Евгений Дайнов.„Избирам да съм изправен, а вие, наведените, си се радвайте на изкривените гръбнаци…“

Интервю с проф. Евгений Дайнов

Какво избират хората, избирайки стила музика, който да слушат: самата музика или начина на живот, който върви с нея?

Умерен привърженик съм на онова, което в когнитивистиката се нарича „екстернализъм“ – тезата, че съзнанието не е заключено в мозъка, а е вид протичане, случващо се заедно с външния свят. Оттук: изборът на музика е И избор на начин на живот, или поне – на определен поглед върху живота.

Избирайки естрадната музика (т.е. в българския постсъветски вариант), си казваш, на някакво равнище на осъзнатост: обичам да пия лимонада в горещ ден – така обичам да слушам Лили Иванова след работа. Осмисляш себе си като консуматор.

Избирайки операта (със симфоничната музика е малко по-сложно) – заявяваш, че намираш смисъл в това, да тръпнеш с вечните драми на човешкото битие (които не са се променили особено, откак класическите гърци са се захванали с тяхното изразяване); че си повече от работен инструмент, глава на семейство, грижовна домакиня и пр.

Избирайки чалгата, съобщаваш на света: алчността е добродетел; възпитанието е пречка; силата е право. Това е агресивна програма за усвояване – както обича да казва нашият премиер-олицетворение на чалгата – на света и на човеците в него.

Избирайки рокендрола, казваш на всички следното – и то по оня хашлашки, in-your-face начин: „Избирам да съм изправен, а вие, наведените, си се радвайте на изкривените гръбнаци“.

Васко Кръпката го казва най-добре:

„Когато на кофти човек му е кофти – това е рап; когато на кофти човек му е гот – това е чалга. Когато на готин човек му е кофти – това е блус. Когато на готин човек му е гот – това е рокендрол.“

Доколко музикалните общности в България са автентични?

Там, където има общности, формирали се покрай видове музика – те са автентични. Съставени са от хора, които си контактуват и помежду концерти, радват си се, споделят си, помагат си. Такива са феновете на операта и на класическата музика (и на театрите); на джаза (доста голяма общност у нас); такива са най-видимо рокаджиите. В някакъв смисъл, споделяйки своята разпищоленост и всепозволеност, такива са и мутро-чалгарите. Има и микрообщности, като например привържениците на „Dream Theatre“, съм забелязал, които не се афишират.

Разбира се, не всички налични общности са формирани около музика; нито пък всяка музика формира общности. Естрадната музика например не прави това, тъй като там слушателят е просто моментен консуматор („потребител“) – все едно да се формира общност около потребяването на кренвирши „Кен“.

И Митко Пайнера, и Слави Трифонов са личности, свързани по някакъв начин с рока. В биографията на Пайнера стои и записът и разпространяването на касетки със западни рок банди в края на 80-те години. Слави и днес излиза на концертите си с мотор, носи се в кожени дрехи и черни тениски с черепи, а после запява нещо, което нарича етнорок. Бихте ли коментирали тези смесвания.

И това не може да бъде по-прост?

Не бих бил аз, ако не бях – от малък, буквално от детската градина – поклонник на всякакви синкретики, еклектики и просто на шарени смесици между различни неща.

„Някой ден, Дайнов, ще рухнеш под тежестта на собствените си противоречия“ – ми казваше едно време приятел състудент, смаян от щастливата ми способност да комбинирам, в един и същи момент, възхита от Че Гевара и от Маргарет Тачър например. Или: между възторжено четене на Хегел и Хайдегер да вкарам скоростно препрочитане на цялата сага (общо 7 тома) на „Тримата мускетари“, твърдейки, че Дюма по нищо не отстъпва на тези двамината тежкоатлети.

Почти 40 години по-късно не съм рухнал под тежестта на собствените си противоречия (както неотдавна възкликна възрастен колега от БАН: „Ама погледнете го тоя! Татуировки, китари, дълга коса – и професор, моля ви се…“); но съм понаучил нещо за смесването на различни неща.

Сещам се за поне четири начина за смесване на жанрове и особено – на „културна горница“ и „културна долница“.

Първият е да можеш безболезнено да минаваш от един жанр в друг, като и в двата действаш като автентичен субект, припознат от обитателите на този жанр като „свой“. Тази „подвижност“, както би казал Богдан Богданов, е по принцип характерна за отворените общества, в които влизаш и излизаш от групи (принадлежности, идентичности) без драмите на предателството или изоставеността. Сутринта съм преподавател в НБУ. Вечерта – китарист в група „Магистри“. Няма драми.

Вторият начин за смесване е – някакъв синтез, правещ нещо трето от дадени две. Смайващо количество джазово настроени музиканти се занимават с подобни синтези.

Третият начин за смесване на горница и долница е с образователна цел: да слезеш „долу“, където има повече публика, за да те припознае, та сетне да можеш бавно да я изтеглиш „нагоре“, където по принцип си. Когато стартираше вестник „24 часа“, Валери Найденов ми обясняваше такава своя програма за бавно образоване на публиката на вестника; същото ми обясняваше и Слави Трифонов, когато стартираше своето шоу. Това обаче са опасни игри, защото веднъж плъзнал се надолу, може да се окаже, че нямаш силите да се върнеш горе, камо ли да влачиш още хора със себе си; и така попадаш в:

Четвъртия сюжет на тези смесвания: веднъж намерил се на по-долното ниво, да си останеш там, защото ти харесва размерът на публиката и защото внезапно разбираш, че не можеш да я качиш нагоре. В идеалния вариант при това положение се връщаш към първия начин на смесване на нещата – да можеш безболезнено да се местиш от горе надолу и обратното, като навигираш между различни публики.

