Едно
от театралните събитията на 2016 – „В очакване на Годо”, режисьор Иван
Пантелеев, Дойчес театър, Берлин, фотограф Арно Деклер. Спектакълът е
представен в столицата в програмата на Световен театър в София’2016
1.
Кои са според вас събитията на театралната 2016?
2.
Кои са според вас най-слабите представления и главните проблеми в театралния
живот в България през 2016?
3.
Какъв театър бихте искали да гледате в България през 2017?
С
тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Театрална анкета се
обърнахме към 10 театроведи, театрални изследователи и театрални критици:
АНГЕЛИНА
ГЕОРГИЕВА, театровед, театрален критик
1.
Събитие в смисъл на създаване на (подстъпи към) променена ситуация: наситеното
представяне на представленията на Иво Димчев в ДНК – Пространство за съвременен
танц и пърформанс, в началото на годината, както и развиването отново в ДНК на
целогодишната програма за представяне на международни танцови продукции и
уъркшопи „Мигриращото тяло“; съвместната инициатива на Столична община и
независимия сектор за създаване на стратегия за развитие на свободната
творческа сцена в София (визуални изкуства, литература, музика, танц и театър),
която получи наименованието „Споделена визия“ и очаква своето споделено
прилагане. Събитие в смисъл на творческо постижение: като продукции, впечатлили
ме през годината, мога да откроя основно документалното представление „Мир вам“
с режисьор Неда Соколовска (Студио за документален театър „Vox Populi“)
предимно като сила на артистичен, граждански и човешки жест, както и
движенческия пърформанс „Голем“ с режисьор Анна Данкова (Фондация „Култура
Аними“) заради оригиналното естетическо мислене, прецизността в изграждането и
изпълнението на представлението.
2.
Като цяло българският театър според мен преминава през кризисни години на
упадък. Като съдържание, естетика и форма на организация той демонстрира липса
на вътрешен и креативен ресурс да е значим спрямо културните, интелектуалните и
обществените предизвикателства на съвремието. Главен проблем според мен са
липсата на воля и капацитет за осъвременяване на театралната система, липса на
качествени критерии за оценяване на театралната продукция, ограничено мислене
за театъра.
3.
Вдъхновяващ, провокиращ, откривателски.
ИНА
БОЖИДАРОВА, театровед, театрален критик
1.
Фестивалът „Световен театър в София”. Възможността да видим нови и интересни
спектакли от световната сцена за мен остава най-интересното в театралния ни
живот.
2.
Конкретни представления не бих посочила, но театралната ни сцена се задъхва от
комерсиални спектакли, спектакли с ниска художествена стойност, които, за
съжаление, формират театрален вкус у зрителите.
3.
Нов, съвременен, въздействащ, провокативен! Колкото може повече театър, който
те докосва по някакъв начин, замисля те, вълнува те…
АСЕН
ТЕРЗИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик
1.
Най-силно ме впечатли спектакълът „Мир вам“, реж. Неда Соколовска, Студио за
документален театър „Vox Populi”. В международен план събитието за мен бе
възможността да гледам заедно с хиляди хора по света онлайн стрийминга на
спектакъла на Саймън Макбърни от Театър „Комплисите“ – „Срещата“ (“The
Encounter”). Първият спектакъл споделя истории на сирийски бежанци от България
и показва проблем, който все повече губи своето човешко измерение. Вторият също
разказва за сблъсък на различни светове – главният герой, фотограф за National
Geographic, пътува до Амазонка и срещата с племето „майоруна“ преобръща изцяло
мисленето му. Това са две много различни представления, които експериментират
изобретателно с театралния език и изследват съвременния човек и неговите
парадокси без преструвка, задълбочено и сериозно.
2.
Както всяка година, и тази гледах много лоши и посредствени представления. Не
искам да им споменавам имената. Проблемите на театралния живот в България не са
се разрешили в последните години и те произлизат главно от консерватизъм в
мисленето за театъра. Липсва ми и присъствието по нашите сцени както на силни
международни творци, така на някои талантливи български театрали, които все
повече работят навън (напр. Галин Стоев, Явор Гърдев).
