва да кажа, че аз съм един от тях” [9]. Това начало на творбата на Бокачо
съдържа в себе си няколко ключови смисли, които ни отвеждат към ренесансовите
схващания за човека и света. Още първите думи „човешко е” насочва вниманието ни
към човека, индивида и същевременно изразява позитивно отношение към хората, т.
е. проява на човечност, която всъщност е една от определящите страни на
хуманизма. Идеологията на Ренесанса – хуманизма (лат. humanismus) се определя
като съвкупност от възгледи, които изразяват уважение и защита достойнството на
човека, стремеж за хармонично развитие на човешката личност, както и проява на
човеколюбие, човечност.
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2012, том 51, серия 6.3
- 163 -
Другото словосъчетание „съчувствие към страдащите” в първото изречение
има различен смисъл от времето на Средновековието, когато в него е въплътена
една от библейските идеи за човека. Според религиозното учение и поведение
състраданието е равнозначно на милост или иначе казано на милосърдие,
благоволение и даване на милостиня, които са разположени в антропологичното
поле на духовността и нравствеността. В притчата за добрия самарянин от Светото
Евангелие на Лука е казано: „Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него,
видя го и се смили, и като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино;
след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за
него” [10].
За разлика от средновековното религиозно схващане „съчувствие към
страдащите” в „Декамерон” е в антропологичното поле на чувствата.
(Съ)страданието е следствие от изпитано страдание. Опознал страданието,
Джовани Бокачо човешки го превръща в (съ)страдание. Той е изтърпял „големи
мъки” от раздялата с любимата жена и след като е получил подкрепа и утеха от
приятели, в знак на благодарност се заема да „поразтуши” с разказаните новели,
хората, които страдат поради нещастна любов. Жената, която му причинява
неимоверни „терзания и страдания” е Мария д’Акуино, прекръстена от него на
Фиамета. Двадесет и тригодишният Джовани се влюбва в нея от пръв поглед в
събота срещу Възкресение през 1336 година в църквата „Сан Лоренцо”, близо до
дома му във Флоренция, както това се е случило на Данте с Беатриче в една църква
на Флоренция и на Петрарка с Лаура в църквата „Света Клара” в Авиньон [11].
Освен чувството на състрадание в началното изречение на „Декамерон” са
изразени и други две чувства – отрада и удоволствие. Така, съпреживяванията,
емоциите, наред с достойнството, са фундаментален белег на индивида. В този
смисъл индивидуализмът се проявява, освен с откъсването на човека от
общността, и със стремеж към изживяване на наслада и постигане на
хармония със себе си и със света. Типичен пример за подобна изява на
индивидуализъм е бягството на седемте дами и тримата млади мъже от заразения
с чума град Флоренция и отсядането им в имението на една от дамите. Ето
предложението на най-възрастната от тях – Пампинеа.
„Пазейки се като от смъртта от непристойните примери на другите, да отидем в
някое от нашите имения (каквато всяка от нас притежава в доста голям брой) и там,
без прекрачване нито с една наша постъпка границите на благоприличието, да се
забавляваме и веселим както можем. Там се чува песента на птиците, зеленеят се
хълмове и долини, житата из полето се люлеят като безбрежно море, навсякъде е
пълно с какви ли не дървета, а небето изглежда много по-просторно и макар да
продължава да не си гневи, то няма да ни лиши от вечната си красота; всичко това е
много по-приятно за гледане от опустелите стени на нашия град” [12].
Чувствата и страстите, чертите на характера и нравствените ценности и
недостатъци стават водещи начала при изображението на образа на индивида в
„Декамерон”. Тези антропологически характеристики, използвани от Бокачо за първи
път в художествената литература, ще бъдат възприети и развивани от следващите
писатели в световната литература в различни мащаби и от различни идеологически
и естетически позиции. Затова творбата на флорентинския писател и поет открива
нови хоризонти пред западноевропейската литература през следващите векове.
Внушението на чувствата и проблематизирането на нравствените ценности са
силната позиция на Джовани Бокачо, защото те му осигуряват възможност да
покаже човека като „духовен индивид” и да подскаже нравствения кодекс в
отношенията между хората. Чувствата и нравите са начин да се говори за човека и
да се създава културно моделиран свят. Въплътени в калейдоскопа от образи на
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2012, том 51, серия 6.3
- 164 -
индивиди, те създават представата за човешко пространство, където чувствата са
естествени (природни), влеченията към жените са разкрепостени, желанията са
еротични™
Идеите на Ренесанса – хуманизмът и индивидуализмът, са неразривно
свързани и концептуално пресъздадени и внушени от първото до последното
изречение в една добре обмислена архитектоника на текста на „Декамерон”. За
внимателно обмислената композиция на творбата пише и Симеон Хаджикосев,
обобщавайки „тематичните доминанти на отделните дни” [13]. В ден първи, разказът
за чумата във Флоренция му е необходим, за да изследва човешкото в екстремна
ситуация. Според Александър Веселовски, който търси символика в тази
апокалиптична картина, „чумната епидемия символизира отминаващото
Средновековие, а малката компания благородници – новото ренесансово общество”
[14].
