Решението на проблема с емпатията: Защо бедността продължава и как да я променим

Никола Бенин

 Въздушен изглед на градче в Южна Африка, разположено до частно имение. Изображение: fivepointsix/Shutterstock

Прагът на бедност от 6,85 долара на ден, използван от Световната банка, показва значително ниво на лишения, което се отразява на живота на милиарди хора по света. Всъщност почти половината от населението на света попада в тази категория. И така, ако бедността е нещо, което всички искаме да виждаме по-малко, защо се оказва толкова трудно да се справим с нея и може ли емпатията да помогне за нейното отстраняване?

Да бъдеш на ръба на неравностойното положение е срамно, намалява умствените способности и възпрепятства позитивните действия. Това увеличава престъпността, натоварва здравните системи и увеличава сметките на данъкоплатците. С милиони хора по света, които се борят да свържат двата края, а нарастващата социално-икономическа несигурност прави бедността по-вероятна перспектива за много повече хора, борбата с бедността никога не е била по-спешна.

Сред въпросите, на които Кийти Ролен в книгата си The Empathy Fix: Why Poverty Persists and How to Change it отговаря, са:

• Може ли емпатията наистина да реши проблема с бедността и достатъчна ли е самата емпатия, за да допринесе за нейното изкореняване?
• Страдаме ли от колективен дефицит на емпатия, който вреди на всички нас, и като колективи, как да демонстрираме нашата емпатия?
• 
  
  
  

Кийти Ролен разкрива реалностите на бедността с примери от глобалния Север и Юг и разкрива защо настоящите политики не работят. 

Начало и развитие на колоезденето в Русе

 Никола Бенин

След 1902 г. Съюзът на колоездачите в България има свой печатен орган - сп. "Български колоездач"

        Кога и как в Русе се появяват първите велосипеди в Русе не е документирано, но почти сигурно е че отново чужденците са донесли и тях. Русенци се запалват по тези странни превозни средства, които в началото са от стария тип: предно колело с диаметър 1,30-1,60 м., а задното – само с 0,40 м., плюс  високо седло (седалка).

    В първите години след Освобождението, работилницата на Ханс Вебер и Нойвирт в Русе, доставят от чужбина велосипедите от нов тип, които са по-удобни и лесни за каране. Тази работилница впоследствие се превръща във фабрика за велосипеди.

   Русе дава началото на организирания колоездачен спорт в България. През 1895 г. в Русе е създаден колоездачен клуб, наречен „Лястовица.  На 2 август 1902 г.  в Русе се провежда учредителен конгрес на колоездачите в България. Присъстват делегати, представители на съществуващите до този момент 6-7 клуба в Княжество България. Поставя се началото на Съюза на българските колоездачни дружества.

Русе е градът, в който се заражда друга новост за България, свързана с колоездачния спорт – 24-часовото колоездачно надбягване. То се провежда за пръв път през май 1910 г. Победител в него е русенецът– Иван Цанков, баща на създателя на българската шлагерна музика Йосиф Цанков.

Иван Цанков - първи български шампион и победител в първото колоездачно надбягване

    С годините започват да се организират много състезания, в които русенци редовно печелят победите. На колоездачни събори, откриване и закриване на сезона и др. колоездачи като Цанко Чернаев, Атанас Атанасов, Милко Клайнер, Коста Дюлгеров задължително показват отлични резултати. През 1923 г. е взето решение България да вземе участие в Осмите олимпийски игри, които се провеждат през следващата година в Париж. Колоезденето е избран за една от дисциплините, в която България да премери сили с останалия свят, тъй като спортът се ползва с огромна популярност сред хората. Сред българските колоездачи в Париж са русенците Милко Клайнер и Атанас Атанасов. Същата година се провежда и първата колоездачна обиколка на България. 21 състезателя покоряват  1838 км., разделени на 11 етапа, но русенецът Коста Дюлгеров преминава финала първи.

    Желанието, спортната амбиция и упоритостта не са достатъчни за победите, а за тренировки е нужен колодрум. Русенските колоездачи започват да работят за построяването му. През 1921 г. Русенска община предоставя за ползване на русенските спортни организации мястото „Керемидарите”.  Тогавашното сметище на града е превърнато в удобен колодрум, със землена писта дълга 333, 33 м. и широка 9 м. Колодрумът е открит официално на 23 август 1925 г. и дава допълнителен тласък за развитеито на колоезденето в града. Започва неговият бурен период на възход. Появяват се нови и талантливи състезатели: Върбан Витанов, Иван Станков, Димитър Гвоздейков, Цоньо Христов, Никола Качаров, Ценко Джамбазов.