3.
Интересен и смислен.
НИКОЛАЙ
ЙОРДАНОВ, театровед, театрален изследовател и критик
1.
Ако стриктно следваме рамките на изминалата година, театралните премиери, които
ми направиха впечатление се свеждат до „Ничия земя“ от Д. Танович, реж. Ст.
Радев (Народен театър) и до „Мир вам“ – вербатим спектакъла на Неда Соколовска
(„Vox Populi“). Харесвам ги, защото поставят същности проблеми за живота и
човека, а и са професионално реализирани. Като фаворит за артистична
виртуозност и същевременно философска дълбочина ще посоча гостуването на
словенския спектакъл „Илиада“ по Омир, реж. Йерней Лоренци (Национален театър –
Любляна). Това е изключително високо театрално постижение, което се отличава,
погледнато и в европейски контекст. Естествено, харесвам и други чужди
гостувания, към които съм имал преки ангажименти – „В очакване на Годо“ – С.
Бекет, реж. Ив. Пантелеев (Дойчес театър), канадската танцова компания „Мари
Шуинар“ и др.
2.
Обикновено отговарям, че слабите представления просто не ме интересуват. Ако
трябва сериозно да се занимая с подобен анализ, за да бъда коректен към колеги,
с които утре ще се срещна по един или друг повод, ще се наложи да отделя много
време за това, с каквото не разполагам. А иначе главните проблеми на театралния
ни живот според мен са два. Първият е, че театралната ни система не стимулира
нито креативно поведение в репертоарните театри, нито истински иновативни
проекти в независимия сектор. И ето че такива спектакли са рядкост. Вторият
основен проблем е, че погледнато като цяло, липсва оригинално мислене на
театралната сцена – задоволяваме се с клишета, стереотипи, баналности. Да,
трудно е сцената да изпреварва литературата, философията, хуманитарното знание
въобще, но нека да не забравяме, че истинските театрални реформи винаги са
започвали от големите идеи.
3.
Ако трябва да съм реалист: ще ми се да се появят поне 4-5 спектакъла, които
като ги покажем пред чужди селекционери и критици, те да бъдат респектирани.
Трябва да признаем, че в последните години дори това минимално количество
продукции с високо художествено качество трудно се постига.
КАМЕЛИЯ
НИКОЛОВА, театровед, театрален изследовател и критик
1.
Най-значимите събития в театралния живот у нас през отиващата си 2016 г.
безспорно бяха два големи гостуващи спектакъла – „Илиада” на Йерней Лоренци и
Словенския национален театър, Любляна и „В очакване на Годо” на Иван Пантелеев
и Дойчес театър, Берлин. От продукциите на българските театри, трупи и артисти
непременно бих отделила като категорични събития „Мир вам” на Неда Соколовска и
„Vox Populi“, „Ничия земя” на Стоян Радев и Народния театър и движенческия
пърформанс „Голем” с режисьор Анна Данкова и Фондация „Култура Аними“.
Оптимистично събитие са и дебютите на някои нови режисьорски и актьорски имена
с интересни и оригинални представления. Тук най-вече бих посочила Александра
Петрова с дипломния й спектакъл „Хамелин”, поканен на Камерната сцена на
Сатиричния театър, и Маргарита Мачева с „Майка” в Пловдивския театър. Освен
конкретни театрални продукции в театралния живот у нас през 2016 имаше и няколко други безспорни събития – Международната
програма на Британски съвет „Шекспир е жив” за отбелязване на 400-годишнината
от смъртта на Шекспир и специално българските й прояви – дискусии, изложби,
конференции, представления, издания; 10-годишният юбилей на фестивала „Световен
театър в София”, благодарение на който тази година публиката и театралната
общност в страната видяха споменатите в началото „Илиада” на Лоренци и „В очакване на Годо” на Дойчес театър;
програмата „Театрални пространства” на Гьоте институт България; програмата за
представяне на международни танцови продукции и уъркшопи „Мигриращото тяло“ на
ДНК – Пространство за съвременен танц и пърформанс; както и дискусията „Границите на театралното
пространство”, организирана от Гилдията на театроведите, театралните критици и
драматурзите към САБ с участието на театрални теоретици, режисьори и
сценографи. Важно събитие е и появата на сериозни теоретични книги –
„Въобразената телесност. Тялото като драматургичен проблем” на Венета Дойчева и
„Театърът в България 1989-2015” на Николай Йорданов, както и на книги с нови преводи
на драматургични текстове – третият том на пиесите на Ибсен на издателство
„Хемус”, вторият сборник „Нова полска драматургия” на издателство „Изток-Запад”
и двуезичните издания на Шекпировите „Хамлет”, „Макбет”, „Отело” и „Крал Лир” в
превод на проф. Александър Шурбанов.