Тъй като българите по принцип имат проблем с идентичността и интегритета си, повечето хора, тръгнали надолу, си остават там; и нещо повече – омърсяват онова „горно“, което са имали в себе си (и Найденов, и Трифонов са интелигентни и начетени хора). Затова „24 часа“ стана това, което стана; както и „Шоуто на Слави“, вместо да издига публиката си, разпръсква простотия из публичната арена. А когато стане дума за връщане нагоре – греда!

Пример. Преди години бях гост (грешка!) в „Шоуто на Слави“ и изсвирих едно парче с музикантите му. Това са все блестящи, перфектни музиканти, тръгнали от класиката и рокендрола. Но след години „етнорок“ (парфюмирана чалга) вече не умееха да се върнат нагоре – дори само до нивото на рокендрола. Звучаха като чалга група, опитваща се да свири Моцарт; или като цигански военен оркестър, напълно неспособен да свири правите тонове на „Тих бял Дунав“ и затова добавящ „къдрици“ към всеки от тях.

На някакъв етап, в днешно време, некадърните смесвания пораждат уроди, които принизяват самата идея за човека като независим субект. Такъв урод е свързването на моторджийски клубове с авторитарни режими, както става в Русия и все повече – в България. Вместо „слънце в очите, вятър в косите“ – Да живее другарят вожд!

Каква е ролята на чалгата в България преди 1989 г. и сега: масова култура, субкултура или контракултура? Вие участвате като изследовател и в един научен сборник – „Чалгата – за и против“, издание на Нов български университет от 1999 г.

Всяко общество произвежда културна „долница“ – музикално-танцов жанр, който празнува не духовното, а телесното. В този смисъл и ранният рокендрол е телесна еманципация, връщане на правото на съществуване на тялото такова, каквото е. Но в напредналите общества съществува и мощна легитимна културна „горница“. В пространството между двете съществува огромно креативно напрежение, което поражда „средните“ нива на култура, стабилизиращи приличието, средната класа и целите общества.

В такава среда рокендролът много бързо излиза извън телесното и се развива към възвишеното (т.е. към същинската култура по Арнолд): за има-няма 15 години стигаме от Бо Дидли до „Пинк Флойд”.

В България обаче няма „горница“. Затова, макар от музикална гледна точка чалгата да има потенциала да се развие в някаква по-възвишена синтетична посока (и да произведе например еквивалента на химна Bulgaria на Джеф Бек), тя не прави това. Няма го културното напрежение, което да я бута натам.

Нещо повече: както видяхме горе, българската долница всмуква в себе си всичко. Затова в крайна сметка чалга-мутро поведението стана легитимно и за висшите среди, олицетворявани от Бойко Борисов, Делян Пеевски, Георги Гергов и подобни херои на нашето време.

Каква е обществената функция на музикалните общности в България преди 1989 г. и сега? Имат ли допирателни с другите граждански обединения?

Не знам за другите, но аз бях в рокендрол субкултурата, по-скоро – рокендрол резервата, събиращ се отначало пред сладкарница „Преспа“ и после преместил се към „Кравай“.

За нас този резерват беше въпрос на оцеляване като хора – т.е. като модерни индивиди, вярващи в това, че всеки трябва да може да води (ако иска) независим и достоен живот. В соцмравуняка последното нещо, което се предлагаше, беше достойнство; затова пазехме тази възможност в нашия си резерват. В разширен състав, членуващите в резервата в края на 80-те години се вляха устремно в революционните брожения и оформиха първоначалното ядро на уличната агитка, сътрисаща големите градове между октомври 1989 и февруари 1991. В този смисъл Протестът от 2013-2014  е коренно различен, защото не тръгна от музикални общности и, веднъж тръгнал, не успя нито да ги привлече, нито да оформи своя.

Един от вашите лични сърдечни проекти е Миндя рок фест. Рокът не е ли градско явление?

Рокендролът е народната музика на големите градове в протестантския свят – по простата причина, че замества разпадналите се семейни и кланови общности. Както посочва Дейвид Боуи, в Южна Европа няма и не може да има рокендрол, тъй като там тези традиционни общности са си живи и здрави.

Рокендролът се свързва със селото чрез фасцинацията на хипитата с природата и с прединдустриалния начин на живот. И тъй като Миндя рок фест го правим все стари хипита и селски обитатели, избрали да се махнат от градовете поради тяхната тромавост и ъгловатост – ерго, селски хипи фестивал.

Рокът ляв ли е или десен?

Рокът е свободен: търси свободата там, където тя се намира в момента. А тя шари – ту е вляво, ту е вдясно. През 60-те години в протестантския свят беше вляво – и рокендролът с нея. През 80-те и 90-те години в Източна Европа свободата беше вдясно – и рокендролът с нея. Днес май нещата отново отиват вляво.

Между другото, това местене на свободата не е моя измишльотина. За пръв път по този начин обяснено го чух от един стар приятел (вече го няма) – британският депутат от торите, Тим Ратбоун, ментор и кум на Дейвид Камерън. Та точно Тим ми го раздъвка, някъде в средата на 90-те: „Юджийн, естествено, че вие с дългите коси и китарите на изток сте десни, а тук такива като вас бяха леви. Свободата е подвижна, мести се; тя не стои заключена вляво или вдясно завинаги“.

Заради такива свободомислия го изгониха от Консервативната партия, макар да беше неин второ поколение депутат.

Автор сте на две книги, специално обърнати към рока – „Забавленията на другата половина: рокът и съвременната културна ситуация“ от 1992 г. и „Елегия за Боуи“ от 2013 г. Защо измежду толкова любими ваши рок музиканти – в интервюта и в статии споменавате Ричи Блекмор, Джими Хендрикс, Джони Уинтър, Ерик Клептън и още много други китаристи – написахте портрет точно на Дейвид Боуи? Да не би заради „литературността“ му? Или заради саморефлексивността? Защото не е рок ентусиаст, а краен случай на играещ човек?

