„Чувствителният разказвач“ - Нобелова лекция от Олга Токарчук

Превод: Никола Бенин

На 7 декември 2019 г. Олга Токарчук, Нобелова награда за литературна награда за 2018 г., изнесе Нобелова лекция на тема „Чувствителният разказвач“ в Шведската академия в Стокхолм. Публикувам избрани фрагменти от тази реч.

Чувствителният разказвач

Първата снимка, която съзнателно направих, беше снимка на майка ми, направена преди да се родя. Картината, уви, е черно-бяла, така че много детайли се изтриват, оставяйки само сиви очертания. Светлината е мека, сякаш след дъжд, по-скоро пролетна – изглежда, че тече през прозореца, поради което стаята е осветена с леко забележимо сияние. Мама седи до старото радио “със зелено око” и две колела – едното контролира силата на звука, другото превключва радиото. Тогава този приемник се превърна в сателит на моето детство, от него научих за съществуването на космоса. Като завъртите копчето, можете да „хванете“ различни радиостанции – Варшава, Лондон, Люксембург, Париж. Понякога звукът угасваше, сякаш между Прага и Ню Йорк, Москва и Мадрид сигналът падна в черна дупка. Тогава по гърба ми ме полазваха тръпки. Вярвах, че други слънчеви системи и галактики ми говорят с помощта на радиото: чрез шум и пукане ми изпращат сигнали, които не мога да дешифрирам.

Като дете, гледайки тази снимка, бях сигурна, че майка ми ме търси, като върти копчето на приемника. Като чувствителен локатор тя прониква в безкрайното пространство на космоса, опитвайки се да разбере кога и къде ще пристигна. Нейната прическа и дрехата й (с дълбоко изрязано деколте) подсказват, че снимката е направена в началото на шейсетте години на миналия век. Поглеждайки някъде отвъд кадъра, леко прегърбената жена вижда нещо, което не се вижда на снимката. Като дете мислех, че тя се вглежда във времето. На снимката нищо не се случва – тук е заснето състоянието, а не процесът. Жената е тъжна, замислена, сякаш не е тук.

Когато по-късно я попитах за тази тъга – и това го правих много пъти, винаги чувах един отговор – майка ми каза, че е тъжна, защото още не съм се родила и й липсвам.

„Как можеш да ти липсвам, когато още ме няма?“ – попитах аз. Вече знаех, че ни липсва този, когото изгубваме, и тъгата – от загубата.

„Но се случва обратното“, отговори тя. – Ако ти липсва някой, значи той вече е.

Този кратък диалог някъде в провинция в Западна Полша в края на шейсетте години на ХХ век, диалогът на дете с майка, завинаги се запази в паметта ми и ми даде запас от сили за живот. Защото той издигна съществуването ми над обичайната материална сила на света и случайността, извади го извън рамките на причините, ефектите, законите на вероятността и го постави извън времето, в сладка близост до вечността. С детския си ум осъзнах, че съм повече, отколкото си мислех преди. И дори да кажа: „не съм“, „не съществувам“, на първо място пак ще бъде: „аз“ – най-важната и най-странната дума в света.

Така една млада жена, далеч от религията, майка ми, събуди в мен това, което някога се наричаше душа – дари ме с най-добрия чувствителен разказвач в света.

(…)

Начинът, по който мислим за света и – по-важното – как разказваме за него, е от голямо значение. Това, което се случва, но не е описано, престава да съществува и умира. Това е добре известно не само на историците, но – и дори най-вече – на политиците и тираните от всички места. Този, който разказва, управлява света. Проблемът днес е, че ние нямаме подходящи описания не само за бъдещето, но и за конкретното „сега“, за свръхбързите промени в съвременния свят. Нямаме език, категорично мнение, няма достатъчно метафори, митове и нови притчи.

Но ние ставаме свидетели на това как с помощта на стари разкази – непропорционални, инертни и анахронични – се опитваме да нарисуваме картина на бъдещето, маскирайки стесненията на хоризонта си или ръководени от принципа: старото нещо е по-добро от новото нищо. С една дума, липсват ни нови начини за описание на света.

(…)

Днес – очевидно е, че сме изправени пред (също толкова) значителна революция, когато опитът може да бъде предаден директно, без да е необходима помощта на печатна дума.

Днес няма нужда да си правите бележки за пътуване, ако можете да правите снимки и да изпращате снимки по света, чрез социалните мрежи – наведнъж, на всички и на всички. Защо да четете романи с много страници, ако можете да се “потопите” в сериал? По-добре да играете игра, отколкото да излизате, за да се забавлявате с приятели в града. Да премахнете нечия автобиография от рафта? Няма смисъл след като мога да гледам живота на „звездите“ в Instagram и да знам всичко за тях.