2.
Най-сериозният проблем на театралния живот в България през последните години е
липсата на идеи, на достатъчно истински съвременни, градивни и креативни идеи –
както в художествената сфера, така и в културната политика и мениджмънта. След
него следват доста други, включително, разбира се, финансови, но този проблем
си остава първостепенен.
3.
Интелигентен и актуален, направен с вкус и майсторство, имащ какво да каже на
хората, които го гледат.
ЗОРНИЦА
КАМЕНОВА, театровед, театрален критик
1.
Едно от най-важните събития, погледнати в перспектива, е това, че Народнен
театър „Иван Вазов“ има назначен директор с ясно заявена естетическа визия за
бъдещото му 5-годишно развитие, включваща обещаващи проекти и нови режисьорски
имена в програмата на този институт с национално значение. Това събитие е
важно, защото по традиция, създадена още след Освобождението, Народният театър
е в центъра на театралния и културния живот на България.
От
значение за децентрализацията на театралния живот се очертават и активно
действащите пространства за съвременно изкуство в София – пространството за
съвременен танц и пърформанс – ДНК, Дерида Денс Център и Центърът за култура и
дебат „Червената къща“. Най-общо те провеждат политики за продуциране,
разпространение и обмен на иновативни театрални, танцови, документални
независими проекти и се оформят като места с особено важно значение за
развиване на театрално-танцовия език, за активна комуникация и дебат по
отношение на иновативни театрални търсения. Важен ми се струва и фактът, че
през миналата година Центърът за култура и дебат „Червената къща“ с държавна
подкрепа успя да се пребори и да запази статута си на културен център. Очаквам
с нетърпение успешното финализиране на проекта „Топлофикация“, заради „добрата
практика“ на демократично иницииране и реализиране на подобна идея.
Основен
проблем за мен се очертава все по-ясната чисто комерсиална насоченост на
субсидираното театрално изкуство и по-ограничената възможност за субсидии на
проекти на независими творци.
3.
Без да залагам конкретни естетически очаквания бих продължила да следя с
интерес творчеството на Веселка Кунчева, Неда Соколовска, Катя Петрова, Ани
Васева, Марий Росен, Програмите на „Сфумато“, както и проекти на работещи и
извън границата български творци – Иво Димчев, Християн Бакалов, Иван
Пантелеев, Галин Стоев, Явор Гърдев, Младен Алексиев, Станислав Генадиев и
Виолета Витанова.
МИРА
ТОДОРОВА, театровед, театрален изследовател и критик
1.
Бих направила уговорката, че отговорът ми се основава изключително на личното
ми преживяване на театралната 2016 и няма никаква претенция да взима предвид
цялата картина. Моите лични събития за 2016 са: гостуването в рамките на
Световен театър в София на представлението на Иван Пантелеев „В очакване на
Годо“. В областта на независимата сцена, която основно следя, второто
представление на Анна Данкова „Голем“, което ме радва с това, че потвърждава
„заявката“ за много интересно и сериозно театрално присъствие, спектакълът на
Ани Васева „Тотална щета“, който продължава упорито следваната линия на работа
на Метеор-ите.