Причината е елементарна. Има творци (в случая – музиканти), които успяват така да обяснят света на времето си, че да го дооформят – да го досъздадат. Да накарат обществото да мисли света с техните образи. Такива за 60-те години бяха „Бийтълс“; за 70-те, 80-те, 90-те и 2000-те е Боуи. Никога не намерих думите, с помощта на които да се захвана с „Бийтълс“ (затова ги няма в „Забавленията на другата половина“). В един момент обаче се усетих, че мога да намеря думите за Боуи. Всички останали музиканти, изброени от вас (и цял вагон други), колкото и да са велики, работят в рамката, поставена от хора като „Бийтълс“ и Боуи.

И да, Боуи е най-широко разгърналият се творец. Не е само музикант, а всичко, което изброихте – и още. А начинът, по който непрестанно конструираше и деконструираше своите идентичности – това е светът, в който живеем днес. Тук има и извод: ако не се заемем с конструирането и поддържането на собствените си идентичности, някой друг ще се заеме с това. Някой друг ще ни конструира. А тъй като самоконструирането е сложна работа, все повече хора по света с облекчение потъват в чужди конструкции. Това обяснява днешните радикални форми на групов живот – от ДАЕШ до Тръмп. Боуи усещаше това и предупреждаваше за това.

Съществува мнение, че днешната рок култура у нас е носталгична. Така ли е?

Всичко става носталгично в един свят, който като че се е откъснал от котвите си и се носи неизвестно накъде.

Има и още нещо, обясняващо безспорната анемичност на рокендрола от едно известно време, а именно: в крайна сметка статуквото победи. Успя да наложи тезата си, че рокендролът не е революция – а просто един музикално-развлекателен стил, наред с безкрайно количество други музикално-развлекателни стилове.

Верно, музикалната индустрия умря в момента на този си свой триумф; но вредата е налице. Няма млади рокаджии, сравними със старите динозаври; затова динозаврите продължават да пълнят стадионите, а младите се кекерчат в клипове. Не е ясно какво става, когато и динозаврите си отидат. А може би самата изразна форма вече е нежизнеспособна, както е невъзможно да има днес класически блус, поради изчезването на потиснатата класа на черните събирачи на памук, чийто живот блусът изразяваше.

Засега пазим пламъчето на рокендрола, както правехме навремето в резерватите „Преспа“ и „Кравай“. Но пък самият факт, че осем години след първия Миндя рок фест в страната има вече поне 20 подобни рок фестивала – този факт значи нещо. Върви процес на излизане от резерватите, поне у нас.

Често из социалните мрежи припламва спор за алтернативната рок култура преди 1989 г. и се противопоставят Удсток на „Ален мак”. Има ли някакъв смисъл в такъв разговор?

Бях на „Ален мак” през 1981 г. (за участие даваха 10 дни домашен отпуск от казармата). Всички участници (а те бяха стотици, събрани от цял свят) денонощно се опитваха да превърнат „Ален мак” в Удсток. Извън официалната (соц)програма се правеха десетки импровизирани сцени и десетки сборни групи, свирещи по улици, площади и дори – училищни дворове. Репертоарът беше общият знаменател: „Бийтълс”. Поради наличието на чужденци ченгетата не събраха куража да прекратят това безобразие.

Удсток е матрицата, дефолт-програмата; и тази програма се възпроизвежда и при най-малкия повод.

Какво мислите за „канонизацията“ на рокаджии чрез портретирането им върху панелни блокове в Каварна по инициатива на бившия кмет на града Цонко Цонев?

Такива портрети се появиха и по скалите на плажа Велека в Синеморец – на Гошо Минчев и Пеци Гюзелев (засега); долу под моста на реката пък цъфна Иван Вазов. Има никому неизвестен малък паметник на Джими Хендрикс, потулен в скалите на Ахтопол. Никой не знае кой ги прави (за разлика от Каварна). Но населяването на средата с образи на (и препратки към) „нашите“ е много добра тенденция в една покорна страна, чиито държавници съхраняват с лакейска страст паметници на нейните външни господари.

Необходимо ли е държавата да упражнява контрол в областта на музиката? Трябва ли да има държавна политика, подкрепяща примерно българските изпълнители, песните на български, определен вид музика?

Контрол – не, за Бога.

Помня как висях часове наред в коридора на Министерството на културата, за да легализирам първия албум на моята група „Магистри”. Минава по едно време тогавашният министър Стрефан Данаилов и ми съобщава, грейнал:

– Чакаш за подпис, а? Ама ние планираме да възстановим комисиите по текстовете, дето ги имахме навремето.

Аз:

– Да няма нищо против Партията и нейната Линия?

Той (наклони):

– Не, бе – да няма проповядване на екстремизъм и тероризъм. Което си е едно и също. Ние решаваме кое може. Така че – виж си пак текстчетата…

Не възстановиха тази цензура, но вятърът на соца ме лъхна доста осезателно; и изобщо не ми стана носталгично. Напротив, исках да удуша Ламбо още там, в коридора.

Трябва обаче да има държавна подкрепа за високите форми на култура, за които тук (в тази проста страна) няма пазар. Това включва рокендрола, който у нас не е народна музика, а висока култура. Добре правят онези (малко на брой) общини, които подпомагат рок фестивалите на своя територия.

