ВЕСТНИК "СТУДЕНТСКА ИСКАРА"
ГОДИНА LIV, брой 377, май 2013 г. ISSN 1314 – 5932
На 29 март в Регионална библиотека „Любен Каравелов” група
от 16 ученици от първи до шести клас се събраха да преживеят една
чудна вечер сред приказките на Ханс К. Андерсен. Увлекателни игри,
представления с маски и вълшебната стая с храните доставиха магични
емоции на децата, чиито лица издаваха душевните им брожения, докато
слушаха словото на датския писател.
Модератори от III курс, Начална училищна педагогика и чужд език
към Русенския университет - Гергана Димитрова, Катерина Влахова,
Николай Момчилов, с ръководител гл. ас. Никола Бенин бяха подготвили
множество изненади, сред които среднощно парти, презентация за
живота на Андерсен и много забавления. Вълнуваща и впечатляваща
за малчуганите бе играта „Открий вълшебния ключ”, в хода на която те
трябваше да разбулят поредица от загадки, скрити из цялата библиотека.
В края всички тайно гласуваха за Цар и Царица на вечерта.
Последваха песни… и като че ли всичко вървеше към своя финал.
Предвидените истории за приспиване трудно накараха децата да
затворят очи... Та кое дете иска вечерта да приключи и да разбере, че
всяка приказка има начало и край?!
понеделник, 26 май 2014 г.
събота, 17 май 2014 г.
DIVE IN THE SKY
Никола Бенин на посещение в Залцбург по проект Dive in the Sky в града на Моцарт - Залцбург
Източник: http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:qtKMQbgcy_EJ:www.diveinthesky.net/2014/03/meeting-in-salzburg-austria.html+&cd=1&hl=pt-PT&ct=clnk&gl=pt
Единадесета Нoщ в музея в Русе
Никола Бенин
| |
| ◊ СЪБИТИЕТО Нощ в музея 17 май, събота, от 16.00 до 24.00 часа в Русе Вход свободен ◊ ПАРТНЬОРИТЕ Регионален исторически музей – Русе, Художествена галерия – Русе, Сдружение „Еквилибриум“, WWF – България, Международно дружество „Елиас Канети“, Регионална библиотека „Любен Каравелов“, Група за театър „Камила“, пънк и рок група „The Scroletics“, книжарница „Хеликон“ – Русе, фотостудио „Седянков и Карчински“, музиканти от Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов“ – Русе ◊ ПРОГРАМАТА Програмата е съставена от разнообразни и интересни културни прояви, които представят духовния живот в Русе. Те отразяват паметта на времето и представят местната идентичност. В програмата са включени множество културни продукти като: изложби, представяне на книги, работни ателиета, концерти, прожекция на филми, които ще задоволят интересите на жителите на крайдунавския град. 16.00 „Да се облечем в историята“ - с ризници, шлемове и щитове от римско време Място: Лапидариум, зад Историческия музей 16.00-22.00 Изложба живопис на Таня Каратанева, Даниела Максимова и Пепа Хаджитодорова Място: Изложбена зала, ул. „Борисова“ 6 16.00-24.00 „Празнично настроение” - „Карнавален свят” гостува на Русенската библиотека „От Божествената частица до българските сгради” - Графика на д-р Бойко Вачев, ръководител Бюро „ЦЕРН” ИЯИЯЕ БАН Място: Регионална библиотека „Любен Каравелов“ 16.30-18.00 „По стъпките на археолога“ - археологически разкопки за деца в двора на музея Място: Лапидариум, зад Историческия музей 16.30-20.00 „Словесност на връв“ - Уникални бразилски книги от колекцията на Румен Стоянов, писател и преводач на известния роман на Габриел Гарсия Маркес „100 години самота” Място: Градинка пред РБ „Любен Каравелов“ 16.45 „Пътешествие по Дунавския Римски Лимес“ - туристически маршрут по Лимеса. Прожекция на филм. Режисьор: Димитър Липовански Сценарий: Цвета Ненова Място: Исторически музей, зала „Княз Александър I”, втори етаж 17.00 „Есетрите: Да опазим дунавското богатство“, презентация на Владимир Иванов, WWF – България Място: Исторически музей, зала „Русе“, втори етаж 17.00-21.00 „Да откриеш изкуство – Изложба за една вечер“. Пърформанс с участие на публиката Място: Дом Канети, ул „Славянска“ 12 17.00-20.00 „Моят първи комикс” Модератори: Стоян Стоянов-Комитски, Данаил Стефанов, Николай Маринов и Мирослав Петров Място: РБ „Любен Каравелов“, Кръгло фоайе, първи етаж 17.30 Представяне на книгата „Непознатата Гора“ (2012), с автор доц. д-р Веселка Тончева, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН Място: Исторически музей, зала „Княз Александър I”, втори етаж 18.00 „Гергьовден при гораните в Албания“ - Прожекция на филм Място: Исторически музей, зала „Княз Александър I”, втори етаж 18.00 Представяне на книгата „Шепа лъскави череши“, автор Мария Донева Място: Книжарница „Хеликон“, ул. „Александровска“ 50 18.00-19.00 „Кастинг в Библиотеката: Забавен конкурс“ Място: РБ „Любен Каравелов“, Детски отдел 18.30 „Герданът на Калиопа – мъниста против уроки“. Пърформанс с етноложките Десислава Тихолова и Искра Тодорова Място: Лапидариум, зад Исторически музей 18.30-19.30 „Художникът в теб“ - Ателие за производство на хартия и отпечатване Място: Художествена галерия – Русе, ул. „Борисова“ 39 19.00-21.00 „Цветни фантазии: Искам да се нарисувам” Модератори: Лиляна Василева и Стефка Иванова Място: РБ „Любен Каравелов“, Детски отдел 19.00 Музикални етюди Изпълнение на класическа китара от ученици от Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов“ - Русе“, с ръководител Иван Кочев Място: Лапидариум, зад Историческия музей 19.30 „Змиите – красивите непознати!“ Презентация на Венцеслав Петков и Красимир Киров, специалисти-зоолози, за видовете змии в България, как да избягваме срещи със змии в природата и какво да предприемем при евентуално ухапване от змия. Място: Исторически музей, зала „Русе“, втори етаж 19.30-20.30 „Среща с автограф“ с писателя и преводача Румен Стоянов и представяне на неговата най-нова книга „Динозавърски спомени” Място: РБ „Любен Каравелов“, Фоайе, втори етаж 20.00 „Разбърканите нишки. Филм за Голо Бърдо“ - прожекция Режисьор: Екатерина Минкова Сценарий: Веселка Тончева Място: Исторически музей, зала „Княз Александър I”, втори етаж 20.00 „Нишките на Ариадна“ Изложба, танцова миниатюра, демонстрация на текстилни техники и прожекция на филми, организирани от Художествена галерия – Русе и Съюз на българските художници – секция Текстил Място: Художествена галерия – Русе, ул. „Борисова“ 39 20.00-01.00 „Ретро Селфи“ Забавни снимки на самоснимачка с ретро елементи Място: Фотостудио „Седянков и Карчински“, ул. „Цар Калоян“ 10 20.30-24.00 „ПРИМАКС – Русе” Изложба на книги и рекламни материали по повод 20 години издателска дейност Място: РБ „Любен Каравелов“, Фоайе, втори етаж 21.00-23.00 Концерт на пънк и рок група „Скролетиците“ (The Scroletics) в експозиция на открито „Римска крепост Сексагинта Приста“ Място: Римска крепост „Сексагинта Приста“, ул. „Цар Калоян“ 2 21.30-24.00 „Магията на камъка“: Изложба на открито с природно изваяни камъни от колекцията на Стоян Стоянов -Комитски Място: Градинка в РБ „Любен Каравелов“ 22.00-24.00 „Пожелай ме” Портретна фотоизложба на младата русенска фотографка Владислава Ваташка Място: РБ „Любен Каравелов“, Читалня 22.30-24.00 „Бирени истории” Изложба на халби за бира на Бисер Енчев и на подложки на халби за бира на Никола Бенин.
Автор: Никола Бенин
17.05.2014 - 07:02 |
четвъртък, 15 май 2014 г.
събота, 10 май 2014 г.
Програмата на Драматичен театър "Сава Огнянов" - Русе за м. май
| ||
| ◊ ПРОГРАМАТА
Голяма сцена
13 май, вторник, 19.00 ч.
ДТ "Адриана Будевска" – Бургас
"Човекоядката" от Иван Радоев
с участието на Тончо Токмакчиев
14 май, сряда, 19.00 ч.
"Майстори" от Рачо Стоянов
Постановка Орлин Дяков
Сценография и костюми Виолета Радкова
20 май, вторник, 19.00 ч.
Община Русе и ДТ „Сава Огнянов” представят
Театрална група "Карбидо" - Полша
"Масата" – аудиопърформанс
с любезното съдействие на Полски институт – София
22 май, четвъртък, 19. 00 ч.
Премиера
"Жените и министърът"
по "Новото пристанище" от Ст. Л. Костов
Постановка Пламен Панев
С участието на Христо Гърбов
27 май, вторник, 19.00 ч.
"Милионерът" от Йордан Йовков
Постановка Рашко Младенов
С участието на Илка Зафирова
29 май, четвъртък, 19.00 ч.
"Сънят на смешния човек" по Ф. М. Достоевски
авторски моноспектакъл на Мариус Куркински
Камерна зала "Слави Шкаров"
21 и 22 май, 19.00 ч.
"Живак" авторски моноспектакъл на Димитър Живков
Постановка Димитър Стефанов
Куклен театър
04 май, неделя, 11.00 ч.
"Принцесите и змеят"
11 май, неделя, 11.00 ч.
"Жабокът Цар"
18 май, неделя, 11.00 ч.
"Мравчо и голямото море"
25 май, неделя, 11.00 ч.
"Лакомата меца"
| ||
|
четвъртък, 8 май 2014 г.