Интерпретирана обаче от гледна точка на замисъла за написването на
творбата и обвързаната с него концепция, разказът за чумата има друга
художествена и функция и друг смисъл. Не трябва да се забравя, че идеята за
написването на „Декамерон” е утехата, „разтухата” на нещастно влюбените
„прелестни дами”. Джовани Бокачо пише:
„Като ги четат ( любовни истории и забавни случки – бел. моя – Н.Б.),
влюбените дами ще изпитат удоволствие от разказаните истории и едновременно с
това ще намерят полезни съвети, защото ще се научат какво трябва да се стремят
да избягват и как изобщо да постъпват; убеден съм, че това не може да не ги
поразтуши” [15].
Новелите в „Декамерон” са разказани, за удоволствие и за развлечение, като
по този начин се премахне „бремето на грижите”, мрачните мисли на зависимите
от „желанията, прищевките и нарежданията на своите бащи” дами. Нещо повече,
Бокачо схваща жените, от гледна точка на тяхната психическа природа, като
заявява: „™жените изобщо са много по-слаби от мъжете” [16]. Човекът и писателят
на Ренесанса Джовани Бокачо за първи път в европейската литература проявява
загриженост, внимание и протекция „там където е най-необходимо” – към
оскърбените, обезправените и дискредитираните жени. Оттук замисълът за
написването на „Декамерон” е несъмнено подчинен на идеите на
индивидуализма и хуманизма.
Замисълът за написването на творбата задава концепцията, която е открито
заявена – разказите да развличат човека и да му носят удоволствие. Зад тази
външна, жизнерадостна, понякога шеговита, буфонна (шутовска) смислова цел на
„Декамерон” е скрито, закодирано още едно концептуално начало. И то е възпитание
в добродетелност и хуманизъм, чрез осмислянето достойното и недостойното,
човешкото поведение в разказаните новели. Трябва да поясним, че Бокачо не
морализаторства и не назидава, а подобно на приказките остава читателите, чрез
приятно съпреживяване на разказаното, сами да достигнат до нравствените поуки за
достоен и почтен човешки живот [17]. Понякога, както е в (ден първи, новела II)
текстът завършва с директно внушено етично послание: „™приятелят му скоро
изучил всичко както трябва и станал добър и достоен християнин и водел свят
живот” [18].
Основание да твърдим, че концептуалната идея на „Декамерон” е освен да
развлича, да носи естетическо удоволствие и „светла радост” (Чернишевски) [19], но
и да възпитава нравствени ценности и хуманни поведенчески норми, ни дават
въплътените смисли в разказа за чумата (ден първи). Естествено е да си зададем
въпросите: Каква е проблемно-естетическата функция на различаващата се от
останалите новели обяснения на автора „™защо са се събрали същите лица, които
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2012, том 51, серия 6.3
- 165 -
после, ръководени от Пампинеа, беседват по въпросите кому какво най-много се
нрави” [20]? Защо Бокачо настоява да разкаже за чумната епидемия през 1348
година в „славния град Флоренция, най-великолепния от всички италиански
градове”, след като съзнава, че този разказ няма да се понрави на „милозливите и
прелестни дами”?
Джовани Бокачо започва разказа за чумата, след като се извинява по
своеобразен начин, казвайки, че „™без тези възпоменания не е възможно да се
обяснят причините за събитията, за които ще прочетете по-нататък, аз се залавям с
перото просто подтикван от необходимостта” [21]. Необходимостта да разкаже за
шествието на смъртта във Флоренция е да създаде контраст между две човешки
преживявания на света и същевременно да внуши чувствата на печал, страдание и
страх. Тези чувства бележат по-скоро сензитивността в Средновековието и са
противоположни на ренесансовото светоусещане. Ренесансовият индивид е
жизнерадостен, разкрепостен, витален, отдаден на смеха, веселието и
развлеченията. Много образно и точно това весело, игриво и развлекателно
състояние на човека през Ренесанса е определено от Михаил Бахтин като
„карнавализация” [22]. Така че чувствата на радост в активните дейности и
енергичните авантюри на човека, на изпитването на удоволствие от даровете на
живота изобилстват в 100-те новели; и над всички тях доминира насладата от
любовта. Изводът, който се налага да направим е, че не чувствата изобщо
характеризират една от чертите на индивидуализма през Ренесанса, а
жизнерадостните чувства, които носят удоволствие и наслада.
Концепцията на „Декамерон”, зададена и подсказана в разказа за чумата, е
изградена чрез преплитането на индивидуализма с хуманизма. По време на
страшната чумна епидемия човекът хуманист се превръща в безогледен егоист.
Индивидът изгубва човечността у себе си. Бокачо ни запознава с потресаващи
примери: брат – брата изостава, жената – мъжа си, жените прибягват „ до услугите
на някой мъж, без да гледат дали е млад, или е стар”, покойниците не са „почитани
ни с плач, ни със свещи” и много често разлагащите се трупове се изнасят от
съседите пред портите, след което се събират и поставят по два или три в един
ковчег. Не само труповете, но и човешкият свят се разлага. Джовани Бокачо
обобщава:
„По причина на злощастното и бедствено положение, в което бе изпаднал
нашият град, както човешките, така и божиите закони бяха изгубили всякаква власт и
никой не ги зачиташе” [23].