Въпросите зададоха ГЕОРГИ ГОЧЕВ

и ЙОРДАН ЕФТИМОВ

Връзка: https://litvestnik.wordpress.com/2016/10/29/%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BC-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D0%BC-%D0%B8%D0%B7%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%B0-%D0%B2%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B5/

Никола Бенин. Депешите на "Литературен вестник"

До г-н Бойко Борисов, министър-председател в оставка,

Брате Борисов,

Таз година май неразбран остана от читателите, пардон избирателите, като същински жрец на чистото изкуство, въздигнат над недостойната тълпа! От нас да знаеш, тия елитарни мурафети вече не вървят! Сега на мода е социалното! Опичай си акъла, че накрая ще те обявят за постмодернист и отиде, та се не видя! (Ще прощаваш, че така на „ти” се обръщаме, ама ние сме прости и… важното е да се разбираме.)

Хайде със здраве и от баницата да дръпнеш късмета „Коалиция с ДСБ”.

              ЛВ

До г-жа Корнелия Нинова, генерален секретар на БСП, или както там се води,

Госпожо Корнелия,

Нямаме честта да се знаем, но понеже на Коледа стават чудеса, да си пожелаем и ние нещичко. Едно добро да ни направите, няма да е за Вас кой знае какъв труд. Та, като си говорите там с оня генерал, дето уж не си говорите, пенсионера, де – да му кажете, че в ЛВ сме хорошие ребята, стълбове на руската литература и култура в България. Я, колко руски броеве сме правили… Той, генералът, всичко знае, ама да не вземе баш за нас да не е чувал и да стане някоя грешка, та да ни зачистят, като се обърнат работите.

Бъдете здрава, а за парˆта от баницата не берете дерт – при Вас ще е.

          ЛВ

До литературните олигарси,

Братя олигарси,

Доживяхме най-сетне и в нашия бранш олигархия да се измъти! Каква ли не мафия се прочу из царщината, та учителска, та лекарска, та дърварска ли не щеш, само литературна нямахме, като че ли Бога с камъни сме били! Хвала вам, че отсрамихте занаята!

Да сте живи и здрави и гледайте по-еркек! А, за парите не се чудете! Една третя в евро, една третя в рубли, една третя – в акции на „Литературен вестник”. Кривите си капата и не се плашите от нищо!

             ЛВ

До бъдещия Председател на Народното събрание

Уважеми г-н или г-жа, няма значение,

Коленопреклонно Ви молим една голяма добрина да направите за българската литература. Покрай другата работа, ей-така, за почивка, едно законче да гласувате – за реприватизация или направо за национализация на българския литературен капитал!  Не се живей веке! Всеки влачи каквото закачи, от турско по-лошо, да ни извинява Ахмед Доган за метафората. Плъзнали са едни приватизатори, награди печелят, по света ги издават, срама нямат! Ковнете един такъв закон, г-н Председателю (може и г-жо), па вътре напишете: кой каквото е докопал от символния капитал на българската литература – да го върне. Това награди, хвалби, букети – всичко да се върне! И оттук нататък книгите да се отпечатват без име на автора на корицата! Кой ги пише тия книги – ами, народът ги пише! Само така литературният капитал  ще се върне при своя истински собственик – потиснатите народни маси. Таз работа направите ли, рейтингът Ви ще стане като на Слави Трифонов!

С пожелание да сте здрав като металните ограждения пред Парламента!

         ЛВ

 До Цецка Цачева, кандидат мати Болгария

Ах! България, vseokayannaya България!

Тъй като, ако можете, Болгария, terpish сирак майка Цецка в Ефир plachevnoridatelstva, zhalastno narezhda, drugago да аз obizhda, Che Nyama то нито красиво, нито Младост и наи-така Nyama диплома от ouchilische празна. Oh! Как mozhesh да terpish сирак Cecina slzi Koga sinovno обещават км Дядо B pristpva секс и как хората voznevizhda минути. Но така мълчи и traem Che Mercury пакет чрез създаване усмихнати и osche Tyeglev gerberski WMS Prez Novatus Годин DOKAR!

            Една Българка

До Христиан Петров, изпълнителен директор на „Център за градска мобилност“ ЕАД

Светли празници, г-н директор, искаме във ваше лице да благодарим на Центъра за градска мобилност за новата цена на билета от 1,60 лв.  От това лято ходим пеша, купуваме си „Литературен вестник“ за 1,50 и даже спестяваме десет стотинки. Освен това четохме и се разхождахме. Надяваме се, че новата година и родните управляващи са ни подготвили още по-големи повишения, че да можем да си купим я някоя книга, я на театър да идем или пък на опера и балет.

     Читатели на ЛВ от 1 юни 2016

До

Г-н Вежди Рашидов

Културен министър в оставка

Г-н министър,

Искрено се надяваме слуховете да излязат само слухове! И че това дето навсякъде казват, че сте в оставка, да означава само едно – че оставате.

Апропо, от цялото второ правителство на Б. Борисов заслужавате да останете само Вие, като не броим, разбира се, самият премиер-министър, който трябва да остане по подразбиране. Но Вие, Вие сте най-ценният!

Защо сте най-ценният?

Първо, защото направихте така, щото българското изкуство да не излиза от Лувъра. Изложби, експозиции, вернисажи – показахме й на Европа откъде изгрява слънцето на културата. От старото злато на траките до най-новите шедьоври на Светлин Русев – българското изкуството е за чудо и показ. Поклон!

Второ, защото успяхте да преодолеете в себе си цензора и оставихте на работа всички журналисти, които хем стоят „на държавна ясла“, хем си позволяват да Ви критикуват. Благородството Ви надделя и показахте на целия свят как един министър може да задуши егото си, стискайки пура със зъби в името на свободата на словото. Поклон!

Трето, защото се отказахте от намерението си да възстановявате международните писателски срещи от времето на Живков и Левчев. Прозряхте, че струват много пари, а най-вече – такава идея подхожда повече на министър на малка тоталитарна държава, която се тресе от комплекси за малоценност. А Вие не сте такъв министър. Поклон!