 

Откриване на Колодрума в Русе (със землена писта), 1924 г.

Настоятелството на Русенското колоездачно дружество през 1926 г.

"Нов живот" Рамон Перес де Аяла

 Никола Бенин

Рамон Перес де Аяла (1880 – 1962) е испански писател, известен с интелектуалната си проза, който първоначално се увлича по декадентството. Той е прочут с романите „Белармино и Аполонио“ (1921), разглеждащ сблъсъка на вярата и съмнението, и „Меден месец, леден месец“ (1923), за любовните мъки и зрелостта, в които съчетава символичния изказ и философската ирония.

 В първия ден от новата година дон Рекаредо Кастанеда, военният свещеник в Пиларес, най-накрая реши лично да отиде във Вегелина. В селото щеше лично да връхлети и да изравни със земята своя по-голям брат, дон Родриго, заради едно семейно „начинание“, което презвитерът внезапно бе взел много присърце. Ставаше въпрос и за твърдоглавие, защото, ако свещеникът се вгледаше по-добре, не би трябвало изобщо да го интересува. Неведнъж и не два пъти бе писал убедителни писма по въпроса за мойората и другият винаги бе отговарял с измъквания и недомлъвки. Беше необходима фронтална атака, за да се навлезе дълбоко във вражеските редици.

