Болонският процес и качеството на обучението по хуманитаристика

Илияна Бенина, Никола Бенин

„Първите непредубедени европейски мислители,изтласкали теолозите от привилегирования статус на „всезнаещи”, утвърдил се през Средновековието, са обладани от х у м а н и с т и ч е н патос, т. е. от интелектуалното усърдие да доказват, че най-важното умение, което човек трябва да притежава в живота, е изкуството да изживее пълноценно земното си битие тук и сега.”

                                                                                                                Гено Генов¹

Началото на Болонския процес е ознаменувано с подписването на 19 юни 1999 година на историческата декларация от министрите на висшето образование на 29 страни. Така започва създаването на общо европейско пространство на университетите, проектирането на нов модел на интеграция, на общност, в която се съблюдават единни принципи и норми. След Болоня процесът на организирането и устойчивото развитие на висшето образование преминава през срещата на министрите и подписването на важни документи в Прага (2001), Берлин (2003), Берген (2005) и Лондон (2007). Публикуваните комюникета свидетелстват за непрекъснато увеличаване и конкретизиране на първоначално приетите цели, за последователната подготовка на университетите да отговарят на предизвикателствата на времето и на Европейската мечта. Променено е времето, променено е статуквото, променени са хората, отношенията, променя се и концепцията за смисъла на висшето образование.

Без да се спираме подробно върху фундаменталните цели на Болонския процес, ще припомним тяхната насоченост.

Възприемане на система на висшето образование, включваща два основни

цикъла на обучение.

Засилване на мобилността сред студенти и преподаватели.

Въвеждане на система от образователни кредити.

Прилагане на европейски измерения във висшето образование.

Тази същностна цел от декларацията, приета в Болоня, беше прецизирана в Берген и тя гласи:

Въвеждане на стандарти за осигуряване на качеството.

Други важни цели са:

Развиване на социалните измерения на висшето образование.

По-тясно обвързване на висшето образование с науката.

8. Развиване на системи за учене през целия живот.

9. Увеличаване на привлекателността на европейското образователно пространство.²

Ще споменем и стандартите за осигуряване на качеството, като посочим само тези на краткия цикъл в рамките на първия цикъл. След неговото завършване, студентите трябва да придобият квалификация, ако:

1. Притежават и демонстрират знания и разбиране на материята в изучаваната област, надграждащи базовите знания от средното образование, като например тези, типични за нивото на учебниците за напреднали. Познанията са в областта на професионалното обучение, персоналното развитие и по-нататъшното обучение в рамките на I-вия цикъл.

2. Могат да прилагат придобитите знания и умения на пазара на труда.

3. Способни са да идентифицират и използват данни при формулиране на отговори на конкретно дефинирани абстрактни проблеми.

4. Могат да комуникират с придобитите знания, умения и дейности с колеги, висшестоящи и клиенти.

5. Притежават способности да продължат обучението си с известна степен на самостоятелност.

Внимателният прочит на целите за моделирането на висшето образование и на критериите за осигуряване на качеството на обучение разкрива основната концепция на Болонския процес – подготовката на всички студенти като специалисти за тяхното кариерно развитие. С други думи казано, смисълът на висшето образование е усвояването на знания и умения за реализирането в общия европейски пазар на труда. Неслучайно един от най-съществените показатели при определянето на рейтинга на университетите е броят на постъпилите на работа, след завършването на дадената специалност.

Интересното е, че създаденият през 1088 година първи европейски университет в Болоня е предназначен за професионалната подготовка на юристите и за придобиването на статуса stadium generale. В този смисъл неговата мисия 900 години по-късно е в съзвучие с фундаменталната идея на Болонския процес за обвързаността на висшето образование с пазара на труда и с изискванията на социалната сфера. По-късно във времето на Проторенесанса ХІІІ век е „векът на университетите”, според сполучливото определение на френския изследовател Жак Льо Гоф. Същевременно, според него, това е и „векът на сдруженията”³. Известно е, че латинската дума universitas, — atis означава „общност”. Така че университетите се създават в условията на корпоративно обединяване и те са в неразривана връзка с „другите занаятчийски дружества”, подготвяйки необходимите им специалисти.