Заради всичко това, вярваме, че ще останете. И вместо да четем молитви, ние, по-първите Ви почитатели, се събираме вечер, изправяме се срещу залязващото зимно слънце и пеем песента „Оставаме!“ от филма „Оркестър без име“, а после на маса специално си поръчваме същата песен на оркестъра в ресторант „Културна среща“. Плачем, пеем, пием и ревем с Вашето име на уста!

Още по-културна Коледа, господин министре!

С вярата, че ще се видим и през 2017 година!

            От инициативата „Министър на годината“ при СБЖ и СБП

До ловците на бежанци

Светли нискочели патриоти!

Здрави, малко чели юнаци!

Преследвачи на далекоизточни демони!

Лъвове със свински опашки!

Полицаи на народа!

Граничари на българското сърце!

Вземете и нас във вашите чети.

Във всяка чета отпред – по един поет – да възпява.

Помнете, днес се създава утрешният български епос!

Чакаме знак!

Да срещнем заедно най-българската Коледа!

              От движението „Поети за чиста нация”

До професорите и доцентите –

борци срещу академизма в литературата

Господа професори и доценти!

Чакането си изчакахме някой да каже цялата истина за днешната българска литература. И вие го сторихте!

Открихте голямото зло. Слязохте временно от университетските катедри и пронизахте в сърцето чудовището на академизма с цялата му престорена толерантност и фалшива начетеност.

Срещу него вие предложихте възхитителните оръжия на конспиративните прозрения, параноичните анализи, бомбените псувни, анонимните писма, които изпратихте до самите себе си, заклинанията за нагласени конкурси и награди, аргументите, иззети направо от езика на жълтата и кафявата преса… Всичко, всичко направихте, за да пропадне този академизъм вдън земя.

Само едно остана. И знаем, че скоро ще го направите: ще подадете оставки и ще напуснете този омразен университет, ще ни заразите с беззаветния си личен пример, за да пребъде чистата социална литература и да постигне собствената си идентичност най-сетне нейният етически субект.

Тогава непременно ще ви последваме, а над останките на Академията и Университета ще се носят гласовете на Улицата и Кръчмата – тези два кита на най-новата българска литература.

Rot Front!

Революционна антиакадемична Коледа!

              От кръга „Докторанти и асистенти срещу академизма”

До духовете

от фейсбуковата гора на литературата

Неясни деца на дигиталните страсти!

Полуанонимни гении!

Комплексирани псувачи и зяпачи!

Стигнахте много далеч.

Спрете се! Тихо, тихо!

Току-виж някой обявил 2017-а за нулева година на българската литература.

Какво? Ние да не пишем ли?

Молим ви, тиха и свята Коледа!

     От другите духове,

     останали извън фейсбуковата гора

         ЛВ

Depeche Bihan MK, PD Абонамент BP

Връзка:https://litvestnik.wordpress.com/2017/01/13/%D0%B4%D0%B5%D0%BF%D0%B5%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5-% D0% BD% D0% B0-% D0% BB% D0% B2 /

Никола Бенин.Театралното събитие на 2016 година

Едно от театралните събитията на 2016 – „В очакване на Годо”, режисьор Иван Пантелеев, Дойчес театър, Берлин, фотограф Арно Деклер. Спектакълът е представен в столицата в програмата на Световен театър в София’2016

1. Кои са според вас събитията на театралната 2016?

2. Кои са според вас най-слабите представления и главните проблеми в театралния живот в България през 2016?

3. Какъв театър бихте искали да гледате в България през 2017?

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Театрална анкета се обърнахме към 10 театроведи, театрални изследователи и театрални критици:

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА, театровед, театрален критик

1. Събитие в смисъл на създаване на (подстъпи към) променена ситуация: наситеното представяне на представленията на Иво Димчев в ДНК – Пространство за съвременен танц и пърформанс, в началото на годината, както и развиването отново в ДНК на целогодишната програма за представяне на международни танцови продукции и уъркшопи „Мигриращото тяло“; съвместната инициатива на Столична община и независимия сектор за създаване на стратегия за развитие на свободната творческа сцена в София (визуални изкуства, литература, музика, танц и театър), която получи наименованието „Споделена визия“ и очаква своето споделено прилагане. Събитие в смисъл на творческо постижение: като продукции, впечатлили ме през годината, мога да откроя основно документалното представление „Мир вам“ с режисьор Неда Соколовска (Студио за документален театър „Vox Populi“) предимно като сила на артистичен, граждански и човешки жест, както и движенческия пърформанс „Голем“ с режисьор Анна Данкова (Фондация „Култура Аними“) заради оригиналното естетическо мислене, прецизността в изграждането и изпълнението на представлението.

2. Като цяло българският театър според мен преминава през кризисни години на упадък. Като съдържание, естетика и форма на организация той демонстрира липса на вътрешен и креативен ресурс да е значим спрямо културните, интелектуалните и обществените предизвикателства на съвремието. Главен проблем според мен са липсата на воля и капацитет за осъвременяване на театралната система, липса на качествени критерии за оценяване на театралната продукция, ограничено мислене за театъра.

3. Вдъхновяващ, провокиращ, откривателски.

ИНА БОЖИДАРОВА, театровед, театрален критик

1. Фестивалът „Световен театър в София”. Възможността да видим нови и интересни спектакли от световната сцена за мен остава най-интересното в театралния ни живот.

2. Конкретни представления не бих посочила, но театралната ни сцена се задъхва от комерсиални спектакли, спектакли с ниска художествена стойност, които, за съжаление, формират театрален вкус у зрителите.