Нова година, нов късмет. Дон Рекаредо тръгна на път, облечен като селянин, с права яка, барета, ботуши за езда и вергахо[1]. Влакът потегляше рано сутринта, още по тъмно. Свещеникът си избра едно празно купе и се изтегна да спи. Беше толкова висок мъж, че когато отпусна кокалите си, заемаше всички места покрай една стена. Сънят му мина без сънища и когато той се събуди, погледът му се плъзна по стъклата на вратата, покрити от полупрозрачна копринена завеса, която някога е била бяла, но сега нейните тонове и сенки се изменяха с движението на влака. Това му припомни как докато беше в гарнизона в Бургос, в измамните зимни утрини водата, току-що кипната в легена от адютанта, обгръщаше в мъгла увеличителното огледало за бръснене и хвърляше такива необуздани и налудничави видения, че го караха да се усъмни в своя здрав разум, да опипва и да натиска своите издължени, възтежки, стъписани кости.
Спомни си също, че сутринта не се е бръснал. Надигна се и се приближи до прозорчето, където видя отразено като уловен мираж своето светло, грубо и благородно лице… „Съществувам ли наистина? – помисли си той. – Съществуването се предава в кръвта. Всичко, което съществува, е някак трайно. Защо станах свещеник? Tarde piace[2], празноглавецо. Ами този негодник Родриго? Вече стигнахме долината на село Конгосто. Мъглата, мъглата…“
Той отвори прозореца на купето и същата тази мъгла се втурна вътре да го обгърне с дъха си, влажен и пропит с уханието на поле. Освен мъглата околовръст няма друго, което да връща толкова вярно към нас собствения ни образ – още от най-отдалечената мъгла в миналото, нейде из германските лесове. Като стихиите, които се трудят слепешката; като постоянните форми, които в момента, в който биват заместени, вече започват да се заличават; като светлината и неизброимите цветови нюанси, породени от нея, които осветяват някоя точка и после се разсейват; като гласа, който се извива от песен към жалба и който начева незнайно къде и свършва, но донася зачатъка на сътворението за всичко, приобщава се и се обобщава, разтваряйки се в полъха на мъглата… Така в лоното на същата тази мъгла смъртната плът, страстите, инстинктите, илюзиите, мислите, усещанията, всичко ври слепешката – толкова по-закъсняло, колкото по-стремително.
Дон Рекаредо слезе от влака на гарата в Карбалин. На перона – няколко квичащи свине с вързани крака, всяка свиня – с жълт етикет, залепен за бута; до свинете – шевна машина в модерна дървена „клетка“ като някакво екзотично животно, чудновато и безмозъчно, появило се от приключенски роман. Зад тях, завити в туника от мъгла – своеобразните разведряващи очертания на пейзажа, които се натрупват плавно като чупливи леки предмети, завити в полупрозрачна копринена хартия.
Дон Рекаредо слезе самоуверено, с груби ръце, протегнати към природата. Жадуваше да се доближи и да разкъса „опаковката“, която прикриваше голотата на всичко. В съществото му векове наред по бащина линия бяха укрепвали корените на селския живот. Той се гмурваше в селото, за да се съживи като риба, която се връща в свои води. „Всички ние сме варварско, езическо съсловие“, помисли си той и гърдите му се издуха от стипчивия въздух и от гордостта.
До семейната къща във Вегелина имаше два часа път пеша. По пътя дон Рекаредо гледаше не толкова да върви, колкото да плува сред безформените и изменчиви вълнения, като мислите му отново и отново се връщаха на въпроса, който го водеше насам. Родът Кастанеда беше изключително стар. Настоящото поколение се състоеше от осем братя, всички – лишени от земя и от дух, всички – носещи имената на готските крале, от които твърдяха, че произлизат. Любопитно противоречие представляваше най-големият брат, кръстен дон Родриго като последния готски владетел. Останалите четирима носеха имената Ерменехилдо, Турисмундо, Чиндасвинто и Вамба. Най-малкият син, традиционно обричан на Църквата, според Божията промисъл бе наречен Рекаредо.
Тъкмо последният бе предпочитаният брат на дон Родриго, който отвръщаше на неговите чувства. Дон Родриго се ожени много млад и още същата година остана вдовец, без да има наследник. Останалите четирима, оженили се преди много години, вече се бяха отказали да имат потомци и родът Кастанеда заплашваше да бъде прекъснат. Единствената лелеяна от свещеника надежда беше попрехвърлилият петдесетте дон Родриго да сключи повторен брак. Това беше и причината за посещението на дон Рекаредо във Вегелина: да убеди, да принуди своя брат дон Родриго, макар и най-вероятно дон Родриго да отвърнеше: „Тебе пък какво те интересува, постнико?“.