От друга страна, благоприятното географско положение на Италия е важна предпоставка за развитието на търговията по море. От големите пристанища Венеция, Генуа и Неапол тръгват кораби към средновековна Европа, като особено оживени са търговските връзки с Византия, Рагуза (Дубровник), Близкия и Далечния изток. Два века преди Великите географски открития през ХV – ХVІ век венецианският пътешественик и авантюрист Марко Поло открива Пътя на коприната и 17 години остава в Китай като съветник на императора Кубилай хан. Обладан от духа на Проторенесанса той описва своите невероятни приключения в книгата „Милионът” около 1298 година, когато е в затвора в Генуа.

Търговските кораби, които достигат до познати и непознати земи, се нуждаят от развитието на науката астрономия и това е още едно важно предизвикателство за създаването и развитието на университетите. Големият немски познавач на италианския Протеренесанс и Ренесанс Якоб Буркхарт пише: „Отначало повечето университети имали само три професури: духовническо и мирско право и медицина; с време към тях се прибавил и един ретор, един философ и един астроном; обикновено, но не винаги последният поемал функцията на астролог.”⁴ Тук е мястото да споменем, че като професор в университета в Пиза, където е и роден, Галилео Галилей прави своите опити от Наклонената кула и достига до забележителни астрономически открития.

Ще бъде грешка, ако се мисли единствено по посока, че университетите са създадени само, за да обезпечат със специалисти и да предоставят нужните знания и идеи (казано на съвременен език – No how ) на занаятчиите и търговците, както и подготвят добри юристи за възникналите спорове. Университетите наред с подготовката на студенти за различните социални и икономически сфери, са и духовни средища. Университетът е място, където се разкриват истини и се прониква в същности. Университетът е място, където се общува с античността и вечността. Така че създаването на университетите е породено и от витаещият ренесансов дух, от новото светоусещане, оплодено от красотата и мъдростта на античността. Активните ренесансови творци, хуманистите имат самочувствието, че времето им принадлежи, пред тях е пътят⁵, хоризонтът, перспективата да бъдат строители на нови духовни светове. В този аспект Симеон Хаджикосев обобщава: „Но стопанският подем през епохата на дудженто (дуеченто) (ХІІІ в.) не се е изчерпал само с оживените търговски връзки. Развитието на търговията и занаятите довело до забележителен подем редица градове републики в Централна и Северна Италия: люлката на италианския и европейския Ренесанс – Флоренция, тосканските градове Болоня, Пиза, Ферара, както и Верона, Лука, Милано, Равена и др. Забогатяването на раннобуржоазната класа е водело и до динамизиране и обогатяване на духовния живот. Една от първите последици е била повишаването на образователното равнище. Италия е страната на първите университети.”⁶

Още нещо, преподавателите в университета освен, че имали предпочитани професури, подобно на античните учени, са имали познания и в други сфери на познанието – философията, изкуството, астрономията. С други думи казано, всички преподаватели, както и всички творци през Ренесанса, са хуманисти и са обърнати към универсалните духовни идеи и ценности. Отново от Якоб Буркхарт научаваме, че: „Между споменатите професури най-желаната за хуманиста била естествено катедрата на професора по реторика, но изборът зависел напълно от това, доколко е усвоил науките на древността, за да може да се прояви и като юрист, медик, философ или астроном. Вътрешните взаимоотношения между отделните науки били все още твърде неустановени, както и външните, за преподавателя.”⁷

Различните науки разширяват мирозрението, укрепват самоувереността за справянето с всякакви предизвикателства – въпреки капаните в живота и дебнещите врагове в социума. Разнообразието от знания в университета спомагат за изграждането на ренесансовия човек като всестранно развита личност, която се стреми да постига щастието в живота си и е готова да се включи в обществото с някаква полезна дейност. В Алма матер студентите се изграждат като хуманисти, придобиват интелектуални и поведенчески стереотипи като уважение към науката, преклонение пред изкуствата, търсене на красотата и хармонията.

