НИКОЛА БЕНИН - "КОМИЧНОТО ВЪВ ФЕЙЛЕТОНИТЕ НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ"

Моля, кликнете върху рекламата. Така блогът https://nbenin.blogspot.com/ излиза на по-предни позиции в google и се издържа. 

Предварително благодаря!

„Но малко по-късно Алеко успява да разгърне комичната изобразителност на фейлетоните си, да уточни пластичнитесредства, да намери характеристичния детайл и да осмисли художествено социалната същност на героите си.”


Снежана Зарева¹ 


Комичното е една от стратегическите посоки, от която е възможно да бъде направен прочит на Алековото творчество, да бъде осмислено по адекватен начин нравственото падение на човека във времето след Освобождението. Този интерпретаторски подход обаче се използва от изследвачите преди всички при интерпретиране на творбата „Бай Ганю”. Привлечени от впечатляващата фигура на емблематичния герой, те осмислят различните ангажименти на смешното и тъжното или по-точно на смешно-тъжното за смъкване на маските, за изобличаване на пошлото, за защита на моралния порядък. Така фейлетоните на Алеко Константинов остават в периферията на тяхното зрение, биват недооценени, лишени от литературоведски обсъждания. Забравя се последното изречение от първия фейлетон „По „изборите” в Свищов” (1894): „Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за „Бай Ганя”².

„Неизчерпаемият материал” съдържа цял сноп индикатори, които създават образи на човешкото и преди всичко на нечовешкото, които учредяват и валидизират устойчиви идеологически предразсъдъци и политически прояви. Четенето в публицистичните творби на забранителните режими и на лъжовните постановки, избуяващи в псевдодемократичната следосвобожденска епоха, ни подготвят по адекватен начин да навлезем във фикционалното пространство на „Бай Ганю”, където сме свидетели на силата на техните поразяващи ефекти. Така че един от продуктивните подходи за изследване на проблемно-естетическото съдържание творбата на Алеко Константинов е да се тръгне от смисловите полета и художествените особености на неговите фейлетони. В този аспект би било уместно Алековото творчество да се разбира като един мегатекст, в който да изследват нравствените измерения на поведението на човека.

Един от специфичните координати на този мегатекст е комичното отношение към необикновените превъплъщения на неморалното, безсрамното, бруталното, към всичко онова, което е изместило вчерашната възвишеност на възрожденската ценностна парадигма. Щастливецът гледа 


NB

Пълният текст е в книгата – Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012. ISBN 978-954-712-572-8.


обобщава: „Разстоянието от волята да бъдеш до вярата, че вече си какъвто желаеш, е разстоянието от трагичното до комичното”⁶. Плодотворни за разбирането на комичното в творбата на Сервантес са и размислите на Исак Паси. Според него: „Дон Кихот е анахронизъм, доведен до комизъм, и неадекватността на неговото поведение се проявява почти всеки път, когато напрегне мишците си и се хване за оръжието. [...] Обикновено резултатите от действията на Дон Кихот са право противоположни на неговите намерения и следователно са печални за хората, които имат нещастието да го срещнат”⁷. 

Сред разнообразието от разбирания за комичното разпознаваме концепцията на Юрий Борев като най-подходяща за тълкуването на комическите изкривявания във фейлетоните на Алеко Константинов. Руският теоретик на естетиката синтезира схващанията на философите за комизма по следния начин: „Същността на комичното – в противоречието. Комизмът – резултат на контраста, разпада, противостоенето: безобразното – прекрасното (Аристотел), нищожното – възвишеното (Кант), нелепото – разсъдителното (Жан Пол и Шопенхауер), безкрайната предопределеност и безкрайния произвол (Ф. Шелинг), автоматическото – живото (А. Бергсон), лъжливото, мнимо основателното – значиелното и истинното (Хегел), вътрешната пустута – външната притежаваща заначимост (Н. Г. Чернишевски), ниско от средното – високо от средното (Н. Хартман) и т. н.”⁸. 

Ние си позволяваме да добавим в контекста на това изреждане и противоречието: морал – политика.

