В кое изречение не е допусната граматична грешка?

 Никола Бенин

Отговор:

8 В

„ПОТОМКА“ НА ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - КРИТИЧЕСКИ ПРОЧИТ

НИКОЛА БЕНИН

Първата стихосбирка „Вечната и святата” на Елисавета Багряна излиза през 1927 г. и се превръща в изненадващо събитие, защото разкрива провокативната разсъдъчна, емоционална и поведенческа нагласа на жената и борбеното й търсене на нови житейски опори и ориентири.

Елисавета Багряна - Амазонката в българската поезия, нормонарушителката, която изгражда нетрадиционен, различен женски образ, противопоставен на познатите литературни модели досега.

Водеща тема в поезията й  е дръзкият женски индивидуализъм; раздвоението между установения социален и ценностен ред, който отрежда определени роли на жената да бъде съпруга, домакиня, майка, и  неговото непокорно и дори скандално отхвърляне предвид избора на сърцето; гласът на собствената природа, воюващата способност на свободната жена да направи пробив в тясното делнично съществуване и да защитава своя избор  по  най-високата цена.

Лирическата героиня на Багряна, която е нейна художествена двойница, е закодирала в характера си вечна младост, волност, виталност, борбеност, стихийност, любовна греховност, всеотдайност, жертвеност, неутолим порив към чужди, далечни, необятни хоризонти, незачитане на правилата, наложени от мъжете, чиято воля и власт тя не признава над себе си.

Стихотворението „Потомка“ от Елисавета Багряна е публикувано в списание „Златорог“ през 1925 г., а след това става част от стихосбирката „Вечната и святата“. Поетичният текст говори за приемствеността между поколенията и силата на родовата кръв. В началото на 20 век в българското обществено пространство се появява необходимостта от възраждане и укрепване на родовата памет на българската нация. Заглавието „Потомка“ подготвя за среща с миналото, за връзка с прадедите, за търсене на корените.

Невъзможно е да се избяга от онова, което си унаследил. Вглеждайки се в себе си - в своя характер, в дълбините на своите мисли и копнения, човек стига до образите на праотците си – без да са необходими портрети и фамилни книги („няма прародителски портрети,//ни фамилна книга в моя род“). Потомството е продължение на рода, победа над времето, пътуване към вечността. Потомците носят в себе си нетленните образи на своите праотци и прамайки. „А внучката ще носи всичко: името, очите, устните, косите – на незримата.“ („Вечната“ – Е.Багряна).

Стихотворението „Потомка“ има авторски паратекст – посвещение: „на Маня М.“. Мария (Маня) Милетич е втората дъщеря на проф. Любомир Милетич, връстница на Багряна, били са състудентки, близки приятелки. В дома на Маня Милетич и съпруга Начо Букурещлиев поетесата се запознава с Боян Пенев – най-любимият мъж в живота ѝ, може би прототип на „оня чуждестранен, светъл хан“, с когото лирическата героиня „е избягала в среднощ дълбока“, загърбила родовите повели.

Линията за вглеждане в миналото свързва заглавието с всички строфи на лирическата изповед „Потомка“: „прародителски портрети“, „фамилна книга“, „моя род“, „завети“, „древна кръв“, „прабаба тъмноока“, „щерка“, „моя кръвна майчице- земя“. Лирическата героиня се вглежда в корените си, за да потърси оправдание за избора, който ѝ предстои да направи - да поеме пътя „към греха ни пръв“. Жената в „Потомка“ може да остане нещастна, но подчинила се на родовите закони за послушание и примирение. Но тя усеща, че с риск да бъде посечена от кинжала(кинжал – вид нож с остриета и от двете страни, използван за промушване и защита) и сломена сред път, ще избере пътя на непокорството, на волността, на свободата да изживее любовта си, да последва поривите на сърцето си.

Първата дума от текста „няма“ („няма прародителски портрети“) поставя под съмнение възможността лирическата героиня да опознае своето минало, да намери отговор на своята житейска дилема в архивите на рода. Вторият стих също започва с отрицание – „ни фамилна книга“. Началото на третия стих е „не знам“( „и не знам аз техните завети,//техните лица, души, живот“). Но всичко, което тя няма и не знае за своето минало, тя усеща, че го има и го знае, защото е трансформирано и закодирано в нейната „древна, скитническа, непокорна кръв“ .(„Дай ми мене по света да скитам“ – „Кукувица“ – Багряна.) Лирическата героиня се раздвоява – да се подчини на постулатите на прамайката за свещенодействие край огнището или да се поддаде на магнетизма „на греха ни пръв“, да поеме по пътя, където дебнат опасности и смърт. Петкратно употребеното „може би“ говори за опита на смелата наследница, чрез интуицията и въображението да подреди пъзела на своята родова хроника. Тя е непокорна, защото е потомка на „прабаба тъмноока“, която „е избягала с чуждестранен светъл хан“. Виденията за двамата влюбени се случват през тъмната част от денонощието – „от сън ме буди нощем гневно“, „избягала в среднощ дълбока“. Светлият хан е спасение за младото момиче, оковано в жестокостта на родовите закони.

Миналото на лирическата героиня от стихотворението „Потомка“ е с приказен сюжет. Издайническият конски тропот, преследването и кинжалът, който ще донесе силна болка и на наказаната и на наказателя (не по-малко е страданието за брата, бранещ родовата чест, който трябва да убие своята съгрешила сестра), са изпитанията по пътя към щастието. Но силният конски бяг, отнесъл ги далеч от преследвачите и „вятърът, следите изравнил“ са помощниците на героите. И щастливото продължение в потомка, която обича същите „необхватни с око поля“, по същия път следва мечтите си – „с вихрен кон лети//бодро и безспир“(„Амазонка“- Е.Багряна) и е „родна сестра“(„Стихии“- Е.Багряна) на същия вятър, който е спасил нейната прабаба, заличавайки следите на препускащите коне.