3. Нов, съвременен, въздействащ, провокативен! Колкото може повече  театър, който те докосва по някакъв начин, замисля те, вълнува те…

АСЕН ТЕРЗИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик

1. Най-силно ме впечатли спектакълът „Мир вам“, реж. Неда Соколовска, Студио за документален театър „Vox Populi”. В международен план събитието за мен бе възможността да гледам заедно с хиляди хора по света онлайн стрийминга на спектакъла на Саймън Макбърни от Театър „Комплисите“ – „Срещата“ (“The Encounter”). Първият спектакъл споделя истории на сирийски бежанци от България и показва проблем, който все повече губи своето човешко измерение. Вторият също разказва за сблъсък на различни светове – главният герой, фотограф за National Geographic, пътува до Амазонка и срещата с племето „майоруна“ преобръща изцяло мисленето му. Това са две много различни представления, които експериментират изобретателно с театралния език и изследват съвременния човек и неговите парадокси без преструвка, задълбочено и сериозно.

2. Както всяка година, и тази гледах много лоши и посредствени представления. Не искам да им споменавам имената. Проблемите на театралния живот в България не са се разрешили в последните години и те произлизат главно от консерватизъм в мисленето за театъра. Липсва ми и присъствието по нашите сцени както на силни международни творци, така на някои талантливи български театрали, които все повече работят навън (напр. Галин Стоев, Явор Гърдев).

3. Интересен и смислен.

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ, театровед, театрален изследовател и критик

1. Ако стриктно следваме рамките на изминалата година, театралните премиери, които ми направиха впечатление се свеждат до „Ничия земя“ от Д. Танович, реж. Ст. Радев (Народен театър) и до „Мир вам“ – вербатим спектакъла на Неда Соколовска („Vox Populi“). Харесвам ги, защото поставят същности проблеми за живота и човека, а и са професионално реализирани. Като фаворит за артистична виртуозност и същевременно философска дълбочина ще посоча гостуването на словенския спектакъл „Илиада“ по Омир, реж. Йерней Лоренци (Национален театър – Любляна). Това е изключително високо театрално постижение, което се отличава, погледнато и в европейски контекст. Естествено, харесвам и други чужди гостувания, към които съм имал преки ангажименти – „В очакване на Годо“ – С. Бекет, реж. Ив. Пантелеев (Дойчес театър), канадската танцова компания „Мари Шуинар“ и др.

2. Обикновено отговарям, че слабите представления просто не ме интересуват. Ако трябва сериозно да се занимая с подобен анализ, за да бъда коректен към колеги, с които утре ще се срещна по един или друг повод, ще се наложи да отделя много време за това, с каквото не разполагам. А иначе главните проблеми на театралния ни живот според мен са два. Първият е, че театралната ни система не стимулира нито креативно поведение в репертоарните театри, нито истински иновативни проекти в независимия сектор. И ето че такива спектакли са рядкост. Вторият основен проблем е, че погледнато като цяло, липсва оригинално мислене на театралната сцена – задоволяваме се с клишета, стереотипи, баналности. Да, трудно е сцената да изпреварва литературата, философията, хуманитарното знание въобще, но нека да не забравяме, че истинските театрални реформи винаги са започвали от големите идеи.

3. Ако трябва да съм реалист: ще ми се да се появят поне 4-5 спектакъла, които като ги покажем пред чужди селекционери и критици, те да бъдат респектирани. Трябва да признаем, че в последните години дори това минимално количество продукции с високо художествено качество трудно се постига.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА, театровед, театрален изследовател и критик

1. Най-значимите събития в театралния живот у нас през отиващата си 2016 г. безспорно бяха два големи гостуващи спектакъла – „Илиада” на Йерней Лоренци и Словенския национален театър, Любляна и „В очакване на Годо” на Иван Пантелеев и Дойчес театър, Берлин. От продукциите на българските театри, трупи и артисти непременно бих отделила като категорични събития „Мир вам” на Неда Соколовска и „Vox Populi“, „Ничия земя” на Стоян Радев и Народния театър и движенческия пърформанс „Голем” с режисьор Анна Данкова и Фондация „Култура Аними“. Оптимистично събитие са и дебютите на някои нови режисьорски и актьорски имена с интересни и оригинални представления. Тук най-вече бих посочила Александра Петрова с дипломния й спектакъл „Хамелин”, поканен на Камерната сцена на Сатиричния театър, и Маргарита Мачева с „Майка” в Пловдивския театър. Освен конкретни театрални продукции в театралния живот у нас през 2016  имаше и няколко други безспорни събития – Международната програма на Британски съвет „Шекспир е жив” за отбелязване на 400-годишнината от смъртта на Шекспир и специално българските й прояви – дискусии, изложби, конференции, представления, издания; 10-годишният юбилей на фестивала „Световен театър в София”, благодарение на който тази година публиката и театралната общност в страната видяха споменатите в началото „Илиада” на Лоренци  и „В очакване на Годо” на Дойчес театър; програмата „Театрални пространства” на Гьоте институт България; програмата за представяне на международни танцови продукции и уъркшопи „Мигриращото тяло“ на ДНК – Пространство за съвременен танц и пърформанс; както и  дискусията „Границите на театралното пространство”, организирана от Гилдията на театроведите, театралните критици и драматурзите към САБ с участието на театрални теоретици, режисьори и сценографи. Важно събитие е и появата на сериозни теоретични книги – „Въобразената телесност. Тялото като драматургичен проблем” на Венета Дойчева и „Театърът в България 1989-2015” на Николай Йорданов, както и на книги с нови преводи на драматургични текстове – третият том на пиесите на Ибсен на издателство „Хемус”, вторият сборник „Нова полска драматургия” на издателство „Изток-Запад” и двуезичните издания на Шекпировите „Хамлет”, „Макбет”, „Отело” и „Крал Лир” в превод на проф. Александър Шурбанов.