И все пак, Боже милостиви, колко го интересуваше това!… Дон Рекаредо така бленуваше да постигне целта си, сякаш ставаше въпрос за собственото му спасение и за успокоението на собствената му съвест. Той, който винаги и без да се напъва се бе радвал на спокойно сърце и ясна мисъл, лишена от всякакво сластолюбие, напоследък беше подлаган на жестоки изкушения. И за да се избави от тях и да изразходва енергията си, той спортуваше до изнемога – захващаше се най-вече с ездата и гимнастиката, която правеше сутрин и вечер. Обаче изкушенията не спираха.
После се зае да целѝ тялото си с учението, което иначе никога не го бе привличало, но изкушенията само се разпалваха и ставаха още по-силни. Тогава от мъглата на неговата плът до мъглата на неговия дух се издигна примамливото убеждение, което го удовлетворяваше: „Това в мен, което надава рев, е изискването на вида, многовековната глъч на моята каста, която не може да се примири да се затрие, здравото варварство на семейство Кастанеда, бурно надигащата се негова мая. Защото тази каста има правото да надживее безформената и неустойчива маса на човешкия живот. Ако този негодник Родриго реши да се ожени отново, аз съм сигурен, че ще се успокоя. Тази властна глъч на кастата ще е намерила гръмогласен орган, в който да зазвучи, да отекне и да осъществи себе си.“ Той нямаше намерение да споделя с Родриго тези твърде лични подбуди, а бе изнамерил други, които считаше за по-сурови и по-ефективни.
Така крачеше дон Рекаредо и на всеки няколко стъпки отмяташе и преместваше копринената хартия, в която се загръщаха всички диви творения – сякаш разгръщаше своята собствена душа и откриваше подарени спомени и видения. Извитият сиво-кафяв римски мост, закачулен в бръшлян, го подтикна да се пренесе мислено в Кайро, където беше ходил с една военна комисия да купува допълнителни коне… Усмихна се, че свещеник може да има подобно занимание. Вярно е, че много разбираше от коне, след като произхождаше от род, в който от незапомнени времена имаше благородни ездачи.
Когато беше малък, той и неговите братя скачаха от най-високата точка на моста във водата, сред кехлибарени и сребристи потоци, които бяха толкова прозирни, че нийде по света не можеше да се намери нищо подобно освен може би в зениците на орлите. Както нийде по света нямаше трева като тази по ливадите на Конгосто – лилавеещо зелена, гъста, гъста, като някакво старо кече, което дори да разчепкваш с пръсти, няма да се появи земята отдолу (и дон Рекаредо се захвана да пробва). „Да, на това му викат тучни пасища…“ – каза си той.
Жълтото слънце вече навирваше чело иззад мъглата и напълнил устата си с вода, дон Рекаредо го сравни с позлатените пъпеши или други тласкащи към сладострастие плодове сред валмата от памук по клоните, които някои новобогаташи от Пиларес си поръчваха чак от Ангулема… Постепенно мъглата започна да изтънява и започна да се сипе ситен дъжд, отмерен и волен, чиито капчици танцуваха и барабаняха като прашинки в бразди от светлина. Дон Рекаредо си свали баретата и посрещна дъжда с глава и лице, като развеселено растение…
Недалече от него една девойка прехвърляше възвишението, очертало се на фона на седефеното небе. Дребничка на ръст, тя вървеше и се поклащаше под тежестта на двете стомни, които беше помъкнала. Дон Рекаредо оприличи нейното смугло личице на това на пламенната Суламит. Заради техния рубинен блясък му се стори, че тъмните ѝ очи горят като въглени. Тя вървеше и си пееше присмехулни песни. След като го подмина, изви снага, обърна глава, впи поглед в свещеника и устните ѝ се разтеглиха в подигравателна усмивка: „Иисусе Христе, дяволица – рече си дон Рекаредо. – Пустинникът свети Антоний би припаднал“.Вече се различаваше семейната им къща във Вегелина, разположена на един склон. Разнесе се наситен и гръмък рев, който разлюля въздуха. Дон Рекаредо почувства как в него се надига дивият вик на неговата каста и притича до дома. Някакъв стар начумерен слуга държеше едно муле за юздите, а дон Родриго, препасал ремъка на карабината си, роптаеше и риташе животното, докато то цвилеше и хвърляше къчове.