Кръвта, която „бие“ в лирическата героиня на „Потомка“ е виновницата за различния избор, който ще направи наследницата. Кръвта, идваща от древността, не позволява живот на подчинение, снижаване и самосъжаление. Тя „буди нощем гневно“ и настоява животът да бъде изживян без хомоти и условности, а в стремеж към свобода и щастие.

В каквато и посока да бъде полетът на Багрянината потомка – към греха и коварството или към светостта и верността, онова, което винаги изпълва нейната душа и е определящо за нейната същност е верността ѝ към родината: „аз съм само щерка твоя вярна,//моя кръвна майчице-земя“. Пространството в стихотворението е назовано с български топоси – „крайдунавските равнини“, „необхватните с око поля“. Образите на прабългарката („тъмноока“) – и славянинът(„светъл“) са загатнати в портретните описания на героите. Конският тропот, конският бяг са част от ежедневието на древните племена, от чиито свещени съюзи се е появила българската народност. Образът на жената в стиховете на Багряна се слива с образа на земята-майка и родината. В стихотворението „Нестинарска съдба“(посветено на Дора Габе) родината, която векове стои „на своя кръстопът съдбовен“ и благодарение на „потайната сила“, която „има в небето и пръстта“ е оцеляла „в пожарите на древността“, е научила своите дъщери „да ходят боси по жарава“, да не усещат болката на „участта си женска“, а да я превръщат в чуден танц. Жената- творец в стихотворението „Моята песен“ слива в едно огромната тъга на своята женска душа с тежката мъка на своя народ и на „плодната, но тъжна безмерно черна земя“. И песента, която лирическата героиня ще запее за родината е песента, която пее родината – песента на момите, на момците, на майките. „Нечувана песен“, „мед и вино“ – и в същото време – „песен такава – злокобно, сподавено-тиха“.

Като песен са всички Багрянини стихове от стихосбирката „Вечната и святата“. Те са музикални и нежни, с думи от обикновената реч, без излишни поетизми и неологизми. Стихотворението „Потомка“ е в 6 куплета с ритмическа стъпка хорей. В позиция на кръстосани рима са ключови думи „род“- „живот“, „непокорна кръв“ – „греха ни пръв“, "тъмноока“ – „дълбока“. Изказът е в Аз- форма – „не знам аз“, „ме буди“, „ме води“, „аз …обичам“, „аз съм само щерка твоя вярна“. В първите пет куплета не е назован събеседник на лирическата героиня. Изповедта ѝ е по-скоро вътрешна. Открита е истината за силната връзка между поколенията. Може да желаеш да бъдеш различен и да си мислиш, че твоят живот е неповторим и уникален, но тая различност отдавна е закодирана в миналото. Твоето днес отдавна е предопределено от изживените дни на прадедите ти. В поемата „Пенелопа на ХХ век“ лирическата героиня се обръща с упрек към миналото си. Връзката с прадеди и правнуци е толкова силна, че човек не може да изживее себе си, разкъсван от желанията си и закодираното в плътта и духа му: „О, тези страшни и невидими конци,//които ти отпущаш или дръпваш, но не скъсваш,//които теглят нашите съдби и свързват ни//с умрелите прапрадеди и с неродените правнуци!“ Всяка частица от жената в стиховете на Багряна има „своята прамайка или праотец“. А стремежът ѝ е „да скъса всички възли“, да е „освободена“, „без минало, без родословие, без възраст, име“.

В последния куплет на стихотворението „Потомка“ се появява стожерът, пред когото лирическата героиня изповядва терзанията си – образът на майката, слял се с образа на земята и родината: „аз съм само щерка твоя вярна,// моя кръвна майчице-земя“. Умалителните съществителни „щерка“, „майчице“ разкриват огромната любов, която потомката изпитва към родната земя. Колкото и греховен да е пътят на блудния син, любовта измива всички нечистотии и бащините ръце са винаги разтворени за прегръдка и утеха. Мечтаният заник на лирическия герой на Димчо Дебелянов е „да се завърнеш в бащината къща“ и „да те пресрещне старата на прага“. В стихотворението „Моя земя“ лирическата героиня на Багряна изповядва, че единственото, което може да даде на своята „земя рождена“ е обичта и песента си: „Аз мога само с моето сърце//до смърт да те обичам//и с моя глас//да пея с птиците ти в утринта“. 

William Shakespeare "Macbeth"

 Никола Бенин

William Shakespeare’s Macbeth is a dark, gripping tale of ambition, power, and the devastating consequences of unchecked desire. From its eerie opening scenes to its bloody climax, the play immerses audiences in a world of moral decay and psychological turmoil, leaving an indelible mark on anyone who experiences it. At its heart, Macbeth is a cautionary tale about the corrupting nature of ambition and the lengths to which people will go to achieve their goals—only to find that the price of their actions is far greater than they ever imagined.

The story begins with Macbeth, a loyal and valiant Scottish general, who encounters three witches after a victorious battle. They prophesy that he will become the Thane of Cawdor and, eventually, the King of Scotland. This prophecy ignites a spark of ambition in Macbeth, but it is his wife, Lady Macbeth, who fans the flames. Her relentless determination and manipulation push Macbeth to murder King Duncan and seize the throne. What follows is a harrowing descent into guilt, paranoia, and madness as Macbeth and Lady Macbeth struggle to hold onto their ill-gotten power.

What makes Macbeth so compelling is its exploration of the human psyche. Macbeth is not a villain in the traditional sense; he is a man torn between his ambition and his conscience. His internal struggle is palpable, especially in the moments leading up to Duncan’s murder, where he wrestles with the moral implications of his actions. Yet, once he crosses that line, there is no turning back. The play masterfully portrays how one act of violence begets another, spiraling into a cycle of bloodshed and betrayal. Macbeth’s transformation from a noble warrior to a tyrannical ruler is both tragic and terrifying, a stark reminder of how power can corrupt even the most honorable individuals.

