Индре Валантинайте, стихотворения от стихосбирката „Характеристики” / Indrė Valantinaitė, from the poetry book “Featurettes”

 Никола Бенин

Събудих се, знаейки

Видях бъдещето като булка под було
, което не е позволено да се вдигне.

Светлината нахлу през цветните стъкла на очите ми,
превръщайки се в моята религия.

От този момент то живее в църквата на тялото ми
под сводовете на ребрата ми.

То спи там, диша учестено,
чака живот като зверче –

докато един ден не изтриеш
остатъчните ми съмнения и страхове

с едната си ръка – все едно отмятам кичур коса от очите ми,
докато другата храни гладния гарван на гърдите ми.

Това ми стига да живея.
Под това търпеливо слънце.

 

Сърце на DJ щанд

    ...където има чудовище, има и чудо.
        – Огдън Неш

Събух обувките си и пуснах косата си
в дискотеката на лунна светлина.

Хитове от 90-те,
а ние отново спортуваме с рисувани с химикалки татуировки
и пушим сладки макови пръчици.

Корените на дърветата танцуват, правят любов
в ритъма на твоите/моите във вените.

Толкова време ми отне да чуя
бръмченето на кръв под кожата си:
разбрах думите на тази песен.

Вече нищо не ме боли.

Никога няма да разбера какво е помогнало:
молитвата, постелката за йога
или бялата пелета

топя се в мен,
помагайки ми да стана света.

 

Добрата съпруга

Когато трябваше да замине в командировка,
той я водеше до летището по всяко време на деня.
Ако се наложи, си взема отпуск от работа.

Оставяйки колата си с мигащи аварийни светлини,
той я придружаваше през целия път до охраната
и там я целуваше по бузите, устните и челото.

По-нататък – само буйният бръшлян на погледа му,
обвил отдалечаващите се бедра.

Сякаш все още можеше да я спре.
Сякаш нещо зависеше от него.

Беше добър съпруг.

Тя беше добра съпруга:

в двойното легло на хотелската й стая
чаршафите отляво рядко бяха разпръснати.

 

01/01/2015, 12:15. Hôtel de Paris

Тя се търкаля по пода на хотела
с празна дупка от сърцето до сърцевината

Нося блестяща рокля с пайети
като задъхана русалка, изхвърлена на брега

Или украшение, паднало от дървото

Толкова крехък
крехък
флуоресцентен

Толкова смачкан,
напукан
и кратериран

Тя вдига телефона и се обажда
за друг Chateaux Margaux,
таксуван на 209

 

Пет сутринта (ненаписани стихове)

Още ненаписани стихове спят върху кожата
на челото, бузите, миглите, устните ми...

Моля насън
да не вали дъжд,
да не идва сняг,
да не духа вятър

да ги защитава,
докато дойде времето да живеят

тогава
свалям роклята на безпокойството
, свалям роклята на копнежа,
свалям роклята на очакването

и нося само бижутата на благодарността
, които инкрустират орбитите на очите ми и пъпа ми,
отивам до блестящото езеро отвъд прозореца ми,
за да платя за стихотворението, което идва

 

 I Woke up Knowing

I saw the future like a bride under a veil
that one is not allowed to raise.

Light flooded through the stained-glass of my eyes
becoming my religion.

From that moment, it lives in the church of my body
under the arches of my ribs.

It sleeps there, breathing quickly, lying
in wait for life like a little beast –

until one day you wipe away
my left over doubts and fears

with one hand – like brushing a strand of hair from my eyes
while the other feeds the hungry raven of my breast.

That’s enough for me to live.
Under this patient sun.

 

Heart on a DJ Stand

    …where there’s a monster, there’s a miracle.
        – Ogden Nash

I kicked off my shoes and let my hair fall
in the moonlight discotheque.

Hits of the 90s,
and we are once more sporting pen-drawn tattoos
and smoking sweet poppy sticks.

Tree roots dance, making love
to the rhythm of yours/mine in the veins.

It took so long for me to hear
the hum of blood under my skin:
I understood the words of that song.

Nothing hurts anymore.

I’ll never know what helped:
prayer, the yoga mat
or the white pellet

melting inside me
helping me become the world.

 

The Good Wife

When she had to go on a business trip,
he would take her to the airport at any hour of the day.
If necessary, he would take time off from work.

Leaving his car with blinking hazard lights,
he would accompany her all the way to security,
and kiss her there on the cheeks, lips and forehead.

Further – only the lush ivy of his gaze
wrapping around her departing hips.

As if he could still stop her.
As if something depended on him.

He was a good husband.

She was a good wife:

in the double bed of her hotel room,
the sheets on the left were rarely tussled.

 

01/01/2015, 12: 15. Hôtel de Paris

She rolls along the hotel floor
with an empty hole from heart to core

Wearing a scintillating sequin dress
like a gasping mermaid thrown ashore

Or an ornament fallen from the tree

So flimsy
fragile
florescent

So crumpled
cracked
and cratered

She picks up the phone and calls
for another Chateaux Margaux
billed to 209

 

Five in the Morning (Unwritten Poems)

As yet unwritten poems sleep on the skin
of my forehead, cheeks, eyelashes, lips…

I ask in a dream
for the rain not to fall
for the snow not to come
for the wind not to blow

to protect them
until the time comes for them to live

then
I take off the dress of unease
I take off the dress of longing
I take off the dress of expectation

and wearing only the jewelry of gratitude
which inlays the sockets of my eyes and navel
I go to the shimmering lake beyond my window
to pay for the poem that comes