– Пусни го – заповяда дон Родриго.

Мулето препусна в галоп надолу по склона, дон Родриго вдигна карабината, стреля и животното се претърколи настрани като някакъв грамаден дългоух заек.
– Беше необяздена. Хвърли ме. Феодалната справедливост. Болката след простъпката като сянката на тялото… Само ако можеше да се направи същото с жените… Тури му пепел, да не говорим за това… Добре дошъл, отче. Ела да те прегърна!
Двамата братя се прегърнаха. Дон Родриго беше по-възбуден дори от дон Рекаредо. Те се извисяваха като два дъба, но кожата на свещеника имаше по-скоро меден загар.
Разположиха се на завет под един широк навес и Фонсо, начумереният стар слуга, остана прав недалеч от тях.
– Тази водичка ще ѝ дойде добре на земята – подхвърли дон Рекаредо само за да се намира на приказка. – Земята ще може да върне това, което е скътала в себе си.
– Имайте милост, драги господарю – обади се със стреснато изражение Фонсо. – Защото земята прибра моята съпруга, навеки да почива в мир, амин.
Дон Родриго бурно се разсмя на това селско остроумие.
– За какво да шикалкавя? – продължи сключилият вежди дон Рекаредо. – Всички рано или късно изпълняваме своето предназначение като копия, насочени право в целта. Ще говоря направо. Родриго, трябва да се ожениш.
– Хайде, хайде, чилякът е прегорял и кисел – отвърна дон Родриго, удряйки се по гърдите, малко над сърцето.
– Прегорял, не. Зрял – поправи го свещеникът. – Ние сме род на дълголетници. Моментът е съвсем удачен да се ожениш, да имаш деца и да ги възпиташ добре.
– Колкото по-старо е семето, толкова по-лоша е реколтата – обади се слугата.
– Стига си брътвил, псе такова – скастри го дон Родриго. – Кой ти каза, че съм стар за това или за онова?
– Самият вие – отвърна свелият глава Фонсо.
– А кой ти е разрешил да повтаряш това, което казвам?
Дон Родриго се отнасяше към подчинените си с известната фамилиарност на провинциален аристократ, като издънка на дърво с корени, потънали в треволяци – дърво, което се виждаше само като затъмняваща и прихлупваща сянка.
– Знам добре, че не сте стар. Кой не го знае? Разгласяват го даже петлите на пазара, мърморят го даже пукалите в църквата – сподавено отвърна слугата, с горчив и жален тон като на щурец.
Дон Родриго отново гръмко се разсмя.
– Трябва да се ожениш, Родриго – отново натърти с дълбок глас свещеникът. – Не става въпрос дали ти харесва, или не. Това е дълг пред Бога, рода и името.
– Името ли? Кастанеда… Що за грубо име, което, разбира се, произлиза от „кестен“.
– И какво от това? Няма по-височайша аристокрация от онази, която тръгва от полската шир. Такива са и бележитите имена на прославения Рим! Всички онези Фабий, Цицерон, Лентул… Какво означават буквално? Бакла, нахут, леща. Какво ще ми кажеш за това?
– Ах, Рекаредо, многознайко такъв! Откога стана толкова учен? При мен обаче само си хабиш учените приказки. Няма да се оженя. Една ми стига. Бях женен и още същата година овдовях… Като с кучетата. След първото, което ми умря и ми донесе такава печал, се зарекох да не пускам повече кучета у дома. Оттогава ловувам глигани с кучета назаем. Ето, виж – той сграбчи с грамадната си ръка медальона, който носеше на верижка от часовник. – На гърба е моята Лаура. Отпред е Сигизмундо, моето куче. Научил съм си урока.
– Да, ама си имаш дружка за пред хората, нали? До ушите ми стигна мълвата за този скандал. Знам и как се казва. Мелания, по прякор Ваклата.
– Само ако я познаваше… Странно създание. Очите ѝ са две капки катран от казаните на Педро Ботеро[3]. Дяволица е, истинска дяволица…
– Познавам я. Да, дяволица е, опазил ни Господ! Срещнах я по пътя насам.
– Не мислѝ, че си узнал каквото и да било за нея. Отвътре е лед и мраз. Никой не проумява как. Аз съм кестенът, а тя е бодливата обвивка. Единствената, която не ме поглежда. Не се скита и не се развява. Наранява.
– Какъв скандал само!
– Какво, че си имам приятелка ли? Всички мъже от нашия род са имали приятелки още от времето на вестготите.
– Сам ще ти дам опрощение, но сега ти съобщавам, нареждам ти, предлагам ти, моля те на колене да се ожениш. Чуй ме, това е нов живот!
– За какво, глупчо?
– За да имаш потомство.
– Добре казваш, за да ме разкъсат и да минат нататък.
– Това са шегите на простолюдието. Свали този голям товар от моите плещи, Родриго. Духът ми няма да се успокои, докато не видя, че нашата кръв не потече нататък, Родриго, Родриго.
Тогава се появи някакъв орач, който се приближаваше запъхтян, вдигнал високо ръце към небето, сякаш молеше за справедливост или за милост, докато най-сетне се простря пред дон Родриго. Селянинът не спираше да вие, въпреки че господарят го подканяше да каже какво му тежи.
– Ах, господарю по волята на небето, бащице на бедните, утешение за нещастните! – завалваше той хвалебствието между своите хлипания. – Нолин Фигарчето[4] ми мисли злото. Много ми мисли злото.
– Какво ти е сторила?
– Какво да ми стори? Нищо. Каза ми.
– Какво ти каза?
– Ах, господарю, не знам дали няма да сгреша. Каза ми, че моите дечинки, всичките ми девет дечинки са ваши.
Дон Родриго се изправи и с достолепен жест и тон, които вдъхваха страх, изрече:
– Иди при Нолу Фигарчето, и ѝ кажи, че нейните дванайсет деца са братчета на твоите.

[1] Вид камшик от жилите на бик. – Б. пр.
[2] Разговорен израз, който буквално означава „късно изписука“ или „късно се обаждаш“. – Б. пр.
[3] Герой на Франсиско де Кеведо. – Б. пр.
[4] Фигар или торера – късо елече без копчета.

Огледалната игра с различните ъгли на зрение в творчеството на Маргьорит Юрсенар

 

ЖИВИТЕ МЪРТВИ литературни полета на

Сложен и на пръв поглед твърде сериозен автор е М. Юрсенар дори и само заради ерудицията си. Но най-вече заради свръхснабдеността на творбите ѝ откъм нефикционални източници, пораждащи по един сложен начин фикционалност. Както и заради таланта ѝ да чете и осмисля автори като В. Улф, Т. Ман, М. Пруст, Мишима, Камю и много други, да борави с древна история, митове, класически извори. Да превръща писането си в особен тип археология или антропология, да разработва потенциала им на живата сцена на художествения жанр.

Франческа Земярска избира да провежда изследването си през маската, пола, гласа. Стига до концептуализация на това, което поражда писането на Юрсенар и не само го обвързва биографично, но и го разиграва пластично-сетивно през персонажите ѝ, проследявайки техния трансформационен характер.

Разиграването или проиграването на теми и сюжети, но и на това какъв е генерационният модел на творчеството у Юрсенар, ни въвеждат в сърцевината на метода ѝ на писане – и през биографичните събития, и през потапянето в световната култура, и през актуалните социални и политически събития. Следва се нишката, която се вие из пътищата на различни творчески процеси, разбира се този на Юрсенар, но и на В. Улф, Т. Ман, Пруст, Женет, Барт, Кръстева, Николчина и много други. Тази нишка е именно огледалната игра с различните ъгли на зрение, която свързва работата със забавлението, по думите на дядото от епиграфа. Защо наричам игра дългия, личен и специфичен за всеки автор процес на творене, който ФЗ оглежда многостранно през различни отражения?

ПИСАТЕЛИ С БОЛНА ПСИХИКА, ДАЛИ НА СВЕТА ВЕЛИКИ ТВОРБИ

 НИКОЛА БЕНИН

Пациент №1 - Едгар Алън По

Едгар Алън По - 1809-1849 г., е американски писател и поет. Неговата диагноза е душевно разстройство. Симптомите на болестта - страх от тъмнина, пропадане на паметта, мания за преследване, неадекватно поведение, халюцинации. В края на 30-те години Едгар По страдал често от депресии. Освен това злоупотребявал с алкохол, което се отрязявало негативно на психиката му. Под действие на алкохола писателят буквално полудявал. Към алкохола добавил и опиум. Душевното му състояние се влошило още повече след смъртта на жена му Вирджиния, която му се падала братовчедка, за която се оженил, когато тя била на 13 години. Едгар По след това имал два опита да се ожени. Първия път избраницата му отказала; на втората сватба той не отишъл, защото се напил и изпаднал в неадекватно състояние. Открили го след пет дни. Настанили писателя в психиатрична клиника, където починал след пет години, страдайки от халюцинации. .

Едгар По подарил на света двата най-популярни съвременни жанра: романа на ужасите и детективския роман.

Пациент №2. Фридрих В. Ницше - 1844-1900 г.

Фридрих Ницше е немски философ. Диагнозата му била мозаечна шизофрения. Симптомите на болестта: мания за величие, помътняване на разсъдъка, силно главоболие, неадекватно поведение. В медицинския картон на Ницше пишело, че той пиел урина си от ботуша си, издавал нечленоразделни викове, спял на пода до леглото, скачал като козел, гримасничел... Философът преживял няколко апоплектични удара и страдал от психическо разстройство през последните 20 години от живота си. Тогава се появили най-значимите му произведения ("Тъй рече Заратустра"). 11 години изкарал в психиатрични клиники, но състоянието му постоянно се влошавало. В края на живота си Ницше изричал само прости фрази.

Философът подарил на света идеята за свръхчовека и новия морал. Свръхчовекът на Ницше е свободен, надморален, съвършен. Здравият морал, според него, трябва да прославя и засилва естествения стремеж на човека към властта. Другият морал е болезнен и упадъчен. Според Ницше болните и слабите трябва да загинат, най-силните - да оцелеят. Тази идея заляга по-късно в основата на фашизма.

Пациент №3- Ърнест М. Хемингуей - 1899-1961 г.

Хемингуей е американски писател. Диагнозата му е остра депресия и умствено разстройство. Симптомите на болестта - стремеж към самоубийство, мания за преследване, нервни сривове.

През 1960 г. Хемингуей се върнал в Щатите от Куба. Мъчели го чести депресии