Lady Macbeth is equally fascinating, serving as both a catalyst for Macbeth’s actions and a mirror to his descent. Her famous soliloquy, in which she calls on spirits to “unsex” her and fill her with cruelty, reveals her own ambition and ruthlessness. Yet, as the play progresses, her steely resolve crumbles under the weight of guilt, culminating in her haunting sleepwalking scene. Her unraveling is a poignant reminder that no one is immune to the consequences of their actions.

Shakespeare’s language in Macbeth is nothing short of mesmerizing. The play is filled with vivid imagery—blood, darkness, and supernatural elements—that create an atmosphere of foreboding and tension. Lines like “Out, damned spot!” and “Life’s but a walking shadow” have become iconic, capturing the play’s themes of guilt, fate, and the futility of human ambition.

Ultimately, Macbeth is a timeless exploration of the human condition. It forces us to confront uncomfortable truths about ambition, morality, and the consequences of our choices. Its characters are complex, its themes universal, and its impact enduring. Whether you’re drawn to its psychological depth, its dramatic tension, or its poetic brilliance, Macbeth is a play that will stay with you long after the final act. It is a masterpiece that continues to captivate and haunt audiences, proving that Shakespeare’s insights into human nature are as relevant today as they were over four centuries ago.

Райнер Мария Рилке "Пред олтара на нощта"

 НИКОЛА БЕНИН

Рилке през 1913 г.,

Това са прошепнати истории. В тях няма нещо, което и децата да не знаят. Но – по думите на самия автор – ще дойде време, когато слушателите ще обикнат тишината и мрака. Тук Райнер Мария Рилке разкрива своите прозаични странствания и своя блян: да живее сред вълните и да не намира дом във времето.

Сред тишината и мрака се прокрадва силуетът на Микеланджело, който слуша камъните; срещаме стария акробат, все не успяващ да загърби любимата си професия; няколко дечица си играят на „пазители на Бог“, който всъщност е един напръстник…

Райнер Мария Рилке (1875–1926) е един от най-значимите немскоезични поети, автор и на роман, разкази, приказки, пиеси, преводи, както и на голямо епистоларно творчество. Роден е в Прага през 1875 г. Баща му го изпраща през 1886 г. в кадетско училище в Санкт Пьолтен, където крехкото момче преживява пет трудни години, подложен на безпощадни тренировки и жестоки подигравки. През 1891 г. изоставя военното обучение по здравословни причини. По-късно следва литература, история на изкуството и философия в Карловия университет в Прага и правни науки в Мюнхен. На 22-годишна възраст Рилке среща писателката с руски произход Лу Андреас-Саломе (1861–1937), която оказва силно влияние върху него. Двамата пътешестват в Русия, а впечатленията на Рилке от страната намират отражение в стихосбирката „Часослов“ от 1905 г. Между 1902 и 1910 г. поетът живее често в Париж, пише монография за творчеството на скулптора Огюст Роден и няколко месеца работи като секретар при него. През този период са публикувани „Нови стихотворения“ (1907), „Нови стихотворения, втора част“ (1908) и романът „Записките на Малте Лауридс Бриге“ (1910). Следва творческа криза, през която Рилке пътува в Европа и Северна Африка, превежда от френски и изучава творчеството на Гьоте и Шекспир. Поетът прекарва зимните месеци на 1912–1913 г. в замъка Дуино до Триест, където започва „Дуински елегии“ – цикъл от десет стихотворения, завършен чак през 1922 г. Стихосбирката му „Сонети към Орфей“ е публикувана заедно с „Дуински елегии“ през 1923 г.

„Пред олтара на нощта“, Избрана кратка проза, Райнер Мария Рилке, превод Красимир Хаджийски, съставител Николай Тодоров, редактор Мая Славова, издателство „Недланд“, 2024 г.

ОНЗИ, КОЙТО СЛУША КАМЪНИТЕ

Отново съм в дома на своя куц приятел. Той се усмихва както обикновено, по своя особен начин:
– Така и не ми разправихте нищо за Италия!
– Това означава ли, че трябва възможно най-скоро да поправя този пропуск?
Евалд кимва и затваря очи, за да ме слуша, тъй че започвам:
– Това, което наричаме „пролет“, Господ го вижда като мимолетна усмивчица, която прелита над земята. Изглежда земята си припомня нещо, защото лятос го споделя на всички, докато не помъдрее с есента и гласът ѝ не заглъхне във величавото и замислено есенно мълчание, с което се доверява на самотниците.

Всички пролети, които ти и аз сме преживели, накуп не стигат, за да се запълни дори една Божия секунда. За да може Господ да си даде сметка за пролетта, тя не бива да се ограничава до дърветата и ливадите. Нужно е мощно да бликне от сърцата на самите хора, за да пребъде не във времето, а във вечността и пред лицето на Всевишния.

Веднъж се случи така, че Божиите очи се оставиха да кръжат над Италия, понесли се на своите тъмни криле. Земята долу сияеше яснолика и времето блестеше като злато, но право през нея, подобно на здрачна пътека, лежеше сянката на широкоплещест мъж, тежка и черна, и някъде далече пред него – сянката на неговите работни ръце, напрегнати, свиващи се внезапно ту над Пиза, ту над Неапол, ту се стопяваха в неопределеното полюшване на морето.