Вече в никакъв случай изображението не става главният враг на текста, както смятахме през 20-ти век, упреквайки влиянието на киното и телевизията. Не, това е съвсем различно измерение на възприемането на света – пряко засягащо нашите чувства.

Не искам да рисувам тук снимки на всепоглъщаща криза на разказа за света. Въпреки това усещането, че нещо липсва от този свят, не ме напуска. Каквото и да е, гледано през екрани, мобилни приложения, става нещо нереално, далечно, съставено от две измерения, странно неясно, въпреки че стана изненадващо лесно да се получи каквато и да е информация.

Тревожното “някой”, “нещо”, “някъде”, “някога” сега може да стане по-опасно от обявеното безпрекословно, такива специфични и категорични истини като: земята е плоска, ваксинациите убиват, глобалното затопляне – глупости и демокрацията в повечето страни не е в опасност. „Някъде“ се удавят „някои“ хора, опитвайки се да преминат през морето. „Някъде“ „известно време“ трае „някаква“ война.

В хаоса на информацията контурите на отделните доказателства се размиват, разпръскват се в паметта ни и стават нереални, изчезват.

Куп образи на насилие, глупост, жестокост, утежняване на речта на омразата отчаяно се опитват да заглушат „добрите новини” – но те не могат да заглушат болезненото чувство у нас, което е трудно да се предаде с думи: Има нещо нередно в този свят. Това чувство, патентовано някога от невротични поети, сега се превръща в обща епидемия от несигурност, проникваща отвсякъде с безпокойство.

Аз създавам художествена литература, но все пак това не е измислица, изсмукана от палеца. Когато пиша, трябва да усещам всичко отвътре навън, да пропусна през себе си всички създания и предмети, които обитават книгата, всичко човешко и нечовешко, живеещо и не надарено с живот. За всяко нещо и характер трябва да гледам внимателно, изключително внимателно и след това да ги реализирам вътре в себе си, да се персонифицирам с тях. След това идва чувствителността – защото чувствителността е изкуството на олицетворението, съ-чувствие и, следователно, безмилостното откриване на родство.

Създаването на история е безкрайно възраждане, вдъхновение на всички онези зърна на света, които съставят човешки опит, опитни ситуации и спомени. Чувствителността дава живот на всичко, до което се докосвате, позволява ви да дадете на всичко глас, пространство и време, за да може да възникне и да се изрази. Именно благодарение на чувствителността чайникът на Андерсен говори. Чувствителността е най-скромният вид любов. Това е онази любов, която няма да намерите нито в светите книги, нито в Евангелията, никой не се кълне в нейното име, никой не я изпраща. Тя няма нито емблеми, нито символи, не води до престъпност, нито до завист, но се появява там, където внимателно и умишлено се вглеждаме в друго същество, онова, което не е нашето „аз“. Чувствителността е спонтанна и безкористна, далеч надхвърля границите на емпатичното съ-чувствие.Това е съзнателно, макар и донякъде меланхолично съучастие на чуждата съдба. Чувствителността е дълбока съпричастност към друго същество, неговата крехкост, оригиналност, неговата беззащитност пред лицето на страданието и действието на времето.

Чувствителността известява нашите връзки, сходства и идентичности. Това е възгледът, който вижда света като жив, дишащ организъм, където всичко е взаимосвързано и взаимозависимо. Литературата се основава на чувствителност към всеки различен от нашето ежедневие. Това е основният психологически механизъм на романа. Благодарение на този невероятен инструмент, най-изтънченият начин на човешко общуване, опитът ни пътува във времето и достига до онези, които все още не са се родили, но които някой ден ще се обърнат към написаното, нашите истории за себе си и за нашия свят. Не знам как ще изглежда животът им, какви ще бъдат. Но често си мисля за тях с чувство на вина  и срам.

(…)

Климатичната и политическата криза, в условията на която днес се опитваме да намерим се себе си място и на която която искаме да се противопоставим, спасявайки света, не възникна без причина. Често забравяме, че това не е някакъв вид зла сила и сляпа съдба, а резултат от много конкретни действия и икономически, социални и светогледни (включително религиозни) решения. Алчността, неуважението към природата, егоизмът, липсата на въображение, безкрайната надпревара, безотговорността свеждат света до статуса на нещо, което може да бъде раздробено на парчета, безпощадно използвано и разбито.

Ето защо аз вярвам, че моят разказ трябва да бъде такъв, сякаш светът е живо, неуморно формиращо се пред очите ни цяло, а ние малка и едновременно – могъща част.