2. Най-сериозният проблем на театралния живот в България през последните години е липсата на идеи, на достатъчно истински съвременни, градивни и креативни идеи – както в художествената сфера, така и в културната политика и мениджмънта. След него следват доста други, включително, разбира се, финансови, но този проблем си остава първостепенен.

3. Интелигентен и актуален, направен с вкус и майсторство, имащ какво да каже на хората, които го гледат.

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА, театровед, театрален критик

1. Едно от най-важните събития, погледнати в перспектива, е това, че Народнен театър „Иван Вазов“ има назначен директор с ясно заявена естетическа визия за бъдещото му 5-годишно развитие, включваща обещаващи проекти и нови режисьорски имена в програмата на този институт с национално значение. Това събитие е важно, защото по традиция, създадена още след Освобождението, Народният театър е в центъра на театралния и културния живот на България.

От значение за децентрализацията на театралния живот се очертават и активно действащите пространства за съвременно изкуство в София – пространството за съвременен танц и пърформанс – ДНК, Дерида Денс Център и Центърът за култура и дебат „Червената къща“. Най-общо те провеждат политики за продуциране, разпространение и обмен на иновативни театрални, танцови, документални независими проекти и се оформят като места с особено важно значение за развиване на театрално-танцовия език, за активна комуникация и дебат по отношение на иновативни театрални търсения. Важен ми се струва и фактът, че през миналата година Центърът за култура и дебат „Червената къща“ с държавна подкрепа успя да се пребори и да запази статута си на културен център. Очаквам с нетърпение успешното финализиране на проекта „Топлофикация“, заради „добрата практика“ на демократично иницииране и реализиране на подобна идея.

Основен проблем за мен се очертава все по-ясната чисто комерсиална насоченост на субсидираното театрално изкуство и по-ограничената възможност за субсидии на проекти на независими творци.

3. Без да залагам конкретни естетически очаквания бих продължила да следя с интерес творчеството на Веселка Кунчева, Неда Соколовска, Катя Петрова, Ани Васева, Марий Росен, Програмите на „Сфумато“, както и проекти на работещи и извън границата български творци – Иво Димчев, Християн Бакалов, Иван Пантелеев, Галин Стоев, Явор Гърдев, Младен Алексиев, Станислав Генадиев и Виолета Витанова.

МИРА ТОДОРОВА, театровед, театрален изследовател и критик

1. Бих направила уговорката, че отговорът ми се основава изключително на личното ми преживяване на театралната 2016 и няма никаква претенция да взима предвид цялата картина. Моите лични събития за 2016 са: гостуването в рамките на Световен театър в София на представлението на Иван Пантелеев „В очакване на Годо“. В областта на независимата сцена, която основно следя, второто представление на Анна Данкова „Голем“, което ме радва с това, че потвърждава „заявката“ за много интересно и сериозно театрално присъствие, спектакълът на Ани Васева „Тотална щета“, който продължава упорито следваната линия на работа на Метеор-ите.

И двете режисьорки развиват своя разпознаваема и много „тяхна си“ театрална лексикса, което ми се струва смислено, честно, отговорно и затова важно. Друго много лично мое събитие беше да бъда в пълната зала на „Комеди Франсез“, която стана на крака във френетични овации на спектакъла на Галин Стоев „Тартюф“; както и белгийската постановка на Галин на текста на Яна Борисова „Хората от Оз“. Гостуването на She She Pop в програмата на ACT фестивал за независим театър. И ако ми позволите тази нескромност – спектакълът на Марко Беретини „i Fee l2“ в програмата „Мигриращото тяло“ на ДНК. Последно, но не и по важност, две много добри български театрални книги, които излязоха наскоро – на Венета Дойчева „Въобразената телесност. Тялото като драматургичен проблем“ и на Николай Йорданов „Театърът в България 1989 – 2015“. Всички тези събития ми дават усещането за нормалност и спокойна принадлежност към света.

2. Главните проблеми според мен са: усредняването, банализирането, безобидността на театралната среда, което предполагам е следствие на проблеми в театралната система, като се започне с образованието.

3. Аз и миналата годината си пожелах по-ярка, смела, динамична, полемична, категорична в постиженията, та и в провалите си, театрална 2016. Дано Дядо Коледа‘17 е по-щедър и безразсъден.

РОМЕО ПОПИЛИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик

1. Събитията са приглушени, но храстите на очакването са все още налице, а има и очакващи. Излязоха доста добри спектакли: дело на млади, средни и по-напреднали във възрастта театрали. И като че ли всичко остава под сянката на Голямото събитие: здравословното състояние и слава Богу временните неразположения на нашата искрено обичана Стоянка Мутафова. Това събитие потиска всички останали ставания и случвания в нашия театрален и дори обществен живот: падането на кабинета, бежанската вълна, несигурността на Запад, заплахата от Изток. Да си припомним една от коронните роли на голямата ни актриса – баба Гицка от „Големанов”; живата връзка.

2. Борбата за най-слабото представление е винаги далеч по-напрегната и остра от тази за най-доброто. Ахил никога няма да изпревари костенурката и затова да не бързаме – в последните дни на 2016 г. най-лошото представление може да се появи. Проблемът на българския театър обаче е в неговата несамостойност, защото творците му зависят основно от други средства за препитание, откривани и намирани в комерсиалната сфера на културата. А театърът, впрочем и науката, не са фабрики и развойни звена.

3. Хубав, разнообразен и освободен, но все пак трябва да му се създадат условия за самоорганизиране.