Господ не можеше да откъсне очи от тези ръце; отначало му се струваше, че са събрани като за молитва, но молитвата, която се изливаше от тях, ги разтваряше надалече една от друга. Всички светци следваха Божия поглед и подобно на него съзерцаваха сянката, спуснала се над половин Италия; и химните застинаха на устните на ангелите; и звездите потрепериха, понеже се бояха, че са съгрешили в нещо, и смирено очакваха Божия гняв…

Но не се случи нищо. Небесата се разстлаха докрай над Италия, тъй че докато Рафаело беше коленичил в Рим, благословеният Фра Анджелико от Фиезоле стоеше възрадван в облака над него.
В този час много молитви бяха отправени от земята, но Господ долови едно-едничко нещо: силата на Микеланджело се надигна свише като дъха на лозята. И Той ѝ позволи да изпълни неговите мисли. Наведе се още по-ниско, намери работещия човек, надникна иззад раменете към ръцете, които слушаха камъка, и внезапно се побоя: нима камъните също имаха душа? Защо този човек слушаше камъните?

И ето че ръцете на майстора се събудиха и заразравяха камъка като гроб, в който трепкаше слаб, глъхнещ глас.
– Микеланджело – извика ужасен Господ, – кой е в камъка?
Микеланджело се ослуша; ръцете му трепереха. Сетне отговори с приглушен глас:
– Ти, Боже мой, кой друг? Но аз не мога да те стигна.
И тогава Бог почувства, че е затиснат в камъка, и усети уплаха. Ето, цялото небе е от камък и в неговия център е затворен Бог, в очакване ръцете на Микеланджело да го освободят, и той чува как наближават, но все още са далече… А майсторът отново се беше привел над своята творба и не спираше да си мисли: „Ти си само малък каменен блок и никой друг не ще смогне да намери човека в теб. Но тук чувствам рамо: това Йосиф Ариматейски ли е? Тук Мария ли се привежда? Чувствам как тръпнат ръцете ѝ, докато държи Иисус, нашия Бог, който току-що е умрял на кръста. Ако в малкия мраморен блок има място за тези трима, защо да не измъкна цялото заспало потомство от скалата?“.

И с широки удари той освободи трите фигури на „Пиета“, но не вдигна докрай воалите от техните лица, сякаш се боеше, че тяхната дълбока печал може да смрази ръцете му. Затова отиде при друг камък. Но всеки път се колебаеше да даде на някое чело пълната яснота, преди да даде на някое рамо най-чистата заобленост; и когато извайваше някоя жена, не очертаваше на нейните устни сетната усмивка, да не би да бъде предадена цялата ѝ красота.

По това време той работеше по проекта си за гробницата на Джулиано дела Ровере. Искаше да сътвори планина над Железния папа и род, който да я насели. Изпълнен с много тъмни планове, той се отправи към своите каменоломни. Склонът стръмно се извисяваше над бедното село. Оградени от маслини и оголени скали, наскоро разбитите камъни изглеждаха като голямо бледо лице под вече посивяваща коса. Микеланджело остана дълго време пред това скосено забулено чело. Внезапно забеляза две огромни каменни очи, които се взираха в него. И скулпторът почувства как неговата фигура израства под този поглед. И сега самият той се извисяваше над земята, и му се струваше, че от цяла вечност се е вторачил в този недалечен хребет. Долината под него отстъпи като пред величествено било, колибите се скупчиха подобно на стадо и скалистият лик започна да му се струва по-близък и по-свързан изпод каменните воали. Върху него се четеше очакване – все още неподвижно, но на ръба на движението.

Микеланджело си помисли: „Не можеш да бъдеш сечен, защото всъщност си едно цяло“. После надигна глас:
– Тебе ще довърша, ти си моята творба.
И после се върна във Флоренция.
Видя една звезда и кулата на Дуомо, а под нозете му вече се сплиташе нощта. Ненадейно при Порта Романа той се поколеба. Двете редици къщи се протягаха към него като ръце, бяха го сграбчили и го теглеха към града. И улиците ставаха по-малки и по-тъмни, и щом влезе в дома си, той знаеше, че го държат тъмни ръце, от които не може да се измъкне. Завтече се към гостната и после към ниската стаичка, едва две стъпки дълга, в която имаше навика да пише. Нейните стени го затискаха и сякаш се бореха с непомерните му сили, сякаш го сдържаха в неговата стара, тясна форма. И той им се оставяше. Коленичи и позволи стените да го оформят. Чувстваше как в него блика небивало смирение и възжела да стане по-малък. И в него прозвуча глас:
– Микеланджело, кой е в тебе?
И мъжът в тясната стая тежко положи чело върху ръцете си и рече тихо:
– Ти, Боже мой, кой друг?
И тогава просторът около Господ се разгърна, Всевишният вдигна своя лик, надвесен над Италия, и се огледа: светците стояха изправени с плащове и нимби, ангелите сновяха със своите песни сякаш със съсъди, пълни с грейнали пролети под жадните звезди, и небесното царство нямаше край…

Моят куц приятел вдигна очи и позволи на вечерните облаци да го притеглят през небето.
– Господ там ли е? – попита той.
Стоях мълчалив. След това се наведох към него:
– Евалд, тогава ние тук ли сме?
И ние топло си стиснахме ръце.

Никола Вапцаров "Вяра" - критически прочит

 Никола Бенин

1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ТЕМАТА ЗА ВЯРАТА И НАДЕЖДАТА

          Въпреки че стихотворението е озаглавено „Вяра“, то започва с нещо съвсем друго – лирическият герой се опитва да определи какво представлява самият той като човек, в какво се състои ценността на неговия живот. Пътят към това себепознание минава през проблематизирането, поставянето под въпрос на привичното битие. Какво съм аз? В какво вярвам? Какво представлява моят живот? В какви отношения съм със света? Но най-важният въпрос тук е: какво е моето отношение към живота?