От друга страна, самите науки непрекъснато се обогатяват с нови открития, с нестандартни идеи и с открити истини. И не на последно място всички науки са облъхани от духа на Ренесанса и разкрепостеното мислене. Влиянието на духа върху науките и изкуствата е видяно и описано от Хегел в статията „Възраждането на науките” така: „Напускайки отчуждението на по-дълбокия интерес в едно бездуховно съдържание и в една рефлексия, която се е залутала в безкрайната единичност, духът, схванал себе си в самия себе си и се издигнал до изискването да намира и знае себе си като действително самосъзнание, както в свръхсетивния свят, така и в непосредствената природа. Това пробуждане на индивидуалността (Selbstheit) на духа довело до повторното съживяване на древните изкуства и на древните науки.”⁸

Обобщението се налага само, университетът от неговото създаване до наши дни е място за придобиване на по-знание и за духовно усъвършенстване на личността. Университетът подготвя добри специалисти за различните научни области и в същото време университетът спомага за изграждането на активни граждани.

Въпреки че целите на Болонския процес са приоритетно ориентирани към изграждането на добри специалисти, които бързо и безпроблемно могат да започнат своята кариера на отворения европейски пазар на труда, това не омаловажава мястото и ролята на хуманитаристиката в университета. Качеството на обучение по хуманитарните предмети трябва да бъде на същатат висота, както и на другите технически и природо-математически дисциплини.

Бележки

1. Генов, Г. Предговор. – В. Културата на западно-европейския Ренесанс. [Представи, идеи, концепции, утопии]. Съставил Гено Генов. Велико Търново, Абагар, 1994, с. 5.

2. The Bologna Declaration of 19 June 1999. HYPERLINK «http://www.bologna-bergen2005.no/Docs/00-Main_doc/990719BOLOGNA_DECLARATION.PDF» http://www.bologna-bergen2005.no/Docs/00-Main_doc/990719BOLOGNA_DECLARATION.PDF

3. Льо Гоф, Ж. Интелектуалците през Средновековието. Превод М. Дракова, София, УИ „Климент Охридски”, 1993, с. 58-59.

4. Буркхарт, Я. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. Превод Х. Костова – Добрева. София, Наука и изкуство, 1986, с. 176.

5. Неслучайно пътят е основен образ в литературата през Ренесанса. Емблематични образи на пътя и пътуването откриваме в „Божествена комедия” на Данте Алигиери, „Дон Кихот” на Мигел де Сервантес Сааведра, „Гаргантюа и Пантагрюел” на Фрнасоа Рабле, „Кентърбърийски разкази” на Джефри Чосър и др. Клео Протохристова обобщава: „Ренесансът рационализира пътуването като висока изява на човешката активност. Във фундамента на литературното моделиране на тази идеологема се намира радикалното преконцептуализиране на пътя в Дантевата „Божествена комедия”. Протохристова, Кл. Западно-европейска литература. Пловдив, Летера, 2003, с. 176. Още за функцията на пътя в „Божествена комедия” вж. Бенин, Н. Путь от хаоса к гармонии в „Божественной комедии” Данте Алигьери. – В. Классические и неклассические модели мира в отечественной и зарубежной литературах. Волгоград, Изд. Волгоградского государдтвенного университета, 2006, с. 621-628.

6. Хаджикосев, С. Западноевропейска литература. [V-ХVІІ в.]. Част първа. [Средновековие, Проторенесанс, Ренесанс]. София, Сиела, 2000, с. 176.

7. Буркхарт, Я. Цит. съчинение, с. 177.

8. Хегел, Г. История на философията. София, Наука и изкуство, 1982, с. 189.