МИХАИЛ БАЙКОВ,  театровед, театрален критик

1. Обръщайки се назад, за да изпратим отиващата си театрална година, насреща ни седи отново равносметката каква беше тя и какво ни остави, с какво надгради миналата, с какво ни зарадва. Мисълта винаги е впрегната в търсенето на конкретно заглавие в българския репертоарен театър и/или независимата сцена и посочването на един-два спектакъла, в които да припознаеш постиженията на режисурата или драматургията ни. За съжаление, ми е трудно веднага да се сетя за спектакъл от такова ниво. И през 2016 г. българският театър произведе едно добро средно ниво – гръбнак на театралната ни система, без който тя просто не би могла да съществува. Продължи паралелно с това линията на занаятчийските, нискохудожествени представления, с които лесно да се организира вътрешната мобилност из страната и които да генерират бързи пари, но за спектакли събития, уви, не мисля, че можем да говорим. Такъв спектакъл беше словенският „Илиада“ по Омир с режисьор Йерней Лоренци. Рядко се случва да гледаме толкова висока проба изкуство, която се превръща бързо в еталон, в мерна единица, с която почваш да измерваш всичко останало, което си гледал. „Илиада“, разбира се, е събитие за цяла театрална Европа и в този смисъл София и Варна не правят изключение. Събитие е случилият се 10-годишен юбилей през 2016 г. на платформата за представяне на международни театрални и танцови продукции „Световен театър в София“, която Фондация „VIA FEST” организира съвместно със Столична община. Един устойчив и доказано необходим през годините модул за високохудожествен театър. За мен 2016 г. беше важна и от литературна гледна точка. Какво имам предвид? През тази година се случиха премиерите на важни книги:  на Венета Дойчева – „Въобразената телесност. Тялото като драматургичен проблем“, на Николай Йорданов – „Театърът в България 1989-2015“ и „Кризите на Народния театър“ на Виолета Дечева. Бих отбелязал и новите преводи и издания на емблематичните трудове на реформаторите в театъра – Станиславски, Михаил Чехов, Лий Страсбърг, новите издания с пиеси на Чехов и Ибсен, както и дейността на „Блек Фламинго” в пускането в обращение на нова, главно немскоезична драматургия. През тази година и Столичният куклен театър отбеляза своята 70-годишнина – важен и значим юбилей.

2. Не бих се наел с изброяването на най-слабите представления през 2016 г. не защото  е невъзможно набелязването им, а защото мисленето за тях извън контекста на необходимостта от тяхното случване в условията на действащите правила и Методика е напълно нездравословно и по-важното – няма да даде и посочи ясна, аргументирана причина за появата им. Проблемите в общия смисъл на тази дума остават такива, каквито са били и до този момент. Липсата на нови имена в българската драматургия, които да захранят сцената със свежи и стойностни заглавия; недостатъчно динамичното обновление на българските постановъчни редици със смели и дръзки режисьори – както в драматичния, така и в кукления театър – води до възпроизвеждане на познати постановъчни модели, които не развиват особено много театрално-сценичния език. Проблем в известна степен остава и независимата сцена, която продължава да мисли себе си през призмата на конвенционалния театър, създавайки помоему излишно демонизиране на държавната сцена за сметка на независимия сектор. Считам, че без здрава държавна мрежа, която да работи успешно с правилните модели и да произвежда качествен, неконюнктурен театър, не можем да имаме силно развит независим сектор. И отговорност и на двете страни, доколкото едно такова деление е честно и необходимо, е да седнат на една маса и да се включат в дебата за проблемите на едните, и на другите. В тази посока независимият сектор е едни гърди напред със започналия през 2016 г. проект „Споделена визия“: проучване на потребностите и потенциала на свободната творческа сцена“.

3. Разчитам през 2017 г. българският театър да запази своята линия на доброто средно ниво в постановъчната практика и по възможност да го надгради. Очаквам появата на силни заглавия, в това число посягането към класически, емблематични за европейския и световен театър автори, които винаги носят риска от това да не бъдат комерсиално ориентирани към публиката, ergo – непредпочетени от театралните продуценти и мениджъри в страната. Преди всичко ми се иска да гледам честен, смел и добре направен театър, което понякога не е толкова много, друг път е всичко.

АЛБЕНА ТАГАРЕВА, театровед, театрален критик

1. За съжаление, от известно време няма спектакъл, който единодушно критика и публика да определят като събитие. Голямото количество на театралната продукция обаче все пак оставя място за оптимизъм и вяра, че такъв ще се появи. В тази връзка трябва да отбележим и активността на независимата сцена през изминалата година в посока на няколко важни проекта, чието реализиране в бъдеще би подобрило значително инфраструктурата, в която да се случват събития.

Не на последно място, важна роля за динамичната театрална среда имат и международните проекти, които се превърнаха в неизменна част от българския контекст като Метрополитън опера Live, различните резидентски програми, благодарение на които в София гостуват утвърдени професионалисти в областта на съвременния танц.

2. Основният проблем е липсата на конструктивен диалог за състоянието и качеството на продукциите, които се създават не само на държавните сцени, но също така и тези на независимите артисти. Забелязва се също и отдръпване на публиката от театралните събития. Това се усети особено силно по време на тазгодишното издание на АСТ фестивал за свободен театър, където въпреки разнообразната програма от български и международни представления публиката беше ограничена в един тесен професионален кръг, което заплашва средата от изолация. Тази тенденция би трябвало да е сигнал за необходимостта от открита дискусия и намиране на решения на този проблем.

3. Надявам се през 2017 да има повече представления, които да интерпретират съвременна проблематика и смело и категорично да заявяват позицията си.

Връзка: https://litvestnik.wordpress.com/2017/01/14/%D1%82%D0%B5%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0 % BE% D1% 82% D0% BE-% D1% 81% D1% 8A% D0% B1% D0% B8% D1% 82% D0% B8% D0% B5-% D0% BD% D0% B0-2016 /