          Проблемът е, че понятието „живот“ в никакъв случай не е еднозначно. С тази дума лирическият герой назовава две много различни неща. От едната страна е земният, биологичният, чисто делничният живот, представен с действия като дишане, работа, живеене с тревогите на делника. От другата страна обаче е животът обобщение, животът като универсална стихия, в която са потопени всички хора. Този живот не е никак благосклонен към лирическия герой – за него и за всички като него животът има „груби лапи челични“. Такъв живот, с който си в разпра и който едва ли ти предлага много приятни преживявания, едва ли заслужава да бъде обичан. Лирическият герой обаче бърза да предупреди своя невидим събеседник, че това съвсем не е така – той обича живота и ще го обича дори ако за това да трябва да заплати най-високата цена: собствения си живот, рискувайки го в най-опасни експерименти. 

          Така въпросите, които си задава лирическият герой, постепенно оформят едно същностно противоречие: сблъсъкът между желанието да оживееш и в най-трудната ситуация, от една страна, а от друга – готовността в името на живота да рискуваш живеенето. Това противоречие е толкова абсурдно, че се нуждае от обяснение. Има ли нещо, което да свърже тези две несъвместими състояния, да свърже в едно биологичната, делничната страна на битието и възвишената, универсалната сила, наречена Живот с главна буква? Оказва се, че има. Единственото, което може да обясни защо един човек, който се гледа строго под вежди с живота, е готов в негово име да направи всичко, е вярата. Това не е някаква абстрактна вяра, а напълно осъзната убеденост, че хората с общи усилия могат да изградят един по-хубав и по-мъдър живот. Именно тази вяра превръща биологичното същество в човек, придавайки смисъл на неговото съществуване. Така трите ценности, за които стихотворението говори – човек, живот, вяра – се свързват в нерушимо единство, осмисляйки и предполагайки се взаимно. Това единство обаче не е нито саморазбиращо се, нито лесно постижимо. То първо трябва да бъде достигнато в мъчителното проблематизиране на собствения живот, а след това достижението да се защити. Ето че стигаме до същността на конфликта, около който се изгражда проблемното ядро на стихотворението.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          И най-беглият прочит на стихотворението „Вяра“ ни убеждава в неговия подчертано полемичен заряд. Това е похват, който Никола Вапцаров използва в повечето от своите стихотворения. Когато иска да утвърди някаква ценност, той я подлага на преценка в условията на спор. В случая този спор се води около сблъсъка между вяра и безверие. За разлика от стихотворението „Писмо“ обаче, тук Вапцаров не рисува картината на лишения от вяра живот. Картина, показваща света като мрачно и неприветно място, в което властват омразата, безсмислието и смъртта. Всичко това е поставено „пред скоби“, загатнато само с два израза: „с живота сме в разпра“ и „живота със грубите лапи челични“. И причината за това е, че за разлика от „Писмо“ във „Вяра“ не са показани два периода от човешкия живот – времето преди и времето след раждането на вярата. Тук се срещаме с човек, за когото вярата е вече част от неговата същност. Именно с това той може да обясни любовта си към живота, с когото е в разпра, както и противоречието между любовта към живота и готовността да го загуби, било в борбата за по-мъдър живот, било в рисковани експерименти, нужни, за да се развива светът.

          Това противоречие разкрива и още една страна от основния конфликт – сблъсъкът между любовта и омразата. Както си спомняме, още Христо Ботев определи това противоречие като най-важното в човешкия живот. Омразата погубва човека, отнема му всичко ценно, макар и тази омраза да е оправдана и обяснима в ситуацията, в която „животът със грубите лапи челични“ го е поставил. Само и единствено любовта може да утвърди човешкото, да предпази всеки от деградиране и смърт, независимо че в името на любовта той може да избере смъртта като цена, която трябва да се заплати за утвърждаване на вярата. Така вярата успява да обедини двете страни на живота – съществуването като „приятен гъдел“, от една страна, и Живота като висша човешка ценност, от друга. Без вяра „приятният гъдел“ няма смисъл, защото липсата дори на „пшеничено зърно“ от нея би унищожило човека напълно: „Миг след грабежа ще бъда разнищен. И още по-ясно, и още по-право – миг след грабежа ще бъда аз нищо.“ Това съзнание обаче е плод на дълъг и мъчителен размисъл и преоценка на всички човешки ценности. Размисълът е необходимо условие за определянето на индивида именно като човек, а не просто като биологично същество, като „този субект“. Така стигаме до въпроса за мярата на човешкото.

          3. ГЕРОЯТ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Във „Вяра“ присъстват три групи герои. Най-важният е, разбира се, лирическият  герой. Неговото значение за определяне мярата на човешкото се състои в способността му да поставя живота и неговите противоречия под въпрос, да се пита кои са ценностите, определящи съществуването му, и какво би направил, за да защити тези ценности. Само при това положение непоколебимата вяра, до която е достигнал и която определя като същност на живота си, няма да е сляп фанатизъм и инертно следване на идеологическа догма, а действен ценностен ориентир.

          Тук изниква едно трудно разрешимо противоречие. Макар и да не е назована пряко, вярата на Вапцаров е свързана с комунистическата идеология. Днес, в светлината на нашия опит, ние знаем, че тя не оправда надеждите на хората, повярвали в нея. И тук не говорим за злодеянията, извършени уж в името на „светлото бъдеще“. Те не могат да бъдат оправдани с нищо. Става дума за това, че самата вяра се оказа до голяма степен утопична. Защото опитът да се изгради нов живот, не успя да установи такова обществено устройство, което да унищожи неравенството, завистта, злобата и омразата. А те, както още християнството показа, са в състояние да унищожат не само идеята, но и човека. Може ли да твърдим, че ако заменим комунистическата идеология с някакви общочовешки представи за добър и осмислен живот, противоречието ще отпадне? По-скоро не. Това, което можем да извлечем като пример за следване от героя на Вапцаров, не е свързано със съдържанието на вярата – то може да се окаже и погрешно. Ценното в примера, който ни дава героят от „Вяра“, е готовността на човека непрекъснато да се пита, да търси, да размишлява и преоценява битието и себе си, да си задава въпроса кое осмисля не само неговия, но и човешкия живот въобще. Един такъв човек, дори и да се заблуждава, никога не лъже.

          Другите две групи герои са заговорените. Разликата между тях е изразена само чрез използването на две различни обръщения – ти и вие. Тази тънка разлика в изказа обаче въвежда в две твърде различни комуникативни стратегии, изразява две много различни цели на общуването.

          Героите, назовани с местоимението „ти“, са онези, които лирическият герой се стреми да привлече като последователи. Последователи в какво обаче? На пръв поглед – в споделяне на вярата, във възприемане на комунистическата идеология. Този момент, разбира се, присъства в стихотворението, назован пряко в израза „че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър“. Заедно с поканата да сподели съдържанието на вярата обаче лирическият герой подканва своя събеседник да се присъедини и към търсенето на смисъл в живота. Именно на тази цел служи основната комуникативна стратегия. Лирическият герой не проповядва безпрекословни истини. Напротив – единственото, което прави, е да се пита какво би се случило в една или друга ситуация, да допуска различни възможности, да експериментира. Освен че такава стратегия е по-въздействаща и по-убедителна, тя е и по-вярната като житейско поведение. Защото човекът, който се пита, който размишлява, не е зависим от това дали вярата му се е оказала правилна. Важното е да търсим.

          Малко по-различна е ситуацията със заговорените, въведени с обръщението „вие“. Те са онези, които поставят ценностите, в които вярва лирическият герой, под съмнение и по този начин се превръщат в противници. Най-напред той говори за своята любов към живота. Хората, към които той се обръща с „вие“, са му окачили въжето и го питат дали иска да живее, макар и още един час. На тях героят отговаря веднага да свалят въжето и за да бъде отговорът му по-убедителен, ги нарича злодеи. Защото само злодеят може да посегне на човешкия живот, който е най-голямата ценност. И това се отнася не само до биологичното съществуване. Отнемането на вярата, въведено чрез второто допускане, е не по-малко страшно. Тя е такова посегателство, което би лишило живота от смисъл, а това на практика означава унищожаване на човека. Затова и думите, които лирическият герой използва, са не по-малко силни – той нарича отнемането на вярата „грабеж“, посягащ на най-съкровеното.

          Третото допускане е, че противниците ще се опитат да сразят вярата му. Затова лирическият герой им обяснява, че подобен опит е обречен на неуспех, защото все още не е открито средство, с което неговата вяра може да бъде победена. По този начин той постига същото, което цели и с обръщението към евентуалните съмишленици – да убеди. Въпросът е в какво. На пръв поглед може да приемем, че става дума за съдържанието на идеала, в който героят вярва – комунистическата идея. По времето на Вапцаров това е бил най-вероятният отговор. Днес този отговор не може да се възприеме безрезервно. Посланието обаче си остава валидно. Човекът не може да бъде лишен от вяра, независимо какво е нейното съдържание. Защото вярата, резултат от мъчително осмисляне на живота, е това, което прави от човека човек. И в този смисъл нейната ценност си остава неизменна – основната опасност е безверието. Противници са не тези, които вярват в нещо друго, а онези, които не вярват в нищо. Това е големият хуманистичен смисъл на Вапцаровото послание.

           4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО

          Както при повечето лирически произведения образът на света, който изгражда „Вяра“, е дълбоко символичен. Неговото послание се формира на базата на противопоставянето между две състояния на живота. Едното е подчертано битово, делнично, едва ли не физиологично. Началният стих ни представя именно най-основния физиологичен процес, необходим за протичането на живота: „Ето – аз дишам“. Следващият стих е „работя“, третият „живея…“. Това „живея“ обаче е делнично, свързано с всекидневната борба за хляба – „живота с грубите лапи челични“. Към тази делнична половина от живота – изписан в стихотворението с малка буква – се отнася и „приятният гъдел“, и пробната машина, дори ракетата, с която ще се търси далечна планета. Всичко това, колкото и да е ново и напредничаво, все пак е рожба на човешкия труд, то е машина, апарат, има подчертано земен произход. 

          На другия полюс е Животът, изписан с главна буква. За този живот е важно не дишането, не приятният гъдел, не дори трудовите усилия. Това е животът, осмислен от идеалите, от стремежа за развитие, за извисяване, за полет. Този живот се символизира от стремежа на героя да достигне небето, да намери далечна планета в простора. Ключовата дума тук е горе, противопоставена на живота долу, на земята.

          Интересен детайл в строежа на стихотворението е съвместяването на тези две състояния на живота в една и съща дейност, каквито са творчеството („и стихове пиша“) и борбата за по-добър живот („и боря се с него“). Безспорно тези две усилия принадлежат не на делничната, а на възвишената половина от света. След споменаването на всяко от тях обаче веднага идва уточнение – „и стихове пиша (тъй както умея)“; „и боря се с него доколкото мога“. Тези уточнения „заземяват“ върховите усилия и от някаква идеал на дейност ги превръщат в делнично занимание – писането като занаят, а житейската борба като всекидневно справяне с предизвикателствата на бита.

          Тази вътрешна раздвоеност в образа на света се отразява и в подбора на изразни средства. Земната страна на живеенето е изразена с подчертано разговорни, а на места дори и просторечни изрази („Да кажем, сега ми окачат въжето“, „приятния гъдел“, „живота със грубите лапи челични“, „Не! Неуместно Ресто! Не струва!“). На тези разговорни и дори просторечни изрази се противопоставят поетизми („как горе небето синее“, „дните честити“) и подчертано книжовни словосъчетания („Може би искате да я сразите“, „пробна машина“, „взривна ракета“). Казахме вече, че в някои случаи тези два противоречиви стилови пласта се съвместяват в описването на една и съща дейност.