И
двете режисьорки развиват своя разпознаваема и много „тяхна си“ театрална
лексикса, което ми се струва смислено, честно, отговорно и затова важно. Друго
много лично мое събитие беше да бъда в пълната зала на „Комеди Франсез“, която
стана на крака във френетични овации на спектакъла на Галин Стоев „Тартюф“;
както и белгийската постановка на Галин на текста на Яна Борисова „Хората от
Оз“. Гостуването на She She Pop в програмата на ACT фестивал за независим
театър. И ако ми позволите тази нескромност – спектакълът на Марко Беретини „i
Fee l2“ в програмата „Мигриращото тяло“ на ДНК. Последно, но не и по важност,
две много добри български театрални книги, които излязоха наскоро – на Венета
Дойчева „Въобразената телесност. Тялото като драматургичен проблем“ и на
Николай Йорданов „Театърът в България 1989 – 2015“. Всички тези събития ми
дават усещането за нормалност и спокойна принадлежност към света.
2.
Главните проблеми според мен са: усредняването, банализирането, безобидността
на театралната среда, което предполагам е следствие на проблеми в театралната
система, като се започне с образованието.
3.
Аз и миналата годината си пожелах по-ярка, смела, динамична, полемична,
категорична в постиженията, та и в провалите си, театрална 2016. Дано Дядо
Коледа‘17 е по-щедър и безразсъден.
РОМЕО
ПОПИЛИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик
1.
Събитията са приглушени, но храстите на очакването са все още налице, а има и
очакващи. Излязоха доста добри спектакли: дело на млади, средни и по-напреднали
във възрастта театрали. И като че ли всичко остава под сянката на Голямото
събитие: здравословното състояние и слава Богу временните неразположения на
нашата искрено обичана Стоянка Мутафова. Това събитие потиска всички останали
ставания и случвания в нашия театрален и дори обществен живот: падането на
кабинета, бежанската вълна, несигурността на Запад, заплахата от Изток. Да си
припомним една от коронните роли на голямата ни актриса – баба Гицка от
„Големанов”; живата връзка.
2.
Борбата за най-слабото представление е винаги далеч по-напрегната и остра от
тази за най-доброто. Ахил никога няма да изпревари костенурката и затова да не
бързаме – в последните дни на 2016 г. най-лошото представление може да се
появи. Проблемът на българския театър обаче е в неговата несамостойност, защото
творците му зависят основно от други средства за препитание, откривани и
намирани в комерсиалната сфера на културата. А театърът, впрочем и науката, не
са фабрики и развойни звена.
3.
Хубав, разнообразен и освободен, но все пак трябва да му се създадат условия за
самоорганизиране.
МИХАИЛ
БАЙКОВ, театровед, театрален критик
1.
Обръщайки се назад, за да изпратим отиващата си театрална година, насреща ни
седи отново равносметката каква беше тя и какво ни остави, с какво надгради
миналата, с какво ни зарадва. Мисълта винаги е впрегната в търсенето на
конкретно заглавие в българския репертоарен театър и/или независимата сцена и
посочването на един-два спектакъла, в които да припознаеш постиженията на
режисурата или драматургията ни. За съжаление, ми е трудно веднага да се сетя
за спектакъл от такова ниво. И през 2016 г. българският театър произведе едно
добро средно ниво – гръбнак на театралната ни система, без който тя просто не
би могла да съществува. Продължи паралелно с това линията на занаятчийските,
нискохудожествени представления, с които лесно да се организира вътрешната мобилност
из страната и които да генерират бързи пари, но за спектакли събития, уви, не
мисля, че можем да говорим. Такъв спектакъл беше словенският „Илиада“ по Омир с
режисьор Йерней Лоренци. Рядко се случва да гледаме толкова висока проба
изкуство, която се превръща бързо в еталон, в мерна единица, с която почваш да
измерваш всичко останало, което си гледал. „Илиада“, разбира се, е събитие за
цяла театрална Европа и в този смисъл София и Варна не правят изключение.
Събитие е случилият се 10-годишен юбилей през 2016 г. на платформата за
представяне на международни театрални и танцови продукции „Световен театър в
София“, която Фондация „VIA FEST” организира съвместно със Столична община.
Един устойчив и доказано необходим през годините модул за високохудожествен
театър. За мен 2016 г. беше важна и от литературна гледна точка. Какво имам
предвид? През тази година се случиха премиерите на важни книги: на Венета Дойчева – „Въобразената телесност.