Представяне на книгата "Духовни спомени" в Обретеник
"Духовни спомени" - книга за обретенските краеведи
За да отбележи подобаващо 30-та си годишнина Община Борово ще финансира издаването на пет книги - първата е "Духовни спомени" - сборник с материали от юбилея, честван през миналата година в Народно читалище "Христо Ботев" - село Обретеник - на двамата обретенски творци - Кънчо Бакалов и Иван Коларов.
Никола Бенин представя книгата "Духовни спомени"
Никола Бенин - член на журито "Искири над Бяла" - 2011
На 21 май в Клуба на дейците на културата град Бяла се отчетоха резултатите от юбилейния Десети национален конкурс за поезия "Искри над Бяла". Конкурсът излъчва победители в две възрастови групи: деца до 16 години (до 12 и до 16 години) и възрастни.
Журито за деца включваше Павлина Петкова, Атанаска Петрова и Татяна Йорданова. Журито за възрастни включваше Камелия Кондова, Никола Бенин и Иван Станчев. |
Никола Бенин - "Многоликата скръб в поезията на Димчо Дебелянов (Страданието като печал и жал)"
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 172 -
Многоликата скръб в поезията на Димчо Дебелянов
(Страданието като печал и жал)
Никола Бенин
Страданието на душата е сърцевина
на индивидуалистичната поезия.
Валери Стефанов [1]
Multifaceted sorrow in poetry Dimtcho Debelyanov (Suffering as grief and sorrow): In the study
interpreted the two dimensions of suffering - grief and sorrow in poetry Dimtcho Debelyanov. In analyzing the
poem Leisure leads to the generalization that although dreams in light, harmony and happiness, loner, loser,
brodnikat remains in the bosom of sadness and can not change the traumatic experience of the world.
Suffering in sorrow clear in his work "NEVERMORE" through various manifestations of negatsiyata nikaga
eternal.
Key words: suffering, nevermore.
ВЪВЕДЕНИЕ
Човешкото страдание има различни проявления и художествената литература
се стреми да разкрие неговите симтоми, да пресъздаде, свързаните с него травми и
преживявания. Така историята на литературата се обогатява с множество
трогателни и запомнящи се образи на болката, мъката и скръбта. Историята на
литературата носи също в себе си и целия спектър на болезнените чувства и им
дава глас [2].
Страданието проговаря от различните зони на човешкия свят – националната,
социалната, битовата. От което и битийно поле обаче да ни въздейства, то винаги
има съсредоточие човешката душа. Там, в дълбочината на душата, страданието
добива своите жертвени измерения и кара човекът да отпадне от света.
Литературните направления и течения в нееднаква степен се интересуват от
болката в човешката душа. Има направления и течения, в които тя е приоритетен
обект на изразяване. Има и такива, в които е само част от пъстрата палитра на
човешките емоции. А има и такива, в които тя отсъства в идейно-естетическата им
програма. Валери Стефанов пише: „По принцип литературата на т. нар.
„социалистически реализъм” – особено през последните години е резервирана към
страданието” [3]. В този смисъл страданието в историческата перспектива се
превръща в знак за оразличаването на светоусещането и естетическите нагласи на
отделните поети и писатели.
Първото направление, в което мъката и скръбта са концептуални категории при
изобразяването на човешкото, е романтизмът
[4]. Романтиците чрез мировата скръб
преживяват света и оценяват противоречията в живота [5]. Модернистите
(индивидуалистите и символистите) у нас в началото на XX век са близки на
романтиците относно преживяването и проблематизирането на страданието. При
тях то се откроява като фундаментално състояние на неспокойния търсещ дух, който
се отказва от самодоволното пребиваване в битието и се насочва по посока на
възвишеното, мечтаното и необикновеното. „Така е, защото модернистичното
страдание – според Валери Стефанов – е схванато като модус на една по-различна
човешка активност и душевна оркестрация” [6].
ИЗЛОЖЕНИЕ
Под влияние на литературната щампа обикновено свързваме страданието при
модернистите с поезията на Пейо К. Яворов
[7]. Наистина в неговите творби то е
най-драматично и реторично разтърсващо. Стихотворението със заглавие „Аз
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 173 -
страдам” точно това потвърждава – страданието е демонът, който беснее в душата,
откъсва Аза от фалша на спокойствието и го отвежда извън традиционните граници
на познанието и битието. Михаил Неделчев пише: „Яворов е българското име на
мита за трагическото реализиране на познанието. Той е осъществил и раздал
страданието, приел и заради нас познанието, което същевременно е и страдание;
той е включил и нас в света на висше познание, на това идеално битие, чрез
изкуплението на смъртта си” [8].
В поезията на Димчо Дебелянов също, в не по-малка степен, присъства
страданието, като начин да се говори за човешкото, ситуирано в границите на
възможното и невъзможното, мечтаното и непостижимото. Малко са творбите в
неговото поетическо творчество, в които то да не ни затрогва. За разлика от
страданието в поезията на Пейо К. Яворов неговото страдание е „омекотено”
от нежния лиризъм и облъхано от елегично чувство. Ще припомним, че елегията
е предпочитана жанрова форма от Дебелянов и той е автор на най-хубавите елегии
в българската литература.
Страданието в творбите му, освен че е внушено нежно и деликатно, е и
многолико. То е: печал, жал, тъга, леене на сълзи, мъка, нерадост, „скръбен вик”
[9]® Така че от неговата поезия може да се състави целият ред на думата
„страдание” в Синонимния речник.
В това изследване ще се спрем само на част от проявленията на страданието.
Страданието като печал
В едно от първите стихотворения на Димчо Дебелянов „Отдих”, публикувано в
списание „Из нов път” (г. I, кн. 4, 1907), страданието е представено като печал,
завладяла цялата земя. Още в тази творба се запознаваме с една характерна черта
на страданието. То е съпроводено с мрака, с емблематичната нощ на модернистите
– „ще летя над долини и бездни, преизпълнени с мрак и печал”. Ще приведем още
един пример от елегията шедьовър в българската литература „Да се завърнеш в
бащината къща” – „и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и
нещастни” [10]. В този аспект тъмнината, нощта в неговите творби се явяват приют
на страданието. Нощта продължава, както в стихотворенията на Пейо К. Яворов, да
поддържа значението си на „другото на света” (Валери Стефанов)
[11].
За разлика от Яворов обаче, който остава със страданието си в нощта, за да го
съпреживее философски и драматично [12], Димчо Дебелянов търси начини да я
напусне, стреми се да се отправи към светли хоризонти. Така се поражда една от
основните опозиции в стихотворенията му, която е между нощта и денят, между
тъмнината и светлината.
Тази опозиция в творбата „Отдих” идва да ни покаже същностния проблем в
поезията на Димчо Дебелянов – желанието на лирическия герой да се избави
от печалната и мрачна действителност и увещанието в невъзможността то да
се случи. Стремежът за спасение не е реално осъществен, а е ситуиран в копнежа,
бляна, очакваното бъдеще®Поетът непрекъснато визира, някакви спасителни
убежища, провижда изходи за излизане от света на страданието и тъмнината. Ако
романтиците „строят” кули от слонова кост, то Дебелянов гради успокоителни
утопии, търси бродове и пристани, отправя се към „пределите звездни”,
ретроспективно се пренася в детството или бащината къща [13].
Въпреки мечтите по светлина, хармония и щастие, самотникът,
несретникът, бродникът остава в лоното на тъгата и не може да промени
травматичното преживяване на света. Той е изгубен и изоставен в местата на
скръбта, залутан в „пустошта” на трагичното неслучване. Валери Стефанов
обобщава: „Модерният субект притежава един-единствен дом и това е домът на
скръбта. Тя изчерпя и изцяло покрива спектъра на чувствителността” [14].
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 174 -
Лирическият Аз в стихотворението „Отдих” копнее да се спаси от страданието
не чрез един, а чрез два проектирани изхода. Единият е, като полети към небесното
пространство и се откъсне от пропитата с печал земя, и другият – да остане в съня,
който е изпитано състояние в модерната поезия да се скриеш от реалния свят и да
се предпазиш от болезнените чувства. И двете спасителни убежища обаче са само
желание и копнеж, но не и действително откъсване от света на страданието.
Проекция на това търсено спасение е повторението на призива „ела”, чрез
което се изразява стремежът за отделянето от печалната всекидневна реалност.
Човекът в тази творба е безпомощен самотник и той не притежава никакви
възможности за спасение и излизане от пространството на тъгата. А викът към
любимата като идея за вълшебен помощник предполага тъкмо тази възможност и
необходимост – самотният несретник да стане и „мощ светла да блика” у него, да
бъде упоен от „лазурни мечти” и да опре „поглед в слънцето златно”. Желаната
чародейна песен на любимата усилва представата за излизането от объркания път в
сред мрака и попадането в света на светлината и „великата радост”.
О, ела ти при мене тогава
и тогава ме сал разбуди,
посред нощ, ах, недей ме смущава
и среднощний ми сън не куди.
И додето се раждат звездите,
нека сладостен сън осени
мен – изгубений пътник в мъглите
на безплодни пустинни страни. [15].
Страданието като жал
Другата творба на Димчо Дебелянов, която ще разгледаме – „NEVERMORE”
[16], е сполучлива поетическа реплика на култовото за модернистите стихотворение
„Гарванът” (The Raven) от Едгар Алън По [17]. Според Александър Пешев: „Димчо
Дебелянов поставя на своето стихотворение направо заглавието „NEVERMORE”, а
всяко от трите четиристишия завършва с българския превод „Никога веч”.
Композиционно, и неговото „NEVERMORE”, както и това на Яворов, е изградено
върху съответствието на природния пейзаж и душевното състояние на обезвереност
и безнадеждност. Димчовото страдание обаче не приема трагично-космически
характер, както е у Яворов. По своето вътрешно емоционално съдържание то се
сродява с тихата носталгичност на Верлен” [18].
В стихотворението на нашия поет чрез рефрена Никога веч, са блокирани и
отречени копнежите по постигане на близост, щастие и светлина. Доколкото
негацията е в основата на модернистичния поетически модел е интересно да видим
как тя е използвана при проблематизирането на безутешната жал и при осмислянето
на неосъществимите блянове.
Да започнем с това, че жалеенето откъсва индивида от социалния живот,
поставя го в особено антропологично пространство. Потопеният в страданието се
превръща в нещастен самотник, който има привилегията да има своя и
различна от другите гледна точка, чрез която вижда кризиса в самодостатъчно
организирания свят. Оттеглен в своето печално място, страдалецът за облекчение
се отправя към други хоризонти, в стремежа да постигне своите светли мечти и
копнежи. Погледът към далечните хоризонти е в същност копнеж за отделянето от
мрака, от непросветеността, от тъненето в бездуховност и пошлост. И тук, в тази
творба на Димчо Дебелянов, както и в стихотворението „Отдих”, страданието е
съпроводено с мрака и тъгите са „тъги непросветини”. Другата особеност, с която се
срещаме, по отношение на интересуващата ни нерадост, е, че жалостта и тъгата са
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 175 -
сдвоени. Вътрешната енергия на безутешния несретник в преодоляването на
страданието в нощта и нощта на страданието е надеждата, внушена с нейните
две измерения, от една страна, отправеният поглед далеч към различни
пространства и от друга – да се съмне. Спотаената надежда, така както е спотаена
жалостта, е желание за надмогване на състоянието на неутешимо жалостиво
пребиваване в света. Спотаената надежда е и желание за надмогване на тъмните и
трагични страни на съществуването. Надеждата, копнежът по утринните лъчи, с
които ще дойдат различни от жалостта емоционални преживявания, обаче са
отречени в самото начало. И това е една от същностните абсурди в светоусещането
на модерните поети – мечтата, блянът по щастие, светлина, хармония и
същевременното отричане, усъмняване за възможността те да се осъществят. Така
че, ако за човека в традиционното общество надеждата умира последна, то за
модернистите надеждата, копнежът умират в зародиш. Влияние върху тази
абсурдна саморефлексия има несъмнено и манифестната творба на модернизма
„NEVERMORE”.
Рано пробуден, с тъги непросветини,
впивам аз поглед в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне® Ще съмне ли?
Никога веч! [19].
Негацията, рефренът никога веч се употребяват и като възможност за
внезапното и категоричното блокиране на мечтата отдалечената от него любима да
дойде при лирическия герой. Копнежът на модерната душа към близостта с
обичаната жена – един от класическите спасителни пътища за излизането от нощта
на страданието, е неосъществим. Светлият лъч на любимата, подобно на утринния
лъч, е в асоциативното пространство и е невъзможен в реалността. Зловещото
никога веч абсурдно забранява съдбовната устременост към светлина и щастие
радост и хармония.
Прокобното никога веч отново в последната строфа абсурдно оповестява
обречеността на Аза да има своя мечтан свят, своите градини, изпълнени с
тържествени химни и смях. Абсолютната забрана, безапелационното отричане на
шанса към възвръщането в полето на безметежността и радостта, в смисъл на рай,
всъщност изговарят парадоксалното живеене. Човек желае да се завърне към
изконните същини, но никога веч това ще се случи. Човекът копнее да излезе от
състоянието на жал и от „вековното затъмнение”, но никога веч това ще се сбъдне.
В този смисъл абсурдното битие на модерния човек се проявява чрез
отричането. Това отричане не е вече на несправедливите социални закони и на
безнравствените постъпки. Отричането на постигането на светлина и щастие
въпреки непрекъснатите мечти и копнежи – ето истинската същност на живота на
несретника в поезията на Димчо Дебелянов.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Въз основа на нещата, казани дотук, можем да обобщим основните черти на
страданието като печал и жал. Ето ги:
Страданието като печал се поражда от стремежа на човека да се избави от
трагичната и мрачна действителност и от невъзможността това се случи.
Страданието като жал превръща човека в нещастен самотник, който има
различен от другите поглед към света и живота.
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 176 -
БЕЛЕЖКИ
[1]. Стефанов, В. Българска литература XX век. Дванадесет сюжета. София:
Издателска къща „Анубис”, 2003, с. 150.
[2]. В книгата на Ан Томпсън „The Art of Suffering and the Impact and of
Seventeenth-Century Anti-Providential Thought” проследява чрез изкуството на
страданието как страданието се проявява през 17 век, наследявайки традициите на
Средновековието, където то е резултат от намесата на Божията ръка. Вж. Thompson,
A. The Art of Suffering and the Impact and of Seventeenth-Century Anti-
Providential Thought. Ashgate Publishing, 2003. ; Вж. още: Hron, M. Translating Pain:
Immigrant Suffering in Literature and Culture. Toronto: University of Toronto Press, 2009. ;
Kraemer, D. Responses to Suffering in Classical Rabbinic Literature. New York: Oxford
University Press, 1995.
[3]. Стефанов, В. Цит. съч., с. 172.
[4]. В своята книга „The suffering traveler the Romantic imagination” Карл Томпсън
изследва романтиката, свързана със страданието по време на пътуването, както и
личността на „страдащия пътешественик”, имайки предвид поетите Уърдсуърт и
Байрон. Страданието на пътниците и романтичното въображение съответно е
пресътворено в поджанровете: разказ за корабокрушение, разказ за пленничество и
др. Вж. Thompson, C. New York : Oxford University Press, 2007. ; Също така Джоузеф
Амато и Дейвид Монге в книгата Victisms and Values: A History and a Theory of
Suffering пишат: „Романтизмът в значителна степен пресъздава истината,
катаклизмите в промяната за западната чувствителност®Вътрешното страдание
става средство за самоопределяне и изразяване”. Amato, J., Monge, D. Victisms and
Values: A History and a Theory of Suffering, New York : Praeger, 1990, p. 111-113.
[5]. Симеон Хаджикосев определя мировата скръб така: „Мировата скръб е
следствие от неутоления копнеж по пълнотата на битието. Следователно
романтическият пантеизъм е белязан с печата на скептицизма и това го отличава от
класическия спинозистки и Гьотевия просвещенски пантеизъм”. Хаджикосев, С.
Западноевропейска литература. Част трета. София: Сиела, 2005, с. 74.; Още за
мировата скръб вж: Braun, W. Types of weltschmerz in German petry. New York:
Columbia Uneversity Press, 1905.; Weihermuler, M. Discographie der deutschen
Kleinkunst. Volume 3. Bonn: Lotz, 1992. p. 8.
[6]. Стефанов, В. Цит. съч., с. 150.
[7]. Вж. Василев, Вл. Предговор към „Подир сенките на облаците”, София, 1934,
с. 7. ; Пенев, Б. Студии, статии, есета. София, 1985, с. 401. Великова-Гайдерджиева,
Ан. Митологическата сила на страданието у Яворов в критическото слово на Д-р К.
Кръствев, Б. Пенев и Вл. Василев. – В: Сборник 120 години Пейо Яворов (1878-
1998). София: Българска академия на науките, Институт за литература, 2002, с. 359-
368.
[8]. Неделчев, М. Социални стилове, критически сюжети. София: Български
писател, 1987, с.112.
[9]. Разсъждавайки върху трудното дефиниране на страданието Валери
Стефанов пише: „Страданието всъщност страда от недостига на метаезик, за да го
ползва за описания на самото себе си. Влизаме в тавталогии, когато кажем, че
страданието е болка, мъка, скръб, липса”. Вж. Стефанов, В. Цит. съч., с 136.
[10]. Елегията без заглавие „Да се завърнеш в бащината къща” е отпечатана за
първи път в списание „Смях”, г. II, № 64, 19. VIII. 1912.
[11]. Стефанов, В. Цит. съч., с. 112.
[12]. Владимир Василев сполучливо нарича Пейо К. Яворов „поет на нощта” в
сп. „Мисъл” през 1907 год. Вж. Василев, С. Владимир Василев – критикът,
редакторът, есеистът. Велико Търново: Фабер, 2005.
[13] Според Валери Стефанов: „®страданието обикновено е състояние, от
което се търси изход. То е надежда и устременост към някакво разрешение, цел,
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 177 -
крайна ситуация, в която нещата ще бъдат преобърнати и разрешени”. Вж.
Стефанов, В. Цит. съч., с. 150.
[14] Стефанов, В. Цит. съч., с. 156.
[15] Дебелянов, Д. Черна песен. София: Захарий Стоянов, 2002, с. 81.
[16] Стихотворението „NEVERMORE” за първи път е публикувано в списание
„Из нов път” (г. I, кн. 5, 1907).
[17] Поемата шедьовър „Гарванът” (The Raven) от Едгар Алън По е отпечатана
за първи път на 29 януари 1845 година в Evening Mirror и American Review. Относно
тълкуването на поемата вж. Amper, S., Bloom, H. Bloom”s how to write about Edgar
Allan Poe. New York; Chelsea Haose, 2007. ; Според Иван Радев запознаването на
Димчо Дебелянов с манифестната творба на символизма и модернизма е могла да
стане по следния начин: „Възможно е срещата с поемата на американския поет да е
станала чрез някоя френска антология. От друга страна, твърденията са, че
дотогава „Гарванът” има вече два опита за превод на български. Ако вярваме на
Антон Страшимиров, поемата се появява в сливенското списание „Живот” през 1898
г. За Страшимиров „това произведение на мистичния поет с разядена и помрачена
от алкохолизма душа, отговаря напълно на спиритуалистичния и мистичен духа н
„Живот”. (цит. по „Периодика и литература”, Т. 2, 1993, с. 269). От изложението,
което ползвам, не се разбира кой е преводачът. Друга справка ни убеждава, че
първият преводач на „Гарванът” е Елин Пелин – и то с уточнението, че го
осъществява през 1906 г. Ако се вярва на някои твърдения тогава поетът Димчо
Дебелянов и белетристът Елин Пелин се движат в едни и същи кръгове”. Вж. Радев
Иван. „Сиротна песен” – екзистенциалното „NEVERMORE” на Дебелянов. Между
„Епилог” на П. Р. Славейков и „Предсмъртно” на Н. Вапцаров. – Литературен
вестник, г. 22, № 28, 18 – 24. 09. 2013, с. 15.
[18] Пешев, Ал. „Четири „nevermore” и някои други въпроси в творчеството на
символистите. – Плъмък, № 20 – 21, 1969. ; Същата статия е поместена в книгата
„Западно-европейската литература от Парижката комуна до Първата световна война
(съвм. с Людмила Стефанова, 2-ро издание. София, 1976, с. 139).
[19] Дебелянов, Д. Цит. съч., с. 17.
За контакти:
Гл. асистент Никола Бенин, Катедра Български език, литература и изкуство,
Русенски университет „Ангел Кънчев”. E-mail: nbenin@uni-ruse.bg
Докладът е рецензиран.
- 172 -
Многоликата скръб в поезията на Димчо Дебелянов
(Страданието като печал и жал)
Никола Бенин
Страданието на душата е сърцевина
на индивидуалистичната поезия.
Валери Стефанов [1]
Multifaceted sorrow in poetry Dimtcho Debelyanov (Suffering as grief and sorrow): In the study
interpreted the two dimensions of suffering - grief and sorrow in poetry Dimtcho Debelyanov. In analyzing the
poem Leisure leads to the generalization that although dreams in light, harmony and happiness, loner, loser,
brodnikat remains in the bosom of sadness and can not change the traumatic experience of the world.
Suffering in sorrow clear in his work "NEVERMORE" through various manifestations of negatsiyata nikaga
eternal.
Key words: suffering, nevermore.
ВЪВЕДЕНИЕ
Човешкото страдание има различни проявления и художествената литература
се стреми да разкрие неговите симтоми, да пресъздаде, свързаните с него травми и
преживявания. Така историята на литературата се обогатява с множество
трогателни и запомнящи се образи на болката, мъката и скръбта. Историята на
литературата носи също в себе си и целия спектър на болезнените чувства и им
дава глас [2].
Страданието проговаря от различните зони на човешкия свят – националната,
социалната, битовата. От което и битийно поле обаче да ни въздейства, то винаги
има съсредоточие човешката душа. Там, в дълбочината на душата, страданието
добива своите жертвени измерения и кара човекът да отпадне от света.
Литературните направления и течения в нееднаква степен се интересуват от
болката в човешката душа. Има направления и течения, в които тя е приоритетен
обект на изразяване. Има и такива, в които е само част от пъстрата палитра на
човешките емоции. А има и такива, в които тя отсъства в идейно-естетическата им
програма. Валери Стефанов пише: „По принцип литературата на т. нар.
„социалистически реализъм” – особено през последните години е резервирана към
страданието” [3]. В този смисъл страданието в историческата перспектива се
превръща в знак за оразличаването на светоусещането и естетическите нагласи на
отделните поети и писатели.
Първото направление, в което мъката и скръбта са концептуални категории при
изобразяването на човешкото, е романтизмът
[4]. Романтиците чрез мировата скръб
преживяват света и оценяват противоречията в живота [5]. Модернистите
(индивидуалистите и символистите) у нас в началото на XX век са близки на
романтиците относно преживяването и проблематизирането на страданието. При
тях то се откроява като фундаментално състояние на неспокойния търсещ дух, който
се отказва от самодоволното пребиваване в битието и се насочва по посока на
възвишеното, мечтаното и необикновеното. „Така е, защото модернистичното
страдание – според Валери Стефанов – е схванато като модус на една по-различна
човешка активност и душевна оркестрация” [6].
ИЗЛОЖЕНИЕ
Под влияние на литературната щампа обикновено свързваме страданието при
модернистите с поезията на Пейо К. Яворов
[7]. Наистина в неговите творби то е
най-драматично и реторично разтърсващо. Стихотворението със заглавие „Аз
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 173 -
страдам” точно това потвърждава – страданието е демонът, който беснее в душата,
откъсва Аза от фалша на спокойствието и го отвежда извън традиционните граници
на познанието и битието. Михаил Неделчев пише: „Яворов е българското име на
мита за трагическото реализиране на познанието. Той е осъществил и раздал
страданието, приел и заради нас познанието, което същевременно е и страдание;
той е включил и нас в света на висше познание, на това идеално битие, чрез
изкуплението на смъртта си” [8].
В поезията на Димчо Дебелянов също, в не по-малка степен, присъства
страданието, като начин да се говори за човешкото, ситуирано в границите на
възможното и невъзможното, мечтаното и непостижимото. Малко са творбите в
неговото поетическо творчество, в които то да не ни затрогва. За разлика от
страданието в поезията на Пейо К. Яворов неговото страдание е „омекотено”
от нежния лиризъм и облъхано от елегично чувство. Ще припомним, че елегията
е предпочитана жанрова форма от Дебелянов и той е автор на най-хубавите елегии
в българската литература.
Страданието в творбите му, освен че е внушено нежно и деликатно, е и
многолико. То е: печал, жал, тъга, леене на сълзи, мъка, нерадост, „скръбен вик”
[9]® Така че от неговата поезия може да се състави целият ред на думата
„страдание” в Синонимния речник.
В това изследване ще се спрем само на част от проявленията на страданието.
Страданието като печал
В едно от първите стихотворения на Димчо Дебелянов „Отдих”, публикувано в
списание „Из нов път” (г. I, кн. 4, 1907), страданието е представено като печал,
завладяла цялата земя. Още в тази творба се запознаваме с една характерна черта
на страданието. То е съпроводено с мрака, с емблематичната нощ на модернистите
– „ще летя над долини и бездни, преизпълнени с мрак и печал”. Ще приведем още
един пример от елегията шедьовър в българската литература „Да се завърнеш в
бащината къща” – „и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и
нещастни” [10]. В този аспект тъмнината, нощта в неговите творби се явяват приют
на страданието. Нощта продължава, както в стихотворенията на Пейо К. Яворов, да
поддържа значението си на „другото на света” (Валери Стефанов)
[11].
За разлика от Яворов обаче, който остава със страданието си в нощта, за да го
съпреживее философски и драматично [12], Димчо Дебелянов търси начини да я
напусне, стреми се да се отправи към светли хоризонти. Така се поражда една от
основните опозиции в стихотворенията му, която е между нощта и денят, между
тъмнината и светлината.
Тази опозиция в творбата „Отдих” идва да ни покаже същностния проблем в
поезията на Димчо Дебелянов – желанието на лирическия герой да се избави
от печалната и мрачна действителност и увещанието в невъзможността то да
се случи. Стремежът за спасение не е реално осъществен, а е ситуиран в копнежа,
бляна, очакваното бъдеще®Поетът непрекъснато визира, някакви спасителни
убежища, провижда изходи за излизане от света на страданието и тъмнината. Ако
романтиците „строят” кули от слонова кост, то Дебелянов гради успокоителни
утопии, търси бродове и пристани, отправя се към „пределите звездни”,
ретроспективно се пренася в детството или бащината къща [13].
Въпреки мечтите по светлина, хармония и щастие, самотникът,
несретникът, бродникът остава в лоното на тъгата и не може да промени
травматичното преживяване на света. Той е изгубен и изоставен в местата на
скръбта, залутан в „пустошта” на трагичното неслучване. Валери Стефанов
обобщава: „Модерният субект притежава един-единствен дом и това е домът на
скръбта. Тя изчерпя и изцяло покрива спектъра на чувствителността” [14].
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 174 -
Лирическият Аз в стихотворението „Отдих” копнее да се спаси от страданието
не чрез един, а чрез два проектирани изхода. Единият е, като полети към небесното
пространство и се откъсне от пропитата с печал земя, и другият – да остане в съня,
който е изпитано състояние в модерната поезия да се скриеш от реалния свят и да
се предпазиш от болезнените чувства. И двете спасителни убежища обаче са само
желание и копнеж, но не и действително откъсване от света на страданието.
Проекция на това търсено спасение е повторението на призива „ела”, чрез
което се изразява стремежът за отделянето от печалната всекидневна реалност.
Човекът в тази творба е безпомощен самотник и той не притежава никакви
възможности за спасение и излизане от пространството на тъгата. А викът към
любимата като идея за вълшебен помощник предполага тъкмо тази възможност и
необходимост – самотният несретник да стане и „мощ светла да блика” у него, да
бъде упоен от „лазурни мечти” и да опре „поглед в слънцето златно”. Желаната
чародейна песен на любимата усилва представата за излизането от объркания път в
сред мрака и попадането в света на светлината и „великата радост”.
О, ела ти при мене тогава
и тогава ме сал разбуди,
посред нощ, ах, недей ме смущава
и среднощний ми сън не куди.
И додето се раждат звездите,
нека сладостен сън осени
мен – изгубений пътник в мъглите
на безплодни пустинни страни. [15].
Страданието като жал
Другата творба на Димчо Дебелянов, която ще разгледаме – „NEVERMORE”
[16], е сполучлива поетическа реплика на култовото за модернистите стихотворение
„Гарванът” (The Raven) от Едгар Алън По [17]. Според Александър Пешев: „Димчо
Дебелянов поставя на своето стихотворение направо заглавието „NEVERMORE”, а
всяко от трите четиристишия завършва с българския превод „Никога веч”.
Композиционно, и неговото „NEVERMORE”, както и това на Яворов, е изградено
върху съответствието на природния пейзаж и душевното състояние на обезвереност
и безнадеждност. Димчовото страдание обаче не приема трагично-космически
характер, както е у Яворов. По своето вътрешно емоционално съдържание то се
сродява с тихата носталгичност на Верлен” [18].
В стихотворението на нашия поет чрез рефрена Никога веч, са блокирани и
отречени копнежите по постигане на близост, щастие и светлина. Доколкото
негацията е в основата на модернистичния поетически модел е интересно да видим
как тя е използвана при проблематизирането на безутешната жал и при осмислянето
на неосъществимите блянове.
Да започнем с това, че жалеенето откъсва индивида от социалния живот,
поставя го в особено антропологично пространство. Потопеният в страданието се
превръща в нещастен самотник, който има привилегията да има своя и
различна от другите гледна точка, чрез която вижда кризиса в самодостатъчно
организирания свят. Оттеглен в своето печално място, страдалецът за облекчение
се отправя към други хоризонти, в стремежа да постигне своите светли мечти и
копнежи. Погледът към далечните хоризонти е в същност копнеж за отделянето от
мрака, от непросветеността, от тъненето в бездуховност и пошлост. И тук, в тази
творба на Димчо Дебелянов, както и в стихотворението „Отдих”, страданието е
съпроводено с мрака и тъгите са „тъги непросветини”. Другата особеност, с която се
срещаме, по отношение на интересуващата ни нерадост, е, че жалостта и тъгата са
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 175 -
сдвоени. Вътрешната енергия на безутешния несретник в преодоляването на
страданието в нощта и нощта на страданието е надеждата, внушена с нейните
две измерения, от една страна, отправеният поглед далеч към различни
пространства и от друга – да се съмне. Спотаената надежда, така както е спотаена
жалостта, е желание за надмогване на състоянието на неутешимо жалостиво
пребиваване в света. Спотаената надежда е и желание за надмогване на тъмните и
трагични страни на съществуването. Надеждата, копнежът по утринните лъчи, с
които ще дойдат различни от жалостта емоционални преживявания, обаче са
отречени в самото начало. И това е една от същностните абсурди в светоусещането
на модерните поети – мечтата, блянът по щастие, светлина, хармония и
същевременното отричане, усъмняване за възможността те да се осъществят. Така
че, ако за човека в традиционното общество надеждата умира последна, то за
модернистите надеждата, копнежът умират в зародиш. Влияние върху тази
абсурдна саморефлексия има несъмнено и манифестната творба на модернизма
„NEVERMORE”.
Рано пробуден, с тъги непросветини,
впивам аз поглед в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне® Ще съмне ли?
Никога веч! [19].
Негацията, рефренът никога веч се употребяват и като възможност за
внезапното и категоричното блокиране на мечтата отдалечената от него любима да
дойде при лирическия герой. Копнежът на модерната душа към близостта с
обичаната жена – един от класическите спасителни пътища за излизането от нощта
на страданието, е неосъществим. Светлият лъч на любимата, подобно на утринния
лъч, е в асоциативното пространство и е невъзможен в реалността. Зловещото
никога веч абсурдно забранява съдбовната устременост към светлина и щастие
радост и хармония.
Прокобното никога веч отново в последната строфа абсурдно оповестява
обречеността на Аза да има своя мечтан свят, своите градини, изпълнени с
тържествени химни и смях. Абсолютната забрана, безапелационното отричане на
шанса към възвръщането в полето на безметежността и радостта, в смисъл на рай,
всъщност изговарят парадоксалното живеене. Човек желае да се завърне към
изконните същини, но никога веч това ще се случи. Човекът копнее да излезе от
състоянието на жал и от „вековното затъмнение”, но никога веч това ще се сбъдне.
В този смисъл абсурдното битие на модерния човек се проявява чрез
отричането. Това отричане не е вече на несправедливите социални закони и на
безнравствените постъпки. Отричането на постигането на светлина и щастие
въпреки непрекъснатите мечти и копнежи – ето истинската същност на живота на
несретника в поезията на Димчо Дебелянов.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Въз основа на нещата, казани дотук, можем да обобщим основните черти на
страданието като печал и жал. Ето ги:
Страданието като печал се поражда от стремежа на човека да се избави от
трагичната и мрачна действителност и от невъзможността това се случи.
Страданието като жал превръща човека в нещастен самотник, който има
различен от другите поглед към света и живота.
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 176 -
БЕЛЕЖКИ
[1]. Стефанов, В. Българска литература XX век. Дванадесет сюжета. София:
Издателска къща „Анубис”, 2003, с. 150.
[2]. В книгата на Ан Томпсън „The Art of Suffering and the Impact and of
Seventeenth-Century Anti-Providential Thought” проследява чрез изкуството на
страданието как страданието се проявява през 17 век, наследявайки традициите на
Средновековието, където то е резултат от намесата на Божията ръка. Вж. Thompson,
A. The Art of Suffering and the Impact and of Seventeenth-Century Anti-
Providential Thought. Ashgate Publishing, 2003. ; Вж. още: Hron, M. Translating Pain:
Immigrant Suffering in Literature and Culture. Toronto: University of Toronto Press, 2009. ;
Kraemer, D. Responses to Suffering in Classical Rabbinic Literature. New York: Oxford
University Press, 1995.
[3]. Стефанов, В. Цит. съч., с. 172.
[4]. В своята книга „The suffering traveler the Romantic imagination” Карл Томпсън
изследва романтиката, свързана със страданието по време на пътуването, както и
личността на „страдащия пътешественик”, имайки предвид поетите Уърдсуърт и
Байрон. Страданието на пътниците и романтичното въображение съответно е
пресътворено в поджанровете: разказ за корабокрушение, разказ за пленничество и
др. Вж. Thompson, C. New York : Oxford University Press, 2007. ; Също така Джоузеф
Амато и Дейвид Монге в книгата Victisms and Values: A History and a Theory of
Suffering пишат: „Романтизмът в значителна степен пресъздава истината,
катаклизмите в промяната за западната чувствителност®Вътрешното страдание
става средство за самоопределяне и изразяване”. Amato, J., Monge, D. Victisms and
Values: A History and a Theory of Suffering, New York : Praeger, 1990, p. 111-113.
[5]. Симеон Хаджикосев определя мировата скръб така: „Мировата скръб е
следствие от неутоления копнеж по пълнотата на битието. Следователно
романтическият пантеизъм е белязан с печата на скептицизма и това го отличава от
класическия спинозистки и Гьотевия просвещенски пантеизъм”. Хаджикосев, С.
Западноевропейска литература. Част трета. София: Сиела, 2005, с. 74.; Още за
мировата скръб вж: Braun, W. Types of weltschmerz in German petry. New York:
Columbia Uneversity Press, 1905.; Weihermuler, M. Discographie der deutschen
Kleinkunst. Volume 3. Bonn: Lotz, 1992. p. 8.
[6]. Стефанов, В. Цит. съч., с. 150.
[7]. Вж. Василев, Вл. Предговор към „Подир сенките на облаците”, София, 1934,
с. 7. ; Пенев, Б. Студии, статии, есета. София, 1985, с. 401. Великова-Гайдерджиева,
Ан. Митологическата сила на страданието у Яворов в критическото слово на Д-р К.
Кръствев, Б. Пенев и Вл. Василев. – В: Сборник 120 години Пейо Яворов (1878-
1998). София: Българска академия на науките, Институт за литература, 2002, с. 359-
368.
[8]. Неделчев, М. Социални стилове, критически сюжети. София: Български
писател, 1987, с.112.
[9]. Разсъждавайки върху трудното дефиниране на страданието Валери
Стефанов пише: „Страданието всъщност страда от недостига на метаезик, за да го
ползва за описания на самото себе си. Влизаме в тавталогии, когато кажем, че
страданието е болка, мъка, скръб, липса”. Вж. Стефанов, В. Цит. съч., с 136.
[10]. Елегията без заглавие „Да се завърнеш в бащината къща” е отпечатана за
първи път в списание „Смях”, г. II, № 64, 19. VIII. 1912.
[11]. Стефанов, В. Цит. съч., с. 112.
[12]. Владимир Василев сполучливо нарича Пейо К. Яворов „поет на нощта” в
сп. „Мисъл” през 1907 год. Вж. Василев, С. Владимир Василев – критикът,
редакторът, есеистът. Велико Търново: Фабер, 2005.
[13] Според Валери Стефанов: „®страданието обикновено е състояние, от
което се търси изход. То е надежда и устременост към някакво разрешение, цел,
НАУЧНИ ТРУДОВЕ НА РУСЕНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ - 2013, том 52, серия 6.3
- 177 -
крайна ситуация, в която нещата ще бъдат преобърнати и разрешени”. Вж.
Стефанов, В. Цит. съч., с. 150.
[14] Стефанов, В. Цит. съч., с. 156.
[15] Дебелянов, Д. Черна песен. София: Захарий Стоянов, 2002, с. 81.
[16] Стихотворението „NEVERMORE” за първи път е публикувано в списание
„Из нов път” (г. I, кн. 5, 1907).
[17] Поемата шедьовър „Гарванът” (The Raven) от Едгар Алън По е отпечатана
за първи път на 29 януари 1845 година в Evening Mirror и American Review. Относно
тълкуването на поемата вж. Amper, S., Bloom, H. Bloom”s how to write about Edgar
Allan Poe. New York; Chelsea Haose, 2007. ; Според Иван Радев запознаването на
Димчо Дебелянов с манифестната творба на символизма и модернизма е могла да
стане по следния начин: „Възможно е срещата с поемата на американския поет да е
станала чрез някоя френска антология. От друга страна, твърденията са, че
дотогава „Гарванът” има вече два опита за превод на български. Ако вярваме на
Антон Страшимиров, поемата се появява в сливенското списание „Живот” през 1898
г. За Страшимиров „това произведение на мистичния поет с разядена и помрачена
от алкохолизма душа, отговаря напълно на спиритуалистичния и мистичен духа н
„Живот”. (цит. по „Периодика и литература”, Т. 2, 1993, с. 269). От изложението,
което ползвам, не се разбира кой е преводачът. Друга справка ни убеждава, че
първият преводач на „Гарванът” е Елин Пелин – и то с уточнението, че го
осъществява през 1906 г. Ако се вярва на някои твърдения тогава поетът Димчо
Дебелянов и белетристът Елин Пелин се движат в едни и същи кръгове”. Вж. Радев
Иван. „Сиротна песен” – екзистенциалното „NEVERMORE” на Дебелянов. Между
„Епилог” на П. Р. Славейков и „Предсмъртно” на Н. Вапцаров. – Литературен
вестник, г. 22, № 28, 18 – 24. 09. 2013, с. 15.
[18] Пешев, Ал. „Четири „nevermore” и някои други въпроси в творчеството на
символистите. – Плъмък, № 20 – 21, 1969. ; Същата статия е поместена в книгата
„Западно-европейската литература от Парижката комуна до Първата световна война
(съвм. с Людмила Стефанова, 2-ро издание. София, 1976, с. 139).
[19] Дебелянов, Д. Цит. съч., с. 17.
За контакти:
Гл. асистент Никола Бенин, Катедра Български език, литература и изкуство,
Русенски университет „Ангел Кънчев”. E-mail: nbenin@uni-ruse.bg
Докладът е рецензиран.
НИКОЛА БЕНИН - "ОТ ЖЪТВА ДО ЖЪТВА И/ИЛИ ПРЕХОДЪТ ОТ БИТ КЪМ ИСТОРИЧЕСКА (СЪ)БИТИЙНОСТ В ТРИЛОГИЯТА „ЖЪТВА" ОТ КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ"
Време и история в славянските езици, литератури и култури, том II: Литературознание. Фолклор
Сборник с доклади от Единадесетите национални славистични четения 19-21 април 2012
СЪДЪРЖАНИЕЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ, ТЕОРИЯ, ТИПОЛОГИЯ
ПИЕТИЗМЪТ - СПОРЕД ЛЕКЦИОННИЯ КУРС НА БОЯН ПЕНЕВ
„ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКАТА РОМАНТИКА И НЕЙНИТЕ ОТРАЖЕНИЯ
В СЛАВЯНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРИ". Калина Бахнева
МОЖЕ ЛИ ЛИТЕРАТУРНАТА КОНКРЕТИЗАЦИЯ ДА БЪДЕ ИСТОРИЧНА? (РОМАН ИНГАРДЕН В ПРОЧИТА НА ПРАЖКАТА ШКОЛА).
Добромир Григоров
ТВОРЕЦ, ЧИТАТЕЛ И КРИТИК В ПРЕДСТАВИТЕ ЗА ЛИТЕРАТУРАТА
ПРЕЗ 40-ТЕ И 50-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК В БЪЛГАРИЯ.
Радостина Петрова
КОМПЕНСАТОРНИ МЕХАНИЗМИ ЗА ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ТЕМПОРАЛНАТА
АСИМЕТРИЯ В КОМУНИКАТИВНИЯ ТАНДЕМ АВТОР-ЧИТАТЕЛ.
Димитрина Хамзе
ЛИТЕРАТУРА В РЕАЛНО ВРЕМЕ. Ренета Божанкова
MEDIEVAL PERIODIZATION OF HISTORY IN ORTHODOX
SLAVONIC LITERATURE (11-16TH CENTURIES). Pawel Dziadul
БИБЛЕЙСКИ КОДОВЕ В МЕТАРОМАНИТЕ НА ДОСТОЕВСКИ. ЧАСТ ВТОРА.
Петко Троев
ХРИСТИАНСКИЕ МОТИВЫ В СЛАВЯНСКОЙ ЖЕНСКОЙ ПРОЗЕ XIX ВЕКА.
Тамара Старченко
ТРАДИЦІЇ ІСТОРИКО-ЛІТЕРАТУРНИ ЕПОХ У СУЧАСНІЙ УКРАЇНСЬКІЙ
ЛІТЕРАТУРІ ДЛЯ ДІТЕЙ. Тетяна Качак
ШДНА САВРЕМЕНА РЕЦЕПЦША ДОСТОШВСКОГ: РУСКИ ПИСАЦ
У ДЕЛИМА ДРАГАНА CTOJAHOBHftA. Кристина М. Драговин
ЕСТЕТИЧКЕ И ПОЕТИЧКЕ СРОДНОСТИ Ф. М. ДОСТОШВСКОГ И
И. АНДРИЪА. Оливера В. Радуловиь
ТЕОРИСКИ АСПЕКТИ НА ВРЕМЕТО И НА ИСТОРИJАТА ВО РОМАНИТЕ „МОСТОТ НА ДРИНА" ОД И. АНДРИК И „ПИРЕJ ОД П. М. АНДРЕЕВСКИ.
Ангелина Бановик-Марковска
ИСТОРИЯ, ИДЕНТИЧНОСТ, МЕЖДУЛИТЕРАТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
СЛАВЯНСКИТЕ ХИМНИ КАТО МЕСТА НА ПАМЕТТА. Панайот Карагьозов
ОБРАЗОЛОГИЯ: НЕСПОЛУЧЛИВИЯТ ВЛАДЕТЕЛ. Камен Михайлов
KONCEPC JA WSPÖLNEJ EUROPY W MES JANISTYCZNEJ
HISTORIOZOFII MICHALA MILOSLAVA HODZY. Joanna Goszczynska
ЛИНГВИСТИЧНИ РЕАЛИИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАРАТИВ - РЕПРЕЗЕНТАЦИИ НА СЪРБОХЪРВАТСКИЯ ЕЗИК В ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИТЕ ПАРАДИГМИ НА ИСТОРИЧЕСКАТА НАУКА В БЪЛГАРИЯ (КРАТКИ БЕЛЕЖКИ). Ваня Иванова
ENDS AND BEGINNINGS: FROM A MULTIETHNIC
PROVINCE TO THE NATION`S CAPITAL. Dagmar Krocanovä
ФУНКЦИИ НА ЗАЩИТИТЕ И ВЪЗХВАЛИТЕ НА РОДНИЯ ЕЗИК
В ЛИТЕРАТУРАТА НА ЧЕШКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ. Славея Димитрова
СЛОВО-ОБРАЗ ПЕСНЯ В СЛАВИСТИЧЕСКОМ ДИСКУРСЕ. Виктория Ляшук
ПРОБЛЕМЫ БОЛГАРСКОЙ КУЛЬТУРЫ, ЛИТЕРАТУРЫ И ЦЕРКВИ НА СТРАНИЦАХ ЖУРНАЛА „ТРУДЫ КИЕВСКОЙ ДУХОВНОЙ АКАДЕМИИ" (1861-1917). Алла Бойко
БОЛГАРІЯ ЯК ЕЛЕМЕНТ ЕПІСТОЛЯРНИХ СТЕРЕОТИПІВ
ЛЕСІ УКРАЇНКИ. Світлана Богдан
БЪЛГАРО-УКРАИНСКИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ, ОБРАЗОВАТЕЛНИ,
НАУЧНИ И КУЛТУРНИ КОНТАКТИ. Катя Коджабашева
BULHARSKO-SLOVENSKE MEDZILITERARNE STIMULY
А MEDZIKULTÜRNE VZTAHY. Marta Germuskovä
СЛАВИСТИКАТА И БЪЛГАРИСТИКАТА В ЯПОНИЯ.
Райна Камберова, Кенджи Тераджима
ХУДОЖЕСТВЕНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ВРЕМЕТО ВРЕМЕТО И ИСТОРШАТА ВО МАКЕДОНСКАТА ДРАМСКА ЛИТЕРАТУРА.
Нада Петковска
ГРАДОВЕ И ГОДИНИ В ПОЕЗИЯТА НА ОСИП МАНДЕЛЩАМ. Румяна Евтимова
ХОРИЗОНТИ НА БЕЗНАДЕЖДНОСТТА И НАДЕЖДАТА: ОБРАЗИТЕ НА
СМЪРТТА В ЛИТЕРАТУРАТА НА ЧЕШКИЯ МОДЕРНИЗЪМ. Ани Бурова
ЗЛОВЕЩЕЕ ВРЕМЯ. IN MARGINE ОДНОГО МОТИВА БОЛГАРСКОГО
ДИАБОЛИЗМА. Марцел Черны
МАШИНАТА И ВРЕМЕТО (ВЪРХУ НЯКОИ ОБРАЗИ И УПОТРЕБИ НА ВРЕМЕТО В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ
ОТ 30-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК). Надежда Стоянова
„ЗА ВРЕМЕТО И ЗА СМЪРТТА" В СБОРНИКА „ПЕСНИ В
ТЪМНИНАТА" НА МИРОСЛАВ КЪРЛЕЖА. Елена Дараданова
ЗАСТИНАЛОТО ВРЕМЕ ВЪВ ФИЛМИТЕ
НА ОЛЕКСАНДЪР ДОВЖЕНКО. Владимир Колев
ОТ ЖЪТВА ДО ЖЪТВА И/ИЛИ ПРЕХОДЪТ ОТ БИТ КЪМ ИСТОРИЧЕСКА (СЪ)БИТИЙНОСТ В ТРИЛОГИЯТА „ЖЪТВА" ОТ КОНСТАНТИН ПЕТКАНОВ. Никола Бенин
КРЪГОВРАТ И ВРЕМЕ В РОМАНА „СЕЛЯНИ"
НА ВЛАДИСЛАВ РЕЙМОНТ. Маринела Димитрова
РОЛЯТА НА ИСТОРИЯТА И ВРЕМЕТО В РОМАНА
НА ЛЕВ ТОЛСТОЙ „ВОЙНА И МИР". Павел Филипов
МОДЕЛИ НА ВИЗУАЛНАТА РЕКОНСТРУКЦИЯ НА СПОМЕНА
В СБОРНИКА „НЯКОГА" НА ДОРА ГАБЕ. Галина Димитрова
ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ДА СРЕЩНЕМ ДРУГИЯ НА ЕДНА И СЪЩА
ЗЕМЯ И В ЕДНО И СЪЩО ВРЕМЕ. Магдалена Костова-Панайотова
БРУНО ШУЛЦ. МЕЖДУ МАТЕРИЯТА И СЛОВОТО, ИЛИ АПОЛОГИЯ
НА ГРЕШНИТЕ МАНИПУЛАЦИИ. Павел Петров
ЕРЕС И СВЯТОСТ В ПОСТМОДЕРНАТА ПОЛСКА ЛИТЕРАТУРА. ЕРЕТИЦИ, КЛАДИ И ИНКВИЗИТОРИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ГУСТАВ ХЕРЛИНГ-ГРУДЖИНСКИ И ЗБИГНЕВ ХЕРБЕРТ. Маргрета Григорова
ВРЕМЕТО ВО ПОЕЗШАТА НА Л>УБОМИР ЛЕВЧЕВ (ЛАУРЕАТ НА
„СТРУШКИТЕ ВЕЧЕРИ НА ПОЕЗШАТА" 2010). Кристина Николовска
ИСТОРИЯ И ПАМЕТ В ЛИТЕРАТУРАТА
ИСТОРИСКОТО И НАРАТИВНОТО ВРЕМЕ ВО РОМАНОТ
„ПОД ИГОТО" НА ИВАН ВАЗОВ. Луси Караниколова
БАЗОВАТА ВИЗИЯ ЗА ИСТОРИЯТА В ПОВЕСТТА ЧИЧОВЦИ".
Румяна Иванова-Кифер
ЕПОС И МОДУСИ НА РЕПРЕЗЕНТИРАНЕ: ВКЛЮЧВАНЕ НА ИСТОРИЯТА В „КЪРВАВА ПЕСЕН" И ,ДЕДА НА БАЛКАНА". Сирма Данова
КАНОНИЧНАТА „ДВУДОМНОСТ" НА „ГОРСКИ ВЕНЕЦ"
НА П. П. НЕГОШ. Ина Христова
ПЪТЯТ НА МАЙКАТА - ИНТЕРПРЕТАЦИИ НА МИТА
В БАЛАДАТА „СЪКРОВИЩЕ" ОТ К. Я. ЕРБЕН. Таня Маджарова
НИКОЛА БЕНИН - "КОМИЧНОТО ВЪВ ФЕЙЛЕТОНИТЕ НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ"
Моля, кликнете върху рекламата. Така блогът https://nbenin.blogspot.com/ излиза на
по-предни позиции в google и се
издържа.
Предварително благодаря!
Снежана Зарева1
Комичното е една от стратегическите посоки, от която е възможно да бъде направен прочит на Алековото творчество, да бъде осмислено по адекватен начин нравственото падение на човека във времето след Освобождението. Този интерпретаторски подход обаче се използва от изследвачите преди всички при интерпретиране на творбата „Бай Ганю”. Привлечени от впечатляващата фигура на емблематичния герой, те осмислят различните ангажименти на смешното и тъжното или по-точно на смешно-тъжното за смъкване на маските, за изобличаване на пошлото, за защита на моралния порядък. Така фейлетоните на Алеко Константинов остават в периферията на тяхното зрение, биват недооценени, лишени от литературоведски обсъждания. Забравя се последното изречение от първия фейлетон „По „изборите” в Свищов” (1894): „Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за „Бай Ганя”2.
„Неизчерпаемият материал” съдържа цял сноп индикатори, които създават образи на човешкото и преди всичко на нечовешкото, които учредяват и валидизират устойчиви идеологически предразсъдъци и политически прояви. Четенето в публицистичните творби на забранителните режими и на лъжовните постановки, избуяващи в псевдодемократичната следосвобожденска епоха, ни подготвят по адекватен начин да навлезем във фикционалното пространство на „Бай Ганю”, където сме свидетели на силата на техните поразяващи ефекти. Така че един от продуктивните подходи за изследване на проблемно-естетическото съдържание творбата на Алеко Константинов е да се тръгне от смисловите полета и художествените особености на неговите фейлетони. В този аспект би било уместно Алековото творчество да се разбира като един мегатекст, в който да изследват нравствените измерения на поведението на човека.
Един от специфичните координати на този мегатекст е комичното отношение към необикновените превъплъщения на неморалното, безсрамното, бруталното, към всичко онова, което е изместило вчерашната възвишеност на възрожденската ценностна парадигма. Щастливецът гледа
NB
Пълният текст е в книгата – Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012. ISBN 978-954-712-572-8.
обобщава: „Разстоянието от волята да бъдеш до вярата, че вече си какъвто желаеш, е разстоянието от трагичното до комичното”6. Плодотворни за разбирането на комичното в творбата на Сервантес са и размислите на Исак Паси. Според него: „Дон Кихот е анахронизъм, доведен до комизъм, и неадекватността на неговото поведение се проявява почти всеки път, когато напрегне мишците си и се хване за оръжието. [...] Обикновено резултатите от действията на Дон Кихот са право противоположни на неговите намерения и следователно са печални за хората, които имат нещастието да го срещнат”7.
Сред разнообразието от разбирания за комичното разпознаваме концепцията на Юрий Борев като най-подходяща за тълкуването на комическите изкривявания във фейлетоните на Алеко Константинов. Руският теоретик на естетиката синтезира схващанията на философите за комизма по следния начин: „Същността на комичното – в противоречието. Комизмът – резултат на контраста, разпада, противостоенето: безобразното – прекрасното (Аристотел), нищожното – възвишеното (Кант), нелепото – разсъдителното (Жан Пол и Шопенхауер), безкрайната предопределеност и безкрайния произвол (Ф. Шелинг), автоматическото – живото (А. Бергсон), лъжливото, мнимо основателното – значиелното и истинното (Хегел), вътрешната пустута – външната притежаваща заначимост (Н. Г. Чернишевски), ниско от средното – високо от средното (Н. Хартман) и т. н.”8.
Ние си позволяваме да добавим в контекста на това изреждане и противоречието: морал – политика.
Всяка политическа власт се стреми да си създаде имидж, основаващ се на следване на нравствените принципи и норми при управлението; всички политици демагогски последователно и настъпателно се стремят да замаскират своята наглост и аморалност. Те слагат маски, играят роли на политическия театър. Михаил Арнаудов пише: „Алеко Константинов, като човек на делото и алтруизма, не ще гледа на живота у нас sub specie aetermitis [от гледна точка на вечността]; поклонник на музиката и природата, на всички възвишени неща, създадени от световния гений и Бога, той вярва в оправданието на сатира или белетристика, проникнати от патоса на демократа; и верен син на народа си, тръгнал се от безправия и бедствия, той ще смята, че литературата е длъжна да подпомогне усилията на честния политик. Като мотив за писане на фейлетоните си той признава тъкмо тези схващания. Тъкмо затова той превежда слабата поетически драматическа сатира на В. Сарду, „Партиите в Монако”, гдето се бичуват политическите нрави във Франция. Ето защо, коагато една чувствителна дама му се сърди за някои цинични подробности във фейлетоните му, той ще възразява: „ И аз го виждам, че н ее красиво, но Вам ако е все дено, мен ме боли и аз го пиша, не за дразня Вашето нежно ухо, а с надежда, че занапредще се постараят да не се повтарят подобни сцени” („До Желюша с говежди вагони”)”9.
Демагогията на властта поражда естествено желание за съпротива и разобличаване на лъжата и едно от най-надеждните и изпитани оръжия срещу фалша и лицемерието това е изкуството и публицистиката. За да бъдат развенчани безнравствените деяния на властимащите, те биват поставяни на друга арена и осветени с други прожектори. Така преместването от политическото пространство в културологично организираното поле позволява политиците да се разпознават такива, каквито са. Казано с други думи, изкуството е истината. Не случайно Хамлет находчиво и прозорливо използва играта на актьорите, за да разобличи краля узурпатор.
Границите на закона и извънграниците на морала
„Окръжният управител има заповед да се придържа строго в границите на закона”10.
Нека да проследим кои са границите на закона и от къде – до къде се простират „правомощията” на окръжния управител при дирижирането на изборите за народни представители във фейлетона „По изборите в Свищов”. Михаил Арнаудов пояснява: „Първият фейлетон носи дата 21 септември 1894. Биографът на „Бай Ганьо” е бил кандидат в депутатските избори и е пропаднал (въпреки общата поддръжка на свищовци) благодарение на онова „морално влияние”, което той ще персифлира после да пресищане. Покрусен от първобитните понятия за власт и грубите партнизански нрави, той ще реагира в пресата, за да влияе на общественото мнение”11.
Ние избираме интерпретатрската посока да обгледаме топосите на беззаконията, за да изясним проявленията на комичното и способността му да поражда проясняващи ефекти.
Първият топос в тази политическа полоса е срещата на властта със селяните и по-точно, отиването на „голямата власт” в селата, което в повечето случаи става, като че ли само преди да се гласува. Това принизяване на високостоящето до труднодостъпното, маргиналното, създава едно специфично пространство за комични вграждания. Комичното в тази ситуация е потвърдено и посредством сблъсъка на хитростта на селяните с подмолното коварство на агитациите на властта. Реакцията срещу явната манипулация не закъснява и селяните изваждат от своя арсенал остроумието и подигравката, за да се защитят – „Е хубаво, господин началник, ако правителството толкоз ги иска, нека им пише по
NB
Пълният текст е в книгата – Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012. ISBN 978-954-712-572-8.
Вместо да защитава общността от всякакви хулигани, бандити и шайки, тя предвожда развилнели се пияници. Изпълнявайки необичайната си ситуативна роля, „органите на властта” биха били комични, ако не бяха прекалено брутални.
Третия топос, където действа властта е затворът, който е част от нейното изконно пространство. Тясното, затворено пространство в килията, което отнема свободата, заменя това на кръчмата и кафенето, където се говори свободно и непринудено. Разбиращият читател е изкусно поставен да пребивава в спектъра на две противоположни тоналности, в две полюсни състояния на човешкия дух. Обсъждаме всичко това, за да изтъкнем същественото за комичното – да се противопоставят символни ресурси, които експлицитно да внушават различията, да приютяват конфликти, които са обострени, но които реално все още не са проявени.
Чрез тези три пространства във фейлетона „По „изборите” в Свищов” ние сме подготвени за големия конфликт, за явното противостоене на власт и „мирни граждани” в деня на изборите. На пръв поглед в този конфликт няма нищо комично, напротив той би станал трагичен, ако свищовлии не бяха проявили благоразумие. Алеко Константинов пише развълнувано:
А за да упражнят правото си, тези пет хиляди избиратели трябваше да минат през труповете (разр. е моя – Н.Б.) на окръжния управител, околийския началник, приставите и жандармите, след това пък да имат работа с няколко солдати, на които им били раздадени по двадесет патрона със заповед да стрелят на месо. А какво щеше да излезе от това? Щяха да останат няколко нещастни семейства; щяха да счетат изборите за невалидни; щяха на другата неделя да домъкнат една рота войска и пак щяха да „изберат” угодните тям лица15.
Публицистът отново майсторски включва телесното, но този път няма да играе ролята на заместител на човешкото достойнство. Думите: труповете, месо недвусмислено отвеждат към смъртта. Разбира се, ако погледнем тази буреносна ситуация по време на изборите в контекста на границите на закона, ще видим, че тези относителни граници се простират от задкулисния натиск до сеенето на смърт. Така че комичният ефект се поражда от несъстоятелността, изопачаването на закона – вместо да въдворява ред, той продуцира заплахи за живота.
Обобщението се налага само – комичното във фейлетона на Алеко е налице всеки път, когато имаме разминавания между думи и дела, несъответствия между фалшиво поведение и истинско намерение. Комичното е в отсъствието на морал в „моралното влияние”.
Краят на текста препотвърждава същностния разлом между власт и нравственост. Първият момент във финала на фейлетона е протестът на избирателите, които напомнят на окръжния управител за окръжната телеграма за свобода на изборите. А той с „презрителна усмивка” отвръща: „Вий имате телеграма, а пък аз имам писмо – и се тупаше по джеба ...”16. Макар и разкрито истинското лице на властта, езикът на морала продължава нагло и цинично да се използва за обясняване на ставащото. Неговата манипулативна стратегия отново служи на користни намерения, за прикриване на беззаконието и жестокостта на властта.
Вторият комичен момент е постигнат посредством едни и същите думи, с които Константин Стоилов любезно приветства трима свои политически противници: „Г-н К, ще ми бъде твърде приятно да се срещнем в Народното събрание”17. Лицемерието всъщност става възможно най-доброто поведение на безнравствения политик. Ритуално поставена в морално гнилото политическо пространство, репликата на министър-председателя ще подпечата господството на неправдата и насилието.
Ето защо най-надеждният естетически похват да се проникне в различието на казаното и мисленото, на желаното и декларираното и оттук да се развенчае лъжата, това е комичното. Алеко Константинов находчиво го използва, за да разобличи политическата демагогия на консерваторите, да демаскира желанието им да се представят като демократи.
Интересно е да се проследи разполагането на комичното проиграване в структурата на текста. Преди големия конфликт между властимащите и избирателите в Свищов, както и след него, сме свидетели на две несъвместимости между морал и власт. Всички те в една стройна система представят ситуации на ценностно криза и така дават ход на комичното разкриване на различните превъплъщения на лицемерното. Алеко е в ролята на политическа жертва, но и същевременно на нравствен съдник, който гледа на тайните и явните безскрупулни ламтежи към властта с болка и с присмех, с разочарование и с устойчивост на убеден демократ. Нещастен в политическия свят, той е щастлив, защото притежава оръжието на комичното отношение към развихрянето на злото и защото има доблестта и възможността публично да възкликне: „Ако това е моралното влияние, какво ли пък ще бъде неморалното влияние”18?
Финис либерта
„... берта ... ерта ... рта ... та ... та ... та ...ха-ха-ха-ха-хааа ...” 19!
В цитираното мото думата „берта” недвусмислено напомня за марката пушки „Берта”, а стряскащото словосъчетание та ... та ... та ... отеква в нашето съзнание като стрелба срещу демокрацията в цялата страна. Убийството на свободата – това е мотивът, който метафорично е заложен в следващите два по хронология фейлетона: „Тържеството на Велзевула” („Знаме”, бр. 12, 29. 09.1894) и „Молитвата на Велзевула”
NB
Пълният текст е в книгата – Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012. ISBN 978-954-712-572-8.
Сатаната, колкото под разпрострения плащ на мълчанието. Ето защо той ще разчита на комично ефектната реч, за да изобличи ценностната деградация, да разсее отровната смрад, която се носи след Велзевул.
Знаците на комичното са съотнесени изцяло към телесното; те въвеждат в боричканията на политическите партии откъм няколко страни, създават серия от морални разколебавания. Най-напред във фейлетона „Тържеството на Велзевула”, определен от Алеко като фантазия, е изведена опозицията святост/тяло. Светостта се отъждествява с духовното, с отричането на телесното, с нравствена чистота и възвишеност. Нейното погубване се осъществява именно с откроените контури на натуралното, с коварното промъкване на нечестивото, на разяждащото в органичното. Повторението на идиоматичния израз влязох под кожата е маркирано с демонично значение и внушава представата за капаните, които са заложени за почтеността и политическото партньорство:
Драган беше светец! Влязох под кожата на Драгана, той почна да хули Петка; влязох под кожата на Петка и Петко провали Драгана; влязох под кожата на Стефана, той изрита Драгана да се скита немил-недраг по чужбина и Петка натика в дупката. Сетне насъсках приятелите на тия байрактари против Стефана и нему ритнах такова текме щото никога няма да се съвземе. С останалия пепелчук лесно ще се разправя ... Сатана22!
В това своеобразно пародиране на изреждането на първите родове в Новия завет: „Аврам роди Исаака; Исаак роди Иакова, Иаков роди Иуда и братята му ...”23 във възходяща градация е посочено деструктивното, унищожителното отношение на властта към политическите противници. Премахването с всякакви средства на лидерите на партиите е важна съставна част от поведението на властимащите. То е станало ключов белег на тяхната безнравственост и е оформило стилът им на управление.
Нравственото падение на управляващите е съпроводено с издевателствата и посегателствата върху тялото. Тялото на Драгана (Драган Цанков 1828 – 1911) е отритнато и скита страдалчески в чужбина, а тялото на Петка (Петко Каравелов 1843 – 1903) е заключено в затвора. Злодумството прераства в злодеяние, святото е доведено до пепелчук. Тленността, а по-сетне и смъртта във фейлетона „Молитвата на Велзевула”, са визии за затриване не толкова на тялото, колкото на духа. В контекста на желаната смърт за политическия противник, прозира умъртвяване на всичко, свързано с морала, и погребване на човешките ценности.
Посланието на Алеко Константинов е недвусмислено. Макар и скрито зад фантазни образи, то е разбираемо и разтърсващо – в тогавашната политика няма морал. И именно липсата на морал, и дяволското желание на властта да демонстрира отсъстващото като налично, поражда ефекта комично.
Да обобщим основните проявления на комичното.
Комичното изображение е въздействащият начин да се покаже несъответствието между власт и морал.
Комичното изображение изобличава демагогията на властващите.
Комичното изображение разкрива низостта, жестокостта и демоничността на българските политици след Освобождението.
_________
1. Зарева, Сн. Ред и суматоха в литературната творба. София: Глакус, 1993, с.53.
2. Константинов, Ал. Съчинения. Том 2. [Фейлетони, преводи, статии, писма]. София: Български писател, 1974, с. 11.
3. Пенев, Б. Алеко Константинов. Биография. София: АБВ, 1937, с. 56. Още за нравствеността и благородството на личността на Аелеко Константинов вж: Димитрова, Ел. Алеко Константинов. Живот и творчество. София: Народна просвета, 1969. ; Константинов, Г. Нова българска литература. Част II: След Освобождението. София: Хемус, 1943. ; Ничев, Б. Алеко Константинов. 1863-1897. София: Издателство на БАН, 1964. Пелева, Инна. Алеко Константинов. Биография на четенето. София: Просвета, 2002.
4. Радев, Р. Фейлетоните на Алеко. – В. Критически текстове за Алеко Константинов, Елин Пелин, Йордан Йовков. Велико Търново: Слово, 1997, с. 59.
5. Зарева, Сн. Цит. съч., с. 47.
6. Ортега-и-Гасет, Х. Размишления върху Дон Кихот. София: Прозорец, 2000, с.156.
7. Паси, Ис. Есета. София: Наука и изкуство, 1981, с. 46-47. ; Още за същността на комичното като естетическа категория вж. Проп, Вл. Проблемы комизма и смеха. [Ритуалный смех в фольклоре]. Москва: Лабиринт, 1999, с. 48, 206, 207. ; Clark, W., Turner, W. Critical Essays on American Humour. Boston: Mass, 1984. ; Critchley, S. On humour. London: Routledge, 2002.
8. Борев, Ю. Эстетика. Москва: Изд. политической литературы, 1981, с. 86.
9. Арнаудов, М. Алеко Константинов. – В: Библиотека „Български писатели”. Т.V. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet. Електронно издателство LiterNet, 02.03. 2004.
< http://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/5/akonstantinov.htm> Вж. още Арнаудов, М. Ал. Константинов, „Българска мисъл”, II (1927), кн. V, 321 нт.
10. Константинов, Ал. Цит. съч., с. 10.
11. Арнаудов, М. Алеко Константинов. Цит. съч.
12. Пак там, с. 7.
13. Пак там, с. 8.
14. Пак там, с. 8.
15. Пак там, с. 9.
16. Пак там, с. 10.
17. Пак там, с. 10.
18. Пак там, с. 10.
19. Пак там, с. 14.
20. Пак там, с. 16.
21. Арнаудов, М. Алеко Константинов. Цит. съч.
22. Константинов, Ал. Цит. съч., с. 16.
23. Мат. 1:2.
Пълният текст е в книгата – Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I. Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012. ISBN 978-954-712-572-8.
Източник http://www.researchgate.net/publication/248380950
Абонамент за:
Публикации (Atom)