          И все пак остава въпросът кое и как успява да обедини тези две така противоположни половини на света и живота. Казахме вече, че това е вярата. За да бъде изграден обаче нейният образ, Вапцаров си е послужил само на едно-единствено място, но затова пък много въздействащо, с един библейски израз – „пшеничено зърно от моята вяра“. В този израз културният читател веднага разпознава евангелската притча за синапеното зърно, което, въпреки че е възможно най-малкото зърно на света, посадено на подходяща почва, дава живот на огромно дърво, в чиято сянка могат да се подслонят птиците небесни. Въпреки че е комунист по убеждение, Вапцаров е познавал много добре евангелската образност и символика покрай майка си, завършила американския колеж в Самоков, управляван от протестантската църква. Отпращането към този универсален символ идва да покаже, че не е важно конкретното съдържание на вярата – християнска, комунистическа или някаква друга, а нейното наличие или липса. Само вярващият човек може да постигне истинския Живот, с което да придобие действително човешко качество, устремявайки се към идеала. Всичко друго е физиология, „приятен гъдел“, навъсено справяне с бита, омраза и гибел. А човекът трябва да се стреми към небето, към любовта, към смисъла.

          5. СТИХОТВОРЕНИЕТО „ВЯРА“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ

          Както цялата поезия на Никола Вапцаров и „Вяра“ има сложен и противоречив път на въздействие върху читателите. Родено от искрена, макар и малко утопична вяра в един възможен нов живот, който да преодолее несправедливостите на стария свят, то бързо се превръща в инструмент за манипулация от страна на тоталитарната критика. Според това възприемане на творбата важно е преди всичко съдържанието на вярата, т.е. комунистическият идеал, но не и непрекъснатото търсене и проблематизиране на живота. Напротив – комунистическата власт се мъчеше по всякакъв начин да ограничи това търсене, защото според тази идеология истината за справедливото устройство на света вече е намерена и не подлежи на ревизия. Възглед, който напълно противоречи на дълбоката хуманистична същност на Вапцаровата поезия. Защото тази поезия, макар и писана от убеден комунист, в никакъв случай не си представя, че на света може да има само една истина. За нея е важно не толкова конкретното съдържание на вярата (макар че за нейния автор това да не е така), а необходимостта всеки човек да има своя „символ верую“. Само така той няма да бъде люшкан от ветровете на историята „лист отбрулен“, който не осъзнава своето предназначение и място в света. Другото стихотворение от същия цикъл, което четем в десети клас – „Писмо“, потвърждава този извод. Чрез изповедта пред приятеля лирическият герой ни показва целия сложен психологически процес на преминаване от безверие (слепота, безтегловност, разкапване, желание за самоунищожение) към вяра (проглеждане, собствена тежест, бодрост, желание за живот). Именно в това се състои и особеният художествен патос на „Вяра“ – доказване на пряката връзка между човешкия живот и неговите духовни ориентири. В противен случай „ще бъда аз нищо“.

Вярата и надеждата

 НИКОЛА БЕНИН

Елин Пелин - „Спасова могила”

За автора

(светогледни идеи;

литературна

школа/направление)

Светогледни идеи: Елин Пелин има дълбока и органична връзка с живота и народопсихологията на

българския селянин, на обикновения човек от народа, поставен под ударите както на социалните, така и на

природните сили. Без да Влиза в ролята на съдник, писателят изобразява селския човек както в моменти на

безпътица и страдание, така и в ситуации, когато се проявява способността му да устоява на изпитанията и

да се радва на живота.

Творческият път на Елин Пелин обхваща времето от края на 90-те на XIX век до 30-те години на ХХ век

Лит.направление: реализъм

Творческа история на

творбата

Най-ранната публикация на разказа „Спасова могила" е в редактираното от Павел Генадиев списание

„Художник" през 1905 г.

Жанрови

характеристики

жанр: къс разказ

Краткият сюжет, проследяващ развитието на една случка в хронологическата ѝ последователност.

Обратът в развитието на сюжетното действие/характерният за прозата на Елин Пелин контрапункт.

Основна тема Основна е темата за вярата и надеждата за спасение чрез чудото.

Страданието и търсеното спасение.

Заглавие Насочва към конкретно място, където се развива действието. Превръща могилата в основен персонаж, от

който зависи съдбата на хората.

Свързва се с празника Спасовден, ориентира в пространството и прави асоциация с времето.

В метафоричен план се свързва с представата за надгробна могила и така се прави връзка със смъртта и с

прехода към отвъдното.

Заглавието се свързва с идеята за надеждата за спасение от житейските страдания

Композиция Използвани са композиционни похвати, характерни за късия разказ на Елин Пелин: описание на героите,

природна картина, диалог, драматична случка, едно събитие, хронологическа последователност.

Хронотоп Спасова могила - място, за което се вярва, че има магически сили и там болните ще оздравеят, докоснати от

силата на Бога. Над могилата е небесният свод, обсипан със звезди, което превръща пространството в

своеобразен дом за хората, в храм, от чийто свод над тях бди Бог.

Параклисът е осветен, малкото му прозорче е ориентир, излъчва надежда за спасение.

Времето - Спасовден. Изкачването към могилата е вечерта срещу празника, мракът на нощта разделя

хората, дава възможност всеки да остане насаме с болката си. През нощта Монката умира, символично това

е моментът на прекъсване на връзката с реалния свят и преминаването му в небесното пространство,

където е душата на майка му.

Герои Монката, дядо Захари

 

Атанас Далчев - „Молитва”

За автора

(светогледни идеи;

литературна

школа/направление)

Светогледни идеи: Човешкото съществуване е преходно и е подвластно на смъртта. Интелектуалното

познание обременява човека, прави го тъжен и самотен. Единствено чистото детско световъзприятие може

да върне на зрелия човек радостта от живота и да придаде нов смисъл на съществуването му.

Далчев започва да публикува още през 20-те години на ХХ век

Лит. школа/направление: - противопоставя се на символизма; черпи от диаболизма, но НЕ е представител

на това направление; предметна лирика; следвоенен модернизъм;

Творбата представя развитието на философската, но и на предметно-сетивната лирика в българската

литература в периода на следвоенния модернизъм. Интерпретира едни от водещите проблеми на 20-те

години на 20. век - невъзможността животът да бъде опознат по интелектуален път,

самотата на обременения от знания и книги човек, отчуждението между хората в епохата на

урбанистичната цивилизация.

Творческа история на

творбата

Първата публикация на стихотворението е през 1927 г. в списание „Стрелец"

През 1928 г. е включено в стихосбирката „Стихотворения”

Жанрови

характеристики

стихотворение; лирическа изповед

Основна тема Основната тема на стихотворението на Далчев е свързана с търсения смисъл на живота. Желание за

пълноценно съществуване, далече от сложните екзистенциални драми и с радост от малките неща в света.

Надеждата на лирическия говорител, че може отново да живее простичък живот, като вярата му е насочена

към силата на “господи велик”.

Заглавие Молитвата към по-висша сила, която да помогне на лирическия говорител.

Търсеният смисъл на живота. Желание за пълноценно съществуване, далече от сложните екзистенциални

драми и с радост от малките неща в света.

Композиция ● стихотворението се състои от 4 строфи по 4 стиха - 4 катрена (четиристишна строфа);

● 4 смислови части;

● започва с риторичен въпрос, чрез който е въведена ключовата за Далчевата поезия тема за

преходността на човешкия живот;

● основният принцип, чрез който е изградена творбата, е обръщението на лирическия говорител към Бога;

● използвани са повелителни глаголни форми;

● финалното двустишие представлява поанта, обобщава най-важните внушения.

Хронотоп Миналото като време на незапомнени изживявания, преминал безсъбитийно живот. Желаното бъдеще -

време за радост от докосването до малките неща в живота. Настоящето е моментът на духовно общуване с

Бога, съкровен акт на молитва, проявена искреност, споделеност.

Мястото е духовното пространство, мислите на лирическия герой, представите му за радостта, за

необходимостта да вижда света такъв, какъвто е.

Герои лирическият Аз

Никола Вапцаров - „Вяра”

За автора

(светогледни идеи;

литературна

Светогледни идеи: Хуманистичните аспекти на Вапцаровата вяра создават бленувания образ

на едно утопично бъдеще, в което хората ще живеят равноправни и свободни и ще се радват на труда си.

Мечтата за този справедлив свят е израз на дълбоката вяра, че доброто е определящо за човешката

школа/направление) същност, както и на надеждата, че чрез любовта към живота, която мотивира и въздига човека, той ще

преодолее силите на злото и омразата, с които е просмукан старият свят.

Публикува през 30-те и началото на 40-те години на ХХ век

Лит. школа/направление: реализъм

Творческа история на

творбата

Стихотворението се ражда в контекста на Втората световна война и основополагащ текст в стихосбирката

„Моторни песни” (1940 г.). Има програмен характер и представлява своеобразна лирична декларация, която

оповестява житейското и поетическото верую на Вапцаров.

Жанрови

характеристики

стихотворение; лирическа изповед

Основна тема Вярата;

Вярата е основна ценност в творчеството на поета. Вярата в светлото бъдеще, вярата в прогреса, вярата в

индивида. Вярата не може да бъде отнета от човека според внушенията на творбата.

Заглавие Заглавието откроява вярата като свръхценност в лириката на поета работник.

Това, че думата не е членувана, насочва към универсалното значение на понятието.

Композиция Стихотворението е изградено от девет строфи, разделени смислово в две симетрични композиционни

цялости:

● първата от тях интерпретира темата за човека и живота

● втората - темата за човека и вярата.

В развитието на поетическата идея се редуват тези и антитези, за да се утвърди финалният синтез,

обвързващ двете централни теми в идеята за вярата като живот и за живота като вяра.

Хронотоп Избрана е ситуация на избор, кратък миг, в който се събира цялата воля за живот и е заявена готовността на

човека да рискува живота си в името на живота на другите. Настоящето му е на обикновен човек, но

поставен в критична ситуация, той проявява готовност за саможертва. Дори час живот е толкова ценен за

човека, че е готов да крещи и да се бори за него.

Бъдещето е времето, в което е разкрита картината на конфликт с другите, време, когато се поставят

основите на един нов свят.

Пространството е контрастно представено - то е тясно и ограничено в машината, с която се правят

изпитания в името на бъдещето, и необятно, когато погледът е отправен към небето в миг на наслада от

живота.

Герои лирическият Аз

Вярата и надеждата Прилики Разлики

„Спасова

могила”

Вярата в Бога, надеждата - в изцелението Вярата е спасение от

страданието и дава

надежда на човека.

Съпоставете

интерпретациите на

темата за вярата в

„Спасова могила” и в

„Вяра“ и запишете ЕДНА

разлика между тях.

Отговор: Докато вярата в

Елин-Пелиновия разказ

има религиозен характер

и се уповава на Бога,

вярата във Вапцаровата

творба е екзистенциална,

свързана е с любовта към

живота и с оптимистична

визия за бъдещето.

Героите на Елин Пелин и

Далчев се обръщат към

Бога, за да им помогне, а

във “Вяра” лирическият

говорител цели да

приобщи другите към

своите вярвания.

„Молитва” Основната тема на стихотворението на Далчев е свързана с

търсения смисъл на живота. Желание за пълноценно

съществуване, далече от сложните екзистенциални драми и с

радост от малките неща в света.

Надеждата на лирическия говорител, че може отново да живее

простичък живот, като вярата му е насочена към силата на

“господи велик”.

„Вяра” Вярата е основна ценност в творчеството на поета. Вярата в

светлото бъдеще, вярата в прогреса, вярата в индивида. Вярата не може да бъде отнета от човека според внушенията на творбата.