Тялото като драматургичен проблем“, на Николай Йорданов – „Театърът в България
1989-2015“ и „Кризите на Народния театър“ на Виолета Дечева. Бих отбелязал и
новите преводи и издания на емблематичните трудове на реформаторите в театъра –
Станиславски, Михаил Чехов, Лий Страсбърг, новите издания с пиеси на Чехов и
Ибсен, както и дейността на „Блек Фламинго” в пускането в обращение на нова,
главно немскоезична драматургия. През тази година и Столичният куклен театър
отбеляза своята 70-годишнина – важен и значим юбилей.
2.
Не бих се наел с изброяването на най-слабите представления през 2016 г. не
защото е невъзможно набелязването им, а
защото мисленето за тях извън контекста на необходимостта от тяхното случване в
условията на действащите правила и Методика е напълно нездравословно и по-важното
– няма да даде и посочи ясна, аргументирана причина за появата им. Проблемите в
общия смисъл на тази дума остават такива, каквито са били и до този момент.
Липсата на нови имена в българската драматургия, които да захранят сцената със
свежи и стойностни заглавия; недостатъчно динамичното обновление на българските
постановъчни редици със смели и дръзки режисьори – както в драматичния, така и
в кукления театър – води до възпроизвеждане на познати постановъчни модели,
които не развиват особено много театрално-сценичния език. Проблем в известна
степен остава и независимата сцена, която продължава да мисли себе си през
призмата на конвенционалния театър, създавайки помоему излишно демонизиране на
държавната сцена за сметка на независимия сектор. Считам, че без здрава
държавна мрежа, която да работи успешно с правилните модели и да произвежда
качествен, неконюнктурен театър, не можем да имаме силно развит независим
сектор. И отговорност и на двете страни, доколкото едно такова деление е честно
и необходимо, е да седнат на една маса и да се включат в дебата за проблемите
на едните, и на другите. В тази посока независимият сектор е едни гърди напред
със започналия през 2016 г. проект „Споделена визия“: проучване на
потребностите и потенциала на свободната творческа сцена“.
3.
Разчитам през 2017 г. българският театър да запази своята линия на доброто
средно ниво в постановъчната практика и по възможност да го надгради. Очаквам
появата на силни заглавия, в това число посягането към класически, емблематични
за европейския и световен театър автори, които винаги носят риска от това да не
бъдат комерсиално ориентирани към публиката, ergo – непредпочетени от
театралните продуценти и мениджъри в страната. Преди всичко ми се иска да
гледам честен, смел и добре направен театър, което понякога не е толкова много,
друг път е всичко.
АЛБЕНА
ТАГАРЕВА, театровед, театрален критик
1.
За съжаление, от известно време няма спектакъл, който единодушно критика и
публика да определят като събитие. Голямото количество на театралната продукция
обаче все пак оставя място за оптимизъм и вяра, че такъв ще се появи. В тази
връзка трябва да отбележим и активността на независимата сцена през изминалата
година в посока на няколко важни проекта, чието реализиране в бъдеще би
подобрило значително инфраструктурата, в която да се случват събития.
Не
на последно място, важна роля за динамичната театрална среда имат и
международните проекти, които се превърнаха в неизменна част от българския
контекст като Метрополитън опера Live, различните резидентски програми,
благодарение на които в София гостуват утвърдени професионалисти в областта на
съвременния танц.
2.
Основният проблем е липсата на конструктивен диалог за състоянието и качеството
на продукциите, които се създават не само на държавните сцени, но също така и
тези на независимите артисти. Забелязва се също и отдръпване на публиката от
театралните събития. Това се усети особено силно по време на тазгодишното
издание на АСТ фестивал за свободен театър, където въпреки разнообразната
програма от български и международни представления публиката беше ограничена в
един тесен професионален кръг, което заплашва средата от изолация. Тази
тенденция би трябвало да е сигнал за необходимостта от открита дискусия и
намиране на решения на този проблем.
3.
Надявам се през 2017 да има повече представления, които да интерпретират
съвременна проблематика и смело и категорично да заявяват позицията си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар