ДУХОВНИЯТ ПОРТРЕТ НА ИКОНОМ ПЕТЪР АРНАУДОВ – РУСЕНСКИЯ УЧАСТНИК В ЦЪРКОВНО-НАРОДНИЯ СЪБОР 1871 ГОДИНА

Никола Бенин

Смесеният съвет представя кандидатите, но ако в числото на тия кандидати не се предложи и не се вземе вишегласие, който от архиереите е по желание на Народния събор, тогава нали се обижда народа?

Иконом Петър Арнаудов (Темелски: 2001: 228)

The study is aimed at clarifying the spiritual portrait of Butler Peter K. Arnaudov - the representative of Rousse diocese at the Ecclesiastic and National Council in 1871. His various activities as a teacher, a founder of the "Dawn" library, a member of the Eparchy Council and as a member of Rousse Municipality have been studied in details. His participation in the Ecclesiastic and National Council has been studied as well. The work of Butler Peter K. Arnaudov is represented as closely related to his wisdom, humanity and justice. His democratic views asserted consistently and tenaciously when working for the benefit of people and the church, have been specially outlined.

            ИКОНОМ ПЕТЪР КОСТОВ АРНАУДОВ (1928 – 1884) е от будителите, които безкористно отдават целия си живот на „ползу роду”, които изграждат и укрепват базисните ценности на общността. Със слово и дело той активно се включва във възрожденския проект, посредством който „тайно и полека, народът порасте на няколко века”. Духовникът и учителят Арнаудов успешно хармонизира ръководещата промисъл на Бога с непресъхващата мощ на просветата, за да открие нови хоризонти за човека и да проправи пътища за неговото духовно възмогване.

            Той е роден през 1838 година в  Елена (Кършовски 1928: 92). В този наш град, подобно на градовете Банско, Котел, Панагюрище, Сопот и други, се съхраняват повече от други места българската идентичност, изконните народностни традиции и виталността на духа. Добре известно е, че всяко поколение възприема и съхранява възвишеността на идеята за продължителност, за бъдност. За да се постигне здравината на приемствеността всяко ново поколение трябва да бъде свързано с върховен свещен авторитет и нравствен стожер. През Възраждането за будните млади хора от Елена, към които спада и иконом Петър Арнаудов, такъв авторитет и морален арбитър е народа и родината. Оттам идва неговото самосъзнание за свързаност с народа, за служба на народа. И понеже българинът е под двойно робство – политическо от турците и духовно от гърците, той отрано разбира своята мисия да подпомогне възраждането на духовните му сили и да по този начина да го направи готов за извоюване на свободата си.

            Петър Арнаудов обаче не е само будител, той е и активен участник в борбата за самостоятелна българска църква. Църква, която да е извън опеката на гръцката патриаршия. Така че върховното негово дело е участието му в Църковно-народния събор през 1871 година. Наред с това  историческо дело той извършва и други непо-малко значими народополезни дейности като: изграждането и развитието на класното училище в Русе и основаването на читалище „Зора”.

            Духовните въжделения и избраната мисия да подпомогне духовното възкръсване на своя народ определят житейските пътища и съдбата на иконом Петър Арнаудов. Той избира да служи на българския народ, да го води и напътства като свещеник. Божиите наместници на земята извършват не само религиозни обреди и посредничат за достигането на Божията промисъл до паството, но и участват активно за възникването и протичането на Възраждането в България. Достатъчно е да споменем имената на: св. преп. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, йеромонах Неофит Рилски, Неофит Бозвели и други.

            Иконом Петър Арнаудов завършва Московската духовна академия през 1858 година. Симптоматичен факт е, че той не отива да учи богословие в гръцка духовна семинария, а се отправя към Русия, където неред с религиозните постулати усвоява и богатството от ценности на руската култура. Московската духовна академия е престижно висше учебно заведение, известно в източноправославния свят. Тя е основана през 1685 година (Смирнов 1885; Трофимчук 2005: 640). В годините на ученето на иконом Петър Арнаудов в семинарията се сменят последователно двама ректори. Епископ Евгений Сахаров-Платонов ( род.     – поч. 1888) е ректор от 31 август 1853 до 1857 година (Рус. архив 1858: 445). Следващият ректор е митрополит  Сергей Ляпидавский (Николай Яковлевич Ляпидевский, род.    – поч. 11.02. 1898). Той е ректор от 4 октомври 1857 до 1861 година. (Корсунский 1901).

            След завършването на семинарията младият свещеник решава да отиде в Русе, където да вземе активно участие за духовното обогатяване на русчуклии. През това време в крайдунавския град възрожденските процеси започват бързо да се развиват, което е благодатна предпоставка за осъществяването на народополезната мисия на Петър Арнаудов. Като духовник той знае, че е отговорен пред Бога за състоянието на света и че негов надличен дълг е да се грижи за душите на хората, за тяхното приобщаване в съборната църква. Като високообразована личност той осъзнава, че трябва да отдадеш своите сили честно и достойно, да започнеш градежа на един нов свят и да приближиш желаното бъдеще.

            В извеждането на българина в новия свят иконом Петър Арнаудов започва като учител. Вероятно е, че когато идва в Русе, да няма свободно място за свещеник, но още по-вероятно е, че русенските чорбаджии, загрижени за развитието на образованието в града, му предлагат да стане учител. По съдбовна предопределеност пристигането на иконом Петър Арнаудов съвпада с отстраняването на даскал Гьока, който по мнението на чорбаджиите е бил непокорен и с изменчив характер. Освен това е поддържал постоянни връзки с гръцкия владика Синесий. Така освободеното учителско място достойно се заема от младия свещеник. Георги Чендов пояснява: „Чорбаджиите бързат да се освободят от него (даскал Гьока – бел. моя – Н.Б.), за да не ги въвлече в някаква беля. През 1858 година в Русе са привлечени като учители Иван Хр. Касабов и Петър К. Арнаудов” (Чендов 1985: 24.). От запазения в Държавния архив – Русе Дневник на русенската община за разходите на „Народното училище Русчуско” научаваме, че заплатата на главния учител Парашкев Дамянов е 12 000 гроша, а на „учителя Петра” (Петър К. Арнаудов – бел. моя – Н.Б.) – 9050 гроша (ДА – Русе, ф. 44 К, оп. 1, а.е. 10, л. 24.).

Всеобща практика в тогавашното училище е преподаватели да са завършили семинария. Нещо повече, първите училища са били в двора на църквата и свещенослужителите, наред с богослужението, са ограмотявали учениците. Стоян Орловски в своето изследване „Из историята на учебното дело на град Русе до Освобождението” пише, че в началото на XVII век първите учители са били свещеника поп Драгия и йеромонах Аверкий (Орловски 1906: 1056). Също така през периода 1865 – 1868 година, когато иконом Петър Арнаудов преподава в класното училище, наред с Драган Цанков, Парашкев Дамянов, Тома Младенов, Христо Богоров, Петър Иванов, учители са били и свещенодякон Евстати Хилендарски, завършил Петербургската семинария и Сава Илиев Сирманов, Илия Христов  и Игнат Иванов, завършили Киевската духовна академия. С други думи казано петима са светски лица и петима духовници, следвали в семинарии.

Иконом Петър Арнаудов се включва активно в извършващите се образователни реформи в Русе и съдейства „Славяноболгарско училище”, известно като „Главно”, да се преобразува в ново класно училище. В началото в него започват да учат 170 деца. Назначени са и нови учители: Д. Разсолков, ходжата Асим ефенди (преподавател по турски език) и Ив. П. Чорапчиев  (ДА – Русе, ф. 792, оп. 1, а.е. 4, л. 107). Запознат много добре с наредбите и учебните планове  в руските училища, иконом Петър Арнаудов предлага да се изучават предметите: българска история, всеобща история, начало на естествена история. Така изучаването от учениците на българска история спомага за формирането и утвърждаването на тяхното българско самосъзнание и общностна идентичност (Чендов 1985: 24).

            В името на своите възрожденски идеали да служи на народа иконом Петър Арнаудов авторитетно участва при задаването на стандартите, спрямо които се ще се учат русенските ученици в новото класно училище. При протичането на духовните процеси през Възраждането обучението по нов начин, както  и възпитанието в изконни народностни ценности, е изключително важна, приоритетна задача. Училището с по-висока образователна степен е мислено като институция, отговорна за изграждането на личности, застанали на прага на нов свят. Новото класно училище е схванато като възможност за оповестяването на истини и внушението на завети. Училището е място, където ще се извиси духът на учениците, необходим за предстоящите съдбовните исторически промени. Боян Пенев описва образователните реформи по това време така: „По-късно през 60-те и особено 70-те години, след двата учителски събора, след въвеждането на звуковата метода, която замени взаимната, след дълга практика на нашите първи учители, настъпва подобрение както в методите, тай и в материали на ученето, което все повече се съобразява с нуждите на националния духовен живот”. (Пенев 1977: 188 – 189).

            Иконом Петър Арнаудов, воден от чувството си за отговорност към качеството на образователния процес, не само използва съвременни методи на преподаване, но и подготвя издаването на учебник, по който да учат учениците. Заедно Парашкев Дамянов издават „Кратка естествена история със 113 образа на разни животни и растения”. Преведена и издадена от П. Дамияновичя и П. К. Арнаудов, 1861. Във Виена у книгопечатн. Л. Сомера” (Чендов 1985: 24). По-късно, през 1870 година, двамата водещи учители за първи път въвеждат изучаването на предмета „пеене”, в който учениците, освен че пеят песни, изучават и ноти. (Борисов 2003: 52).

            Като човек на духа иконом Петър Арнаудов съзнава, че само училището е недостатъчно, за да  се постигне духовното израстване на русенци. Eто защо, с група учители става активен участник при създаването на читалище „Зора”. Никола Обретенов споменава пред Аспарух Емануилов, че това са учителите: Петър Арнаудов, Иван Чорапчиев, даскал Иван Кукличка и Никола Стойчев. (ДА – Русе, ф. 58, оп. 1, а.е. 16, л. 2а). Към тези имена ще прибавим и името на Драган Цанков, който е учител в Русе през 1865 – 1868 година и който в началото на 1866 година събира членове на общинското управление, търговци и споменатите учители, с които провеждат учредително събрание. (Антонова 2010: 22 – 23). Една година по-късно, според приетия устав, е избрано първото настоятелство с членове: Драган Цанков, иконом Петър Арнаудов и Яким Попов. Несъмнено авторитетът на иконом Петър Арнаудов е вече бил голям сред русенската общественост, след като му е гласувана отговорната длъжност да бъде касиер на читалището. (Сиромахова 1966: 5)

            От запазения списък на основателите на читалище „Зора” виждаме, че иконом Петър Арнаудов дава встъпителен членски внос 52 гроша, каквато сума даряват повечето от членовете. (ДА – Русе, ф. 14К, оп. 1, а.е. 3, л. 1, 2). Освен тази сума откриваме в Списъка „За съграждение на девическото училище” в Русе от 15 октомври 1870 година, че дарява 100 турски лири. (ДА – Русе, ф. 43К, оп. 1, а.е. 23, л. 100). Спомоществователството на заможните и загрижените за общонародните дела хора през Възраждането е традиция и неотменно морално задължение. Спомоществователството е сила на милостта, особена духовна нагласа за споделяне с другите не толкова на парични суми, колкото на базисни ценности, възпитани преди всичко от религията. Така иконом Петър Арнаудов освен че отдава своите сили и знания за духовното израстване на русенци, дарява като добър християнин и  пари за изграждането на сградите, където се дават знания и се възпитава в изконни национални и християнски добродетели.

            През 1868 година той става свещеник. (Юбилейна книга 1935: 51). На следващата година в „Българско читалище. Книгата на основателните членове. 1869. Майя 29. Русе” срещаме неговия подпис като иконом Петър Арнаудов. Ще припомним, че в Църковната йерархия свещеноиконом е най-високата степен на протойерей. (http://www.pravoslavie.bg). На 4 януари 1870 на събранието на градския съвет се обсъжда задълженията на иконом Петър Арнаудов и неговата заплата. Предлага се: „Негово Всепреподобие Отец Нил да отстъпи от годишната си плата 200  двеста гроша на месеца и общо с времето да се приложат от Касата на общината по 300 гроша триста на сякой месец, та да се плаща на Отец иконома Петър К. Арнаудова по гр. 500 петстотин за сякой месец до една година плата. Неговите длъжности ще бъдат: да заседава непрекъснато катадневно с протосингела в общинската стая и да му ся отреди няколко пъти да посещава в неделята училищата ни. Приетите от свещениците тези две лица, както е за благословено да посещават най малко един път от месец окръжните ни села с цел ако всичко там става редовно по черквите и да се поучават селяните по православната ни вяра.” Това предложение не се приема. (ДА – Русе, ф. 44 К, оп. 1, а.е. 14, л. 39 – 40).

Независимо от негласуването на предложението представителите на градския съвет възприемат иконом Петър К. Арнаудов като свещеник, който е неразривно свързан с училището. И те не грешат в преценките си, защото когато е учител, той притежава съзнанието на духовник и когато е свещеник, той изпълнява мисията и на учител. Свещеникът учител е съпричастен към духовното укрепване и религиозното възпитание на учениците и възрастните. Той много добре знае, че чрез силата на словото в училището и църквата открива пътя пред русенци да присъстват в други светове и да имат друг живот. Той много добре разбира, че духовното слово е възможност да се отрича земното, даденото и да се вярва в спасението. В условията на политическа несвобода това слово е особено ценно и съдбовно необходимо.

            Иконом Петър К. Арнаудов става член на Русенския епархийски съвет. В Копирната книга за писмата на митрополит Григорий откриваме документ от 29 ноември 1876 година, в който се споменава за неговото членство. (ДА – Русе, ф. 43, оп. 1, а.е. 953, л. 148). 

 Той е член и на Русенската община. За първи път неговото име, наред с имената на Х (аджи) Иван Х(аджи) Пенчович, Е. Цанков, Георги П. Минев, Марин Василев, Георги Д. Ангелов, Иванчо Добрев, Ангел П. Ангелов, се среща в решение на общинските членове от 13 октомври 1866 година. (Sahara, Билчев 1997: 203 – 204). Присъствието на името му на заседанието на общинаририте, както и на друго едно заседание от 30 август 1867 година, е свързано с решаването на проблеми в училище. Тука е мястото да кажем, че приоритетна задача на Русенската община е грижа за училищата в Русе.

Иконом Петър К. Арнаудов сигурно е участвал и на други заседания на общинските членове, но изписването на името му в споменатите две обсъждания, показва пряката му ангажираност в подпомагането на русенските училища и решаването на възникналите конфликти. Несъмнено неговият авторитет и познаването му на проблемите в училищата са оценени от общинските членове и те го включват за отстраняването на съществуващите неуредици и противоречия. Учителят и общинарят Петър К. Арнаудов се намесва решително и подпомага вземането на мъдри решения при възникналите конфликтни ситуации.

Първият конфликт в училище, който разрешават общинарите, е свързан с учителя по математика в Народното училище. Учениците от V-ти клас се оплакват от него и членовете на Русенската община вземат соломоновското решение – двете страни да се помирят. Иконом Петър Арнаудов и представителите на общината дипломатично и добронамерено се отнасят към провинилия се учител. Свидетели сме на загриженост както да се удовлетворят исканията на учениците и да се осигури естествен и безконфликтен учебен процес, така и да се запази работата на учителят. Той обаче не се съгласява на такъв компромис и общинарите стигат до следното решение: „От това, прочее, положение на роботите Тук(ашната) община подпудена за да даде окончателно решение на това безредие в училището й, счита за дължа да ви заедно с настоящия ден заплати месечните ви заплати напълно, до окончанието на миналия септември, и да ви в същото време яви, от сега за напред представате да учителствувате в тук(ашното) й народно училище.” (Sahara, Билчев 1997: 203 – 204).

Вторият конфликт е свързан с протестирането и неявяването на работа за един ден на учителите: Илия Христов, Игнат Иванов и Драган Цанков. Иконом Петър К. Арнаудов и членовете на Русенската община, загрижени за дисциплината в училище, решават чрез „прлично разискване” протестиращите учители да спазват задълженията си и да продължат да преподават. (Sahara, Билчев 1997: 260).

            Най-значимото събитие в живота на иконом Петър К. Арнаудов е участието му в  Църковоно-народния събор през 1871 година.  Големият му авторитет и опитът му при членуването в различни обществени организации е несъмнено решаващ фактор за избора му на 14 януари същата година за представител на Русчушката епархия на събора. Заседанието на смесения епархийски съвет за избор на представител на епархията, който да участва при изработването и приемането на устава на Екзархията, се провежда в дома на протоерей Нил Изворов. (Марков, http://knigi-news.com). Членовете на съвета, които провеждат избора с тайно гласуване са: протоерей Нил Изворов, иконом Петър Арнаудов, Параскев Бояджиев, Янаки Маринов и Петраки Генович. Резултатът от избора е отразен в протокол.(Църковен архив 1925: 120 – 122).

След избора на иконом Петър Арнаудов за представител на Русчушката епархия в Църковоно-народния събор на 17 януари,  представителите на Русенската община се събират на извънредно заседание и решават заплатата  му да бъде 2500 гроша месечно. Заплатата ще бъде осигурена, като всяко българско семейство от всички селища в епархията даде по 3 гроша. (Мишев 1925: 122 – 124).

            След избора и уточняването на сумата за възнаграждение иконом Петър Арнаудов заминава за Цариград, където на 29 януари участва в 41-то заседания на Смесения съвет. Председател на заседанието е Иларион Ловчански, а членове, така както са записани в протокала, са: Т. П. Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски, Макариополски Иларион, Кръстевич, х. Иванчо, Гешооглу, Стамболски, Камбуров, х. Николи, Г. Чалооглу, Тъпчилищов, Ст. Чомаков, Д. П. Чинтулов от Сливен, Никола Занкин от Варна, Димитраки бей и Доброплодни от Силистра, х. Мано и Хр. Стоянов от София, както и един свещеник от Скопие Н. П. Панарет. Още на това първо свое участие в заседанието на Смесения съвет иконом Петър Арнаудов е активен в изказванията и прави две същностни предложения относно ролята и статута на Комисията. Според него: „Комисията направи едно нещо редовно с ревност. Тя сега да присъствува, но да не гласоподава, а само да настоява и да има изпълнителна власт”. И друго негово становище: „Това одобрява и поп Арнаудов и казва, че комисията трябва да представи рапорт”. (Темелски: 2001: 167) Тези две предложения са важни, защото са насочени към регламентиране на прерогативите и работата на комисията преди Българския народен събор. Те също така са конкретни и далновидни и репрезентират неотменното му чувство за честност и демократичност. Така той не дава възможност на представителите на Смесения съвет, които са влиятелни хора, да имат решаващ глас при приемането на устава от Църковно – народния събор. Демократично и справедливо е уставът да бъде обсъден и приет от законно избраните представители на българските епархии.

            Първото заседание на Българския народен събор е на 23 февруари 1871 година. Първото изказване на иконом Арнаудов е на четвъртото редовно заседание на Народния събор от 5 март. С него той отново продължава да се противопоставя на намеренията на представителите от Смесения съвет да налагат своите позиции и по този начин да нарушат принципа на вишегласие. Ето неговите думи: „Смесеният съвет представя кандидатите, но ако в числото на тия кандидати не се предложи и не се вземе вишегласие, който от архиереите е по желание на Народния събор, тогава нали се обижда народа?”. (Темелски: 2001: 228). Мисълта за народа, загрижеността за запазване на народните интереси това е веруюто, което ръководи поведението на иконом Петър Арнаудов в общественото пространство. Несъмнено можем да четем това негово изказване като знак както за заинтересованост за народа, така и за съзнанието му за новия градеж за църковното управление да бъде поставено на демократични основи, а не на личностни интереси или още по-опасно в прокарването на чужди интереси. Неговите схващания са, че народните представители от всички български епархии са подчинени на народа и това подчинение трябва да бъде искрено, предано и добронамерено.

            Ще представим още едно негово изказване на 9-то редовно заседание от 23 март, което потвърждава демократичните му идеи и съзнанието му за предотвратяването на възможности за „злоупотребления”. По време на разискването на 52 член от Устава Д. Тодоров предлага изборът на владици в епархиите да бъде от предложени 10 души. Яков Геров казва предлаганите за владици да бъдат 8, а „х. Господин (Господин х. Иванов – бел. моя – Н.Б.) като споделя мнението на г-н Димитраки казва, че стига да се приеме началото, та числото ще се определи. Аз мисля, че е по-добре да остане това, както си е решено в устава, защото друго яче ще стават в епархиите много раздори”. Иконом Арнаудов го подкрепя, като казва: „И аз съм на това мнение, защото другояче ще стават по вън много злоупотребления и развика как могат да стават тия злоупотребления.”. (Темелски: 2001: 272).

            Изказванията на иконом Петър К. Арнаудов подлагат на тотален натиск недемократичните принципи при написването и приемането на Устава. Той непрекъснато отстоява своето схващане, че трябва да има ясни и добронамерено обмислени формулировки на членовете на Устава, които да са предпоставка за безконфликтно и справедливо управление на църковните дела. Редом с това споделя разбирането, че трябва винаги да се съблюдават волята и интересите на народа при църковното управление.

Нека да обобщим характерните черти от духовния портрет на иконом Петър К. Арнаудов.

Ето ги: 

Той е обърнат с лице към Бога и към народа.

Той е духовно извисен.

Той е загрижен за просветата и просперитета на русенци.

Той мъдър и далновиден.

Той подчинява живота си да  бъде полезен на хората и църквата.

Той е честен и принципен.

Той е достойният представител на Русчушката епархия в Църковно – народния събор.           

Литература

 

            1. Автонова 2010: Антонова В. Възрожденското читалище „Зора” в Русе. Русе: Авангард принт.

 Според Веселина Антонова провеждането на учредителното събрание се е състояло най-вероятно на 25 март 1866 година. Повод за това твърдение й дава запазената бланка (квитанция), изработена в печатницата на в. „Дунав” с пореден номер 77 за внесения членски внос от бр. Христаки Ганеви, които са учредители на читалището. Датата  на квитанцията – 25 март 1867 година, според изследователката, „очевидно ще да е много важна, щом като е отпечатана”. След предвидения от устава едногодишен срок на тази дата – 25 март 1867 година, е избрано първото настоятелство.

2. Борисов, Й. Вести от Русчук. Русе: Парнас.

3. ДА – Русе, ф. 44 К, оп. 1, а.е. 10, л. 24.

4. ДА – Русе, ф. 792, оп. 1, а.е. 4, л. 107.

5. ДА – Русе, ф. 58, оп. 1, а.е. 16, л. 2а.

6. ДА – Русе, ф. 15К, оп. 3, а.е. 2, л. 27.

7. ДА – Русе, ф. 14К, оп. 1, а.е. 3, л. 1, 2.

8. ДА – Русе, ф. 43К, оп. 1, а.е. 23, л. 100.

9. ДА – Русе, ф. 44 К, оп. 1, а.е. 14, л. 39 – 40.

10. ДА – Русе, ф. 43, оп. 1, а.е. 953, л. 148.

11. Корсунский 1901: Корсунский И. проф. "Сергий митр. Московской". Св. Троице-Сергиевой Лавры. 2-изд. 1901. ; Памяти Преос. Сергия, митрополита Московского" Москва 1898. Состав. Свят. Правит. Всерос. Синода и Рос. Церковн. Иерархии на 1897 год. с. 10-11.

12.  Кършовски 1928: Кършовски, П. Из миналото на град Елена. Кн.2. Елена.

13. Марков: Марков, Ив. Вилаетският вестник. Иван Марков пише: „Диоцезът на  Русенската епархия включва: Русенска, Разградска и Тутраканска епархии. Седалището е в град Русе. Помещава се в дома на Нил Изворов”.

http://knigi-news.com/?in=pod&stat=8321&section=13&cur=5  

 14. Мишев 1925: Мишев, Д. Избори и избрани народни представители за църковно-народния събор в Цариград /1871/.София. 

15. Орловски 1906: Орловски, С. Из история на учебното дело на град Русе до „Освобождението”. – Училищен преглед, кн. 10.

16. Пенев 1997: Пенев, Б. История на новата българска литература. Том втори. Българската литература през първата половина на XIX век. София: Български писател

17. Сиромахова 1967: Сиромахова, Ж. 100 години Народно читалище „Зора” Русе. Юбилеен сборник. София: Отечествен фронт.

18. Рус. архив, 1858, Кн. 2-я, № 7, с. 445. ; Строев, П. Списки иерархов и настоятелей монастырей Российской Церкви. С.-Петербургъ, Типографiя В. С. Балашева, 1877.

19. Московската духовна академия е първото висше учебно заведение в Русия. През 1685 година цар Фьодор Алексеевич поканва гръцките братя монаси Йоаникий и Софроний Лихуди, които създават духовно училище първоначално в Богоявленския манастир, а после Заиконоспаския, където преподават граматика, реторика, логика, физика, латински и гръцки език. По късно това духовно училище прераства в Славяно-гръко-латинска академия със схоластично направление на преподаване.

Вж. Смирнов 1885: Смирнов, С. История московской Славяно-греко-латинской академии. Москва. ; Смирнов 1879: Смирнов, С. История Москов. Дух. Академии до ее преобразоавния 1814 – 1870. Москва. ; Трофимчук 2005: Трофимчук, М. Академия у Троицы: Воспоминания о Московских духовных школах. Сергиев посад, Свято-Троицкая Сергиева лавра.

20. Темелски 2001: Х. Темелски съставител. Църковно-народният събор 1871. Документален сборник по случай 130-годишнина от Първия църковно-народен събор. София: Главно управление на архивите.

21. Пенев 1997: Пенев, Б. История на новата българска литература. Том втори. Българската литература през първата половина на XIX век. София: Български писател.

      Църковен архив, кн I, II, 1925.

22. Чендов 1985: Чендов, Г. Когато Русе беше Русчук. София: Отечествен фронт.

23. Юбилейна книга на гимназия „Княз Борис”. Русе, 1935.

      Sahara, Билчев 1997: Sahara, T., Билчев, Т. An Eastern Orthodox Community During the Tanzimat [Documents from a Register of the Bulgarian Society in Ruse (1860 – 1872)]. Institute for the study of Languages and cultures of Asia and Africa. Tokyo.

24. http://www.pravoslavie.bg

Приложения

Връзка: https://utroruse.com/article/742457/?utm_source=feedburner&utm_medium=feed&utm_campaign=Feed%3A+utroruse%2Fnews+%28%D0%92%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA+%D0%A3%D1%82%D1%80%D0%BE%29

ПАМЕТ ЗА ПАМЕТНИКА НА 5-й ПЕШИ ДУНАВСКИ ПОЛК

Никола Бенин

         

         Това заглавие звучи абсурдно. Но абсурдно е също да се забрави на кои е посветен този красив войнишки паметник на Александровския площад, наричан сега „Батенберг”.

Анкетата, която направих със студенти от Русенския университет „Ангел Кънчев” и с русенски граждани, показа, че нито един не можа да ми каже, в памет на кои участници във важно за страната ни историческо събитие е построен този паметник. Книгата „Паметник на 5^й пеши дунавски полк” на утвърдения изследвател Хачик Лебикян идва закономерно да възвърне нашата нелепа забрава и културна неосведоменост. Това е третата негова книга в приоритетно интересуващата го област – паметниците в Русе, след „Колоните на султан Махмуд ІІ” и „Опълченският паметник в Русе”.

         Той си поставя като основна цел да докаже, че паметникът на загиналите в Сръбско-българската война (1885 година) е открит една година след датата, която е изписана на обелиска – „въздигнат в 1901г.”. Като всеки голям изследовател обаче той  многократно надвишава своя замисъл. Най-напред Хачик Лебикян ни припомня интересния симптоматичен факт, че  монументът на 5^й пеши дунавски полк е осветен на следващата година, от нарочената дата 15 ноември 1901 година, поради заетостта на княз Фердинанд. Без височайшето присъствие е открит и Опълченският паметник, известен като Паметник на свободата.

      Защо е трябвало да бъде открит на 15 ноември? Това е забравената, но свята за българската история дата, когато изтощената българска армия, командвана от капитани, сразява  сръбската войска в местността „Три уши” край Сливница. Служил съм като войник в този град, многократно съм бил в тази емблематична историческа местност и винаги съм потръпвал от необикновения героизъм и саможертвата на войниците от  5-и пеши дунавски полк. Много пъти съм минавал край паметника на стария русенски площад и естетически издържания образ на смъртно ранения войник ми е внушавал същите чувства на възхищение и преклонение.

       С присъщата си задълбочена изследователска страст завидно умение на търсене и откриване на факта Хачик Лебикян доказва, че войнишкият мемориал е открит на 24 септември (вторник) 1902 година в 10,30 часа от военния министър генерал Стефан Паприков, който също е участвал в Сръбско-българската война. Негово Преосвещенство Доростоло-Червенският митрополит Василий отслужва панихида за убитите 4 офицери и 55 войници.

        Книгата „Паметник на 5^й пеши дунавски полк” също така дава ценни исторически сведения за създаването и бойните подвизи на полка, напомня за загиналите капитан Марин Маринов и поручик Върбан Винаров – брат на един от най-добрите русенски кметове, Петър Винаров. Отделено е и подобаващо място на капитан Атанас Узунов.

       Изследователските търсения на Хачик Лебикян го отвеждат и при създателите на паметника – архитект Никола Лазаров, който през 1911 година проектира и  сградата на Търговско-индустриалната камара в Русе, днес Регионална библиотека „Любен Каравелов”, и скулптора Жеко Спиридонов, автор на множество известни бюстове-паметници във Варна и София. Хачик Лебикян тръгва и по следите на една безсмъртна песен – марша на 5-и пеши дунавски полк. Той изнамира и трита негови варианта, като първите два се пазят в Държавен архив – Русе, а третият вариант е от личния архив на автора. Текстът на първия вариант е от капитан Никола Михайлов, а музиката е на чешкия капелмайстор Алоис Мацак.

       Така че много са научните достойнства на неголямата по обем книга на русенския изследвач Хачик Лебикян, но най-големият й принос е, че възкресява паметта за паметника на 5^й пеши дунавски полк, че отстрани чуждостта от великото, българското и го направи свое и вечно.

       Иван Вазов възпя героизма на българския войник в стихотворението „Новото гробище над Сливница”, вдъхновен от героизма на войниците на 5-и пеши дунавски полк:

                                                           Българио, за тебе те умряха,

                                                           една бе ти достойна зарад тях,

                                                           и те за теб достойни, майко, бяха

                                                           и твойто име само кат мълвяха,

                                                                       умираха без страх.

           

Русенци достойно увековечиха паметта на загиналите в Сръбско-българската война, като построиха един от най-хубавите паметници в България - паметника на 5^й пеши дунавски полк.

            Хачик Лебикян ни напомни да не забравяме нашите герои и нашите светини.

ХАЧИК ЛЕБИКЯН ВЪЗКРEСЯВА ДУХА НА ДОХОДНОТО ЗДАНИЕ В РУСЕ

Никола Бенин

Доходното здание – „Фасадата е прекрасна със своя елегантен и изящен стил, модерен французки

Ренесанс”¹.

           

Със своята поредна книга „VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание” Хачик Лебикян потвърждава трайния си интерес към изследването на личностите и паметниците, свързани с историята и културата в Русе. Ще припомним, че той е автор на книгите: „Опълченският паметник в Русе” и „Паметник на пети пеши Дунавски полк”. Освен тях издава студиите: „Иван Хаджииванов – родови корени, общественик и деен ръководител на борбата за освобождение на Добруджа”, в съавторство с Любомир Златев, и „Последните дни на Ангел Кънчев”.

Тука е мястото да кажем, че специфичното за неговите изследвания е както прецизното издирване и интерпретиране на архивните източници, така и докосването и описанието на духа, който витае около историческите и архитектурните паметници и който се носи от личностите, отдали живота си за освобождението на България. В този смисъл Хачик Лебикян пише за поколенията не само история на Русе, но и история на духа в Русе. Новата му книга „VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание” не прави изключение. Тя е ценно изследване върху построяването на Доходното здание и културните събития в него и същевременно исторически разказ за духа, който живее в него. Това е доловено и от Тодор Билчев, който в предговора на книгата, озаглевен „Триумфът на идеята или как доходът въздига се до дух”, пише: „…Доходното здание, единствено от многото, съществуващи даже и днес, което въздигнало и дори приравнило значенията на думите доход и дух още от създаването си далеч напред във времето, оставяйки завинаги в него като Духовното здание на непреходния и вечен земен творец”². Тодор Билчев и Йордан Борисов са редактори на книгата, а рецензенти са Мартин Иванов и Николай Ненов.

Преди да проследи духа, който съпътства идеята за построяването и самото изграждане на Доходното здание, Хачик Лебикян изяснява  в първа глава „Русе по пътя на Европа” икономическото състояние и духовната атмосфера в крайдунавския град в края на XIX век. Тази глава е важна в структурата на книгата, защото описва пътя на Русе към европейската култура и утвърждава представата за Русе като най-европейския град в България. Авторът обобщава: „Русе е първият български град с европейски архитектурен облик”³. Без европейската среда в града и без съзнанието на русенци за приобщаването към европейските ценности Доходното здание нямаше да има този архитектурен вид, който удивлява  всеки. Духът на Европа, витаещ над изящните сгради, банки, паркове и площади, се пренася и върху Доходното здание – най-изящната и най-европейската сграда  в Русе. Сградите са проектирани от европейските архитекти: Лудвик Майер, Иван Хайс, Едуард Винтер, Георг Ланг и др., а за изграждането и поддържането на градската градина в новия център се грижат градинарите Фердинад Халубар и Йозеф Рихард Нойвирт. Ще споменем само част от забележителните със своята архитектура сгради: хотел и сладкарница „Тетевен”, къщата на Йосиф Дайнелов, банка „Гирдап”, хотел „Лондон” и др.

В тази въвеждаща глава на книгата „VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание” прави впечатление, че Хачик Лебикян освен със сградите е много добре запознат и със старите улици и квартали на Русе. От него научаваме за преименуването на булевард „Стамболова” на „Княз Борисова”, както и за улиците: „Митарна” („Славянска”), „Шеркетска” („Добруджа”), „Флотска” („Цар Калоян”), „Романовска” („Хр. Г. Данов”) и др.

Интересна е идеята за построяването на Доходното здание. Малко известен факт е, че то е замислено да бъде построено, за да носи финансови средства, които ще се използват за поддържане и развитие на образованието в Русе. Това е далновидна идея, която ни сродява с цивилизованите европейски страни – доходът да поддържа духа, парите да са в услуга на знанието и духовните ценности.

Хачик Лебикян подробно ни запознава с етапите на зараждането на идеята и нейното узаконяване от Градския общински съвет. На извънредно негово заседание на 7 март 1896 година кметът Г. Михайлов предлага срещу градската градина на мястото на отчуждения дюкян на Хараламби Петков да се построят двуетажни здания, които да носят доходи на общината. Г. Михайлов освен че е кмет, е и председател на Училищното настоятелство и като такъв на 10 октомври предлага на настоятелството да поиска от Градския общински съвет в замяна на отнетите им здания, поради обособяването на площад „Княз Борис” (днес Площад на свободата”), да се даде на настоятелството мястото срещу площада до зданието на А. Тюрийо (хотел „Тетевен”).  На следващия ден, 11 октомври 1896 година, Общинският съвет гласува да отстъпи „безвъзмездно на Русенските Народни (Български) Училища мястото от дясната страна на централната градина, върху което училищното настоятелство да построи магазини, от приходите на които да поддържат училищата”⁴.

 Уточняването от Хачик Лебикян на истинската дата на решението на Общинския съвет – 11  октомври, е доказателство за прецизно издирване и четене на историческите източници. В досегашните изследвания върху Доходното здание се посочват различни дати – 11 юни, 11 юли 1896 и 11 юли 1897.⁵ Хачик Лебикян прави корекция на още една неточност в съществуващите проучвания. Той посочва, че малкото името на архитекта на Доходното здание не е Раул, а Петер. Стремежът към установяване точността на датите и годините срещаме и в другите негови изследвания. Така например в книгата му  „Опълченският паметник в Русе” той доказва, че известният днес Паметник на свободата, е открит през 1909 година, макар че датировката под снимката да сочи 1908 година.

            За изготвянето на проект за Доходното здание е обявен конкурс от Общинския съвет на 9 декември 1896 година, в който са посочени изискванията за проектирането на двуетажната сграда и условията за анонимност. Всеки проект трябва да има мото. До предвидения срок – 28 февруари 1897 година са получени 15 проекта. На точно определения ден – 26 март, журито се събира в салона на Окръжното управление (днес Регионален исторически музей). То се състои от: окръжния управител Александър Каназирски, кмета Г. Михайлов, двама училищни настоятели, окръжния инженер Тонев, градския инженер Малчев, арх. Вернаца и арх. Димитриевич – частен архитект от Варна⁶. Споменахме имената на членовете на журито, защото на тях дължим оценяването на най-хубавия от петнадесетте проекта – проектът с мото „Voala une idée”. Няма съмнение, че това са хора професионалисти, хора, загрижени за европейския облик на града, които със своето духовно богатство, естетически вкус и некорумпираност дават началото на построяването на една от най-хубавите сгради в Русе, която определя духовната атмосфера в града.

            Архитектът, който печели проекта с мото „Voala une idée”, е Петер Паул Бранг. Той е роден на 27 април 1852 година в Букурещ. През 1874-1876 година следва в Академията за изобразително изкуство във Виена при проф. Теофил Фрайхер фон Хайзен. Направил е над 30 проекта на сгради в България и чужбина, сред които: Храм на извора в Китцбюел, Австрия, сграда в Бохемия, днес Чехия, Първокласна Софийска окръжна болница, Кафене към хотел „България” и др⁷.

            В главата „Строежът на Доходното здание” Хачик Лебикян ни прави съпричастни с неспокойните и противоречиви духове на участниците в изграждането на сградата. Търгът за построяването на Доходното здание е спечелен на 26 януари 1898 год. от Гатю Цонев⁸. За ръководител на строежа е назначен инж. Георг Ланг⁹.

            Строежът на Доходното здание е съпътстван с два скандала. Единият е, свързан с построяването на ложите в него. В първоначалния проект те не са предвидени. Постоянното присъствие на Русенското градско общинско управление обаче решава да се направят 20 ложи. Георг Ланг не е съгласен с проекта за ложите, както и с протокола от 31 юли 1899 година за „привременното приемане” на двете крила на зданието, ето защо на 4 август напуска работа си в театралния салон. Ложите са проектирани от фабрика Schlick & Cie, но 10 години след това са премахнати, с решение на Училищното настоятелство, което се съгласява с мнението на градския архитект, че „тежестта им застрашава да съборят зданието”¹⁰.

            Другият скандал е породен от неправомерното изразходване на средствата. На 5 февруари 1903 година прокурорът на Русенския окръжен съд моли съгласие от Училищното настоятелство за даване под съд на инж. Георг Ланг за престъпление по чл. 352, 353, 354 и 431 от Наказателния закон. Углавно преследване е възбудено и срещу деловодителя Иван Цветков, и по-късно, през 1907 година, срещу предприемача Гатю Цонев.

            Следващата глава „Финансовото обезпечаване” проследява трудния път за намирането на финансови средства за строежа на Доходното здание. Хачик Лебикян признава в послеслова, че тя най-много го е затруднила при издирването на архивните материали и написването на книгата¹¹. Ценни сведения за достигането до истината и опровергаването на някои неверни твърдения в предишните изследвания върху Доходното здание, му дава статията на Мартин Иванов „Приносът на СД „Стремление” и БТБ за изграждането на Доходното здание в Русе”¹².

            Със своите целенасочени и проникновени проучвания на съществуващите исторически източници той посочва, че на 8 юли 1898 година „Училищното настоятелство с Протокол № 20 одобрява предложението на Спестително дружество „Стремление” и упълномощава Комитета да сключи заем от 200 хиляди златни лева”¹³.

На следващата година настоятелството прави втори ипотечен заем от дружеството в размер на 50 хиляди лева. През септември 1900 година „Стремление” прекратява съществуването си, като предлага на Българска търговска банка да бъде откупено от нея. В резултат на това преструктуриране то иска да получи парите си то Училищното настоятелство.

            Изпаднало  в неблагоприятна финансова ситуация, настоятелството търси нов заем, за да погаси задълженията си към дружество „Стремление” и да продължи строителството на Доходното здание. Първоначално взема решение да сключи заем с банка „Гирдап” за 600 хиляди лева с 20 – годишен срок на погасяване и 8% лихва. С цел да се избегнат разходите по съдилищата със „Стремление”, настоятелството приема условията на Българска търговска банка, които не са по-изгодни от тези на „Гирдап”. Договорът с БТБ е подписан на 30 декември 1900 година за 600 хиляди лева¹⁴.

            Така  завършва първата част на много добре структурираната книга VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание” на Хачик Лебикян. Видно е, че духовете на участниците във всеки един момент – от идеята за построяването на Доходното здание до нейното осъществяване, са били неспокойни и конфликтни. Тези духове са вградени в основите на прекрасната сграда, за да я направят още по-интересна и привлекателна, когато се запознаем с нейната история.

            Втората чест е посветена на проучването на духовния живот в Доходното здание. Главата, в която са проследени сценичните прояви и културни събития, е озаглавена „Театралният салон – русенският дворец на културата”. Още едно много подходящо заглавие в книгата.

            През 1899 година Училищното настоятелство кани Ромео Жером – главен художник на Националния театър в Букурещ, да направи декорите и завесата на Театралния салон. Декорите, които проектира са: Салон за комедия, голям Салон за концерт, Селска стая, Градина  и др. През юни 1900 година Министерството на народното просвещение одобрява договора между Училищното настоятелство и Ромео Жером на стойност 10 хиляди лева, в които освен хонорара са включени материали, заплати за работниците и разноски по пътуванията¹⁵.

            Първото театрално представление се е състояло на 25 декември 1900 година във временната театрална сцена на партера на Доходното здание. Представената пиеса е „Парижкият вехтошар” от Едмон Бризбар и Еужен Ню. Тя е осъществена по инициатива на Театрално-музикално дружество „Лира”, Благотворително дружество „Добрина” и Македонското дружество. Целта на представлението е да се съберат средства за подпомагане на бедните ученици. Поради неизпълнение на задълженията от страна на дружествата пиесата е представена още два  пъти – на 27 декември и на 8 януари 1900 година¹⁶.

            Така с Рождество Христово, с раждането на новото начало в духовния живот, започва изпълването на Доходното здание с дух и превръщането му в Духовно здание.

            В Доходното здание през 1901 година е преместена и Градската библиотека, която преди това, в продължение на 10 години се помещавала в къщата на Йосиф Дайнелов. В библиотеката се издава „Русенски общински вестник” от 1897 до 1920 година¹⁷.

             Театралният салон след продължително обзавеждане и създаване на по-богата сцена е завършен през 1902 година, но първото представление на голяма сцена се е състояло на 13 декември 1903 година. Представена е комедията „Изненадите на развода” от Антоанен Марс и Александър Бисон. След това представление до днес изнесени стотици представления. На сцената на Театралния салон в миналото са играли такива известни актьори като: Роза Попова, Адриана Будевска, Елена Снежина, актрисата Сирануш, Матей Икономов, Кнъстю Сарафов, Атанас Кирчев, Сава Огнянов, Васил Кирков и още много други. Едни от режсьорите, които оставят трайна диря в историята на театралните представления са Владимир Тенев и Борис Еспе и Тачо Танев.

            В Доходното здание през 1935 година отваря врати Картинна галерия, а през 1937 година е преместен Русенският исторически музей, чийто отделни сбирки дотогава са били в къщата на Георги Димов и Държавната мъжка гимназия „Княз Борис”¹⁸.

            Книгата на Хачик Лебикян завършва с главата „Сградата на драматичния театър след Втората световна война”. В нея накратко са представени културните събития от до наши дни, като е акцентирано но с честването на 26 октомври 2002 година на 100-годишнината на Доходното здание.

            Монографията на Хачик Лебикян, освен че е много добре структурирана, е и илюстрирана с подходящи снимки, повечето от които са взети от „Русе на старите пощенски картички. Книжка № 6, 2001 година”  на Румен Кузов и от книгата на В. Стоянов „От Русчук до Русе”.

            Заключението, което се налага само, ще направим с думите на  Михаил Арнаудов на тържествата на 3 и 4 април 1926 година по случай 25 години от откриването на Доходното здание, че Русе – „северната столица” винаги е поддържала националния дух на България.

А ние ще  добавим, че Доходното здание е първоизточникът на духа в най-европейския град в България.

            Този дух витае и в книгата на Хачик Лебикян „VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание”.

Бележки

1.      Русенски общински вестник, № 22, 12 юни 1897.

2.      Билчев, Т. Триумфът на идеята или как доходът въздига се до дух. – В: Лебикян, Х. VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание. Русе: Авангард принт, 2012, с. 8.

3.      Лебикян, Х. Цит. съч., с. 11.

4.      Русенски общински вестник, № 30, 11 ноември 1896.

5.      Вж. Симеонова, С. Русе в миналото и днес, Русе, 1929.; Бърчева, М. Доходното здание на Иванчо Стоянов. – Седмицата, Русе, № 90, 18-24 април 2008.

6.      Лебикян, Х. Цит. съч., с. 22.

7.      Ганчев, Хр. И колектив. България 1900. Европейски влияния в българското градоустройство, архитектура, паркове и градини 1878-1918. София, 2002, с. 118-120.

8.      Гатю Цонев е роден на 11 ноември 1862 година в Габрово. Семейството му се премества да живее в Русе. Той основава фирма през 1902 година за търговия и предприемачество на строителство. Кантората му се е намирала на ул. „Александровска”, № 79. Преди  да спечели търга за Доходното здание, той е предприемач при построяването на едно училищно здание и друго градско „Доходно здание”. Вж. Лебикян, Х. Цит. съч., с. 28 - 29.

9.      Георг Ланг е роден в Австрия. От 1896 до 1900 година работи в Русе. Той е ръководител на строежа на търговската сграда на С. Куюмджиян (днес мехена „Чифлика”) и на училище „Ангел Хаджиоглу” („Отец Паисий”). Вж. Лебикян, Х. Цит. съч., с. 29 – 30.

10.  Лебикян, Х. Пак там, с. 39.

11.  Лебикян, Х. Пак там, с. 99.

12.  Иванов, М. Приносът на СД „Стремление” и БТБ за изграждането на Доходното здание в Русе. – В: Алманах за историята на Русе, т. IV, Русе 2002, с. 131-134.

13.  Лебикян, Х. Цит. съч., с. 43.

14.  Лебикян, Х. Пак там, с. 46-47.

15.  ДА – Русе, Ф. 76К, оп.1, а.е.4, л. 125-126.

16.  Пак там, л. 166.

17.  Лебикян, Х. Цит. съч., с. 54.

18.  Лебикян, Х. Пак там, с. 83.