Ето защо чрез разказаните 100 новели славният флорентинец се заема да
изгради един нов свят и да го хармонизира посредством спазването както на
човешките, така и на божиите закони. Този нов свят е свят на хуманизма и
ценностите, които съдържа са: стремеж към постигане на хармония, гордо и
активно живеене на индивида, почтено, благородно и човечно поведение.
Затова седемте благородните дами и тримата младежи се пазят като смъртта от
„непристойното поведение” и организират един мини свят на красотата,
благоприличието, и човечността. В разказаните от тях 100 новели има много
почтени и непочтени постъпки, много достойно и непристойно поведение в любовта
и при задоволяването на половия нагон. Те са нравствени примери, които показват
на читателя по един забавен начин как трябва и как не трябва да се живее в новия
свят на хуманизма.
В този смисъл Джовани Бокачо чрез „Декамерон” участва гениално при
създаването и утвърждаването на културния проект на Ренесанса, който в
продължение на два века подчинява човека да се ръководи ц. „Словесното изкуство
– казва Валери Стефанов – също участва в изплитането на общностната мрежа. То
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2012, том 51, серия 6.3
- 166 -
вплита в нея нормативи на живеенето, ценностни нишки и мощни мотивации за
споделяне на колективните идентичности. Човешката личност се спасява от
страховете в един свят, прихванат чрез стабилната рамка на ценностите и със
специфичната логика на обясненията” [24].
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Ето и налагащото се обобщение.
В началото на Ренесанса индивидуализмът е оплоден от хуманизма и
ренесансовият човек се стреми да живее хармонично, да изпитва жизнерадостни
чувства, да бъде витален и да има достойно и човечно поведение. В края на
Ренесанса индидуализмът постепенно се откъсва от орбитата на хуманизма и се
превръща в титанизъм, което е една от причините за разпада на двувековния
хармоничен ренесансов свят.
БЕЛЕЖКИ
[1] Буркахарт, Я. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. София, Наука и
изкуство, 1986, с. 249.
[2] Пак там, с. 125.
[3] Ревякина И. В. Джаноццо Манетти.
[4] Бовель Шарль де. Книга о мудреце. Москва, Юристь, 1996.
[5] Garin, E. La cultura del Rinascimento, Bari, 1967.
[6] За същността и проявлението на хуманизма през Ренесанса вж: The
Cambridge Companion to Renaissance Humanism. Editor J. Kraye. Cambridge,
Cambridge University Press, 2003. ; Ch. Nauert. Humanism and the Culture of
Renaissance Europe. Cambridge, Cambridge University Press, 2006. ; E. Grassi.
Heidegger and the question of Renaissance humanism: four studies. Binghamton, Center
for Medieval and early Renaissance studies. 1883.
[7] Хаджикосев, С. Западноевропейска литература V – XVII в. Част първа.
Средновековие, Проторенесанс, Ренесанс. София, Ciela, 2000, с. 300.
[8] Още за художествените постижения на „Декамерон” и нейното значение за
развитие на новата западноевропейската литература вж: Daniels, R. Boccaccio and
the Book: Production and Reading in Italy 1340-1520, Hanover, Modern Humanities
Research, 2009.; Weaver, E. The Decameron First Day in Perspective: Volume One of the
Lecturae Boccaccii. Toronto, University of Toronto Press Incorporated, 2004.
[9] Бокачо, Дж. Декамерон. София, Народна култура, 1980, с. 15.
[10] Лук. 10: 33-34.
[11] За любовта между Бокачо и Фиамета вж. Марки, Ч. Бокачо. София, Наука и
изкуство, 1986, с. 68 – 76.
[12] Бокачо, Дж. Цитир. съчинение, с. 26 – 27.
[13] Хаджикосев, С. Цитир. съчинение, с. 304.
[14] Пак там, с. 302.
[15] Бокачо, Дж. Цитир. съчинение, с. 17.
[16] Пак там, с. 16.
[17] Симеон Хаджикосев пише: Всички изследователи на Бокачо и неговия
„Декамерон” са единодушни, че корените на великата му книга са във фолклорната и
низовонародностната литература (антични разкази, фаблио, източни приказки и
легенди).” Хаджикосев, С. Цитир. съчинение, с. 300.
[18] Бокачо, Дж. Цитир. съчинение, с. 46.
[19] История русской литературы XIX века.
[20] Бокачо, Дж. Цитир. съчинение, с. 18.
[21] Пак там, с. 18.
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2012, том 51, серия 6.3
- 167 -
[22] Бахтин, М. Франсуа Рабле и народная культура средневековья и
ренессанса. Москва, Художственная литература, 1965.
[23] Бокачо, Дж. Цитир. съчинение, с. 20.
[24] Стефанов, В. Творбата – място в света. С., ИК „ДИОГЕН. bg”, 2004, с. 13.
Няма коментари:
Публикуване на коментар