Всяка политическа власт се стреми да си създаде имидж, основаващ се на следване на нравствените принципи и норми при управлението; всички политици демагогски последователно и настъпателно се стремят да замаскират своята наглост и аморалност. Те слагат маски, играят роли на политическия театър. Михаил Арнаудов пише: „Алеко Константинов, като човек на делото и алтруизма, не ще гледа на живота у нас sub specie aetermitis [от гледна точка на вечността]; поклонник на музиката и природата, на всички възвишени неща, създадени от световния гений и Бога, той вярва в оправданието на сатира или белетристика, проникнати от патоса на демократа; и верен син на народа си, тръгнал се от безправия и бедствия, той ще смята, че литературата е длъжна да подпомогне усилията на честния политик. Като мотив за писане на фейлетоните си той признава тъкмо тези схващания. Тъкмо затова той превежда слабата поетически драматическа сатира на В. Сарду, „Партиите в Монако”, гдето се бичуват политическите нрави във Франция. Ето защо, коагато една чувствителна дама му се сърди за някои цинични подробности във фейлетоните му, той ще възразява: „ И аз го виждам, че н ее красиво, но Вам ако е все дено, мен ме боли и аз го пиша, не за дразня Вашето нежно ухо, а с надежда, че занапредще се постараят да не се повтарят подобни сцени” („До Желюша с говежди вагони”)”⁹.

Демагогията на властта поражда естествено желание за съпротива и разобличаване на лъжата и едно от най-надеждните и изпитани оръжия срещу фалша и лицемерието това е изкуството и публицистиката. За да бъдат развенчани безнравствените деяния на властимащите, те биват поставяни на друга арена и осветени с други прожектори. Така преместването от политическото пространство в културологично организираното поле позволява политиците да се разпознават такива, каквито са. Казано с други думи, изкуството е истината. Не случайно Хамлет находчиво и прозорливо използва играта на актьорите, за да разобличи краля узурпатор. 


Границите на закона и извънграниците на морала


„Окръжният управител има заповед да се придържа строго в границите на закона”^10.

Нека да проследим кои са границите на закона и от къде – до къде се простират „правомощията” на окръжния управител при дирижирането на изборите за народни представители във фейлетона „По изборите в Свищов”. Михаил Арнаудов пояснява: „Първият фейлетон носи дата 21 септември 1894. Биографът на „Бай Ганьо” е бил кандидат в депутатските избори и е пропаднал (въпреки общата поддръжка на свищовци) благодарение на онова „морално влияние”, което той ще персифлира после да пресищане. Покрусен от първобитните понятия за власт и грубите партнизански нрави, той ще реагира в пресата, за да влияе на общественото мнение”¹¹.

Ние избираме интерпретатрската посока да обгледаме топосите на беззаконията, за да изясним проявленията на комичното и способността му да поражда проясняващи ефекти.

Първият топос в тази политическа полоса е срещата на властта със селяните и по-точно, отиването на „голямата власт” в селата, което в повечето случаи става, като че ли само преди да се гласува. Това принизяване на високостоящето до труднодостъпното, маргиналното, създава едно специфично пространство за комични вграждания. Комичното в тази ситуация е потвърдено и посредством сблъсъка на хитростта на селяните с подмолното коварство на агитациите на властта. Реакцията срещу явната манипулация не закъснява и селяните изваждат от своя арсенал остроумието и подигравката, за да се защитят – „Е хубаво, господин началник, ако правителството толкоз ги иска, нека им пише по 


NB

Пълният текст е в книгата – Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012. ISBN 978-954-712-572-8.


Вместо да защитава общността от всякакви хулигани, бандити и шайки, тя предвожда развилнели се пияници. Изпълнявайки необичайната си ситуативна роля, „органите на властта” биха били комични, ако не бяха прекалено брутални.

Третия топос, където действа властта е затворът, който е част от нейното изконно пространство. Тясното, затворено пространство в килията, което отнема свободата, заменя това на кръчмата и кафенето, където се говори свободно и непринудено. Разбиращият читател е изкусно поставен да пребивава в спектъра на две противоположни тоналности, в две полюсни състояния на човешкия дух. Обсъждаме всичко това, за да изтъкнем същественото за комичното – да се противопоставят символни ресурси, които експлицитно да внушават различията, да приютяват конфликти, които са обострени, но които реално все още не са проявени. 

Чрез тези три пространства във фейлетона „По „изборите” в Свищов” ние сме подготвени за големия конфликт, за явното противостоене на власт и „мирни граждани” в деня на изборите. На пръв поглед в този конфликт няма нищо комично, напротив той би станал трагичен, ако свищовлии не бяха проявили благоразумие. Алеко Константинов пише развълнувано: 


А за да упражнят правото си, тези пет хиляди избиратели трябваше да минат през труповете (разр. е моя – Н.Б.) на окръжния управител, околийския началник, приставите и жандармите, след това пък да имат работа с няколко солдати, на които им били раздадени по двадесет патрона със заповед да стрелят на месо. А какво щеше да излезе от това? Щяха да останат няколко нещастни семейства; щяха да счетат изборите за невалидни; щяха на другата неделя да домъкнат една рота войска и пак щяха да „изберат” угодните тям лица¹⁵. 


Публицистът отново майсторски включва телесното, но този път няма да играе ролята на заместител на човешкото достойнство. Думите: труповете, месо недвусмислено отвеждат към смъртта. Разбира се, ако погледнем тази буреносна ситуация по време на изборите в контекста на границите на закона, ще видим, че тези относителни граници се простират от задкулисния натиск до сеенето на смърт. Така че комичният ефект се поражда от несъстоятелността, изопачаването на закона – вместо да въдворява ред, той продуцира заплахи за живота.

Обобщението се налага само – комичното във фейлетона на Алеко е налице всеки път, когато имаме разминавания между думи и дела, несъответствия между фалшиво поведение и истинско намерение. Комичното е в отсъствието на морал в „моралното влияние”.

Краят на текста препотвърждава същностния разлом между власт и нравственост. Първият момент във финала на фейлетона е протестът на избирателите, които напомнят на окръжния управител за окръжната телеграма за свобода на изборите. А той с „презрителна усмивка” отвръща: „Вий имате телеграма, а пък аз имам писмо – и се тупаше по джеба ...”¹⁶. Макар и разкрито истинското лице на властта, езикът на морала продължава нагло и цинично да се използва за обясняване на ставащото. Неговата манипулативна стратегия отново служи на користни намерения, за прикриване на беззаконието и жестокостта на властта. 

Вторият комичен момент е постигнат посредством едни и същите думи, с които Константин Стоилов любезно приветства трима свои политически противници: „Г-н К, ще ми бъде твърде приятно да се срещнем в Народното събрание”¹⁷. Лицемерието всъщност става възможно най-доброто поведение на безнравствения политик. Ритуално поставена в морално гнилото политическо пространство, репликата на министър-председателя ще подпечата господството на неправдата и насилието. 

Ето защо най-надеждният естетически похват да се проникне в различието на казаното и мисленото, на желаното и декларираното и оттук да се развенчае лъжата, това е комичното. Алеко Константинов находчиво го използва, за да разобличи политическата демагогия на консерваторите, да демаскира желанието им да се представят като демократи. 

Интересно е да се проследи разполагането на комичното проиграване в структурата на текста. Преди големия конфликт между властимащите и избирателите в Свищов, както и след него, сме свидетели на две несъвместимости между морал и власт. Всички те в една стройна система представят ситуации на ценностно криза и така дават ход на комичното разкриване на различните превъплъщения на лицемерното. Алеко е в ролята на политическа жертва, но и същевременно на нравствен съдник, който гледа на тайните и явните безскрупулни ламтежи към властта с болка и с присмех, с разочарование и с устойчивост на убеден демократ. Нещастен в политическия свят, той е щастлив, защото притежава оръжието на комичното отношение към развихрянето на злото и защото има доблестта и възможността публично да възкликне: „Ако това е моралното влияние, какво ли пък ще бъде неморалното влияние”¹⁸?


Финис либерта


„... берта ... ерта ... рта ... та ... та ... та ...ха-ха-ха-ха-хааа ...” ¹⁹!

В цитираното мото думата „берта” недвусмислено напомня за марката пушки „Берта”, а стряскащото словосъчетание та ... та ... та ... отеква в нашето съзнание като стрелба срещу демокрацията в цялата страна. Убийството на свободата – това е мотивът, който метафорично е заложен в следващите два по хронология фейлетона: „Тържеството на Велзевула” („Знаме”, бр. 12, 29. 09.1894) и „Молитвата на Велзевула” 


NB

Пълният текст е в книгата – Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012. ISBN 978-954-712-572-8.

Сатаната, колкото под разпрострения плащ на мълчанието. Ето защо той ще разчита на комично ефектната реч, за да изобличи ценностната деградация, да разсее отровната смрад, която се носи след Велзевул.

Знаците на комичното са съотнесени изцяло към телесното; те въвеждат в боричканията на политическите партии откъм няколко страни, създават серия от морални разколебавания. Най-напред във фейлетона „Тържеството на Велзевула”, определен от Алеко като фантазия, е изведена опозицията святост/тяло. Светостта се отъждествява с духовното, с отричането на телесното, с нравствена чистота и възвишеност. Нейното погубване се осъществява именно с откроените контури на натуралното, с коварното промъкване на нечестивото, на разяждащото в органичното. Повторението на идиоматичния израз влязох под кожата е маркирано с демонично значение и внушава представата за капаните, които са заложени за почтеността и политическото партньорство:

Драган беше светец! Влязох под кожата на Драгана, той почна да хули Петка; влязох под кожата на Петка и Петко провали Драгана; влязох под кожата на Стефана, той изрита Драгана да се скита немил-недраг по чужбина и Петка натика в дупката. Сетне насъсках приятелите на тия байрактари против Стефана и нему ритнах такова текме щото никога няма да се съвземе. С останалия пепелчук лесно ще се разправя ... Сатана²²!

В това своеобразно пародиране на изреждането на първите родове в Новия завет: „Аврам роди Исаака; Исаак роди Иакова, Иаков роди Иуда и братята му ...”²³ във възходяща градация е посочено деструктивното, унищожителното отношение на властта към политическите противници. Премахването с всякакви средства на лидерите на партиите е важна съставна част от поведението на властимащите. То е станало ключов белег на тяхната безнравственост и е оформило стилът им на управление.

Нравственото падение на управляващите е съпроводено с издевателствата и посегателствата върху тялото. Тялото на Драгана (Драган Цанков 1828 – 1911) е отритнато и скита страдалчески в чужбина, а тялото на Петка (Петко Каравелов 1843 – 1903) е заключено в затвора. Злодумството прераства в злодеяние, святото е доведено до пепелчук. Тленността, а по-сетне и смъртта във фейлетона „Молитвата на Велзевула”, са визии за затриване не толкова на тялото, колкото на духа. В контекста на желаната смърт за политическия противник, прозира умъртвяване на всичко, свързано с морала, и погребване на човешките ценности.

Посланието на Алеко Константинов е недвусмислено. Макар и скрито зад фантазни образи, то е разбираемо и разтърсващо – в тогавашната политика няма морал. И именно липсата на морал, и дяволското желание на властта да демонстрира отсъстващото като налично, поражда ефекта комично.

Да обобщим основните проявления на комичното.

Комичното изображение е въздействащият начин да се покаже несъответствието между власт и морал.

Комичното изображение изобличава демагогията на властващите.

Комичното изображение разкрива низостта, жестокостта и демоничността на българските политици след Освобождението.


_________


1. Зарева, Сн. Ред и суматоха в литературната творба. София: Глакус, 1993, с.53.

2. Константинов, Ал. Съчинения. Том 2. [Фейлетони, преводи, статии, писма]. София: Български писател, 1974, с. 11.

3. Пенев, Б. Алеко Константинов. Биография. София: АБВ, 1937, с. 56. Още за нравствеността и благородството на личността на Аелеко Константинов вж: Димитрова, Ел. Алеко Константинов. Живот и творчество. София: Народна просвета, 1969. ; Константинов, Г. Нова българска литература. Част II: След Освобождението. София: Хемус, 1943. ; Ничев, Б. Алеко Константинов. 1863-1897. София: Издателство на БАН, 1964. Пелева, Инна. Алеко Константинов. Биография на четенето. София: Просвета, 2002.

4. Радев, Р. Фейлетоните на Алеко. – В. Критически текстове за Алеко Константинов, Елин Пелин, Йордан Йовков. Велико Търново: Слово, 1997, с. 59.

5. Зарева, Сн. Цит. съч., с. 47.

6. Ортега-и-Гасет, Х. Размишления върху Дон Кихот. София: Прозорец, 2000, с.156.

7. Паси, Ис. Есета. София: Наука и изкуство, 1981, с. 46-47. ; Още за същността на комичното като естетическа категория вж. Проп, Вл. Проблемы комизма и смеха. [Ритуалный смех в фольклоре]. Москва: Лабиринт, 1999, с. 48, 206, 207. ; Clark, W., Turner, W. Critical Essays on American Humour. Boston: Mass, 1984. ; Critchley, S. On humour. London: Routledge, 2002.

8. Борев, Ю. Эстетика. Москва: Изд. политической литературы, 1981, с. 86.

9. Арнаудов, М. Алеко Константинов. – В: Библиотека „Български писатели”. Т.V. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet. Електронно издателство LiterNet, 02.03. 2004.

< http://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/5/akonstantinov.htm> Вж. още Арнаудов, М. Ал. Константинов, „Българска мисъл”, II (1927), кн. V, 321 нт.

10. Константинов, Ал. Цит. съч., с. 10.

11. Арнаудов, М. Алеко Константинов. Цит. съч.

12. Пак там, с. 7.

13. Пак там, с. 8.

14. Пак там, с. 8.

15. Пак там, с. 9.

16. Пак там, с. 10.

17. Пак там, с. 10.

18. Пак там, с. 10.

19. Пак там, с. 14.

20. Пак там, с. 16.

21. Арнаудов, М. Алеко Константинов. Цит. съч.

22. Константинов, Ал. Цит. съч., с. 16.

23. Мат. 1:2.

Пълният текст е в книгата – Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012. ISBN 978-954-712-572-8.

Източник  http://www.researchgate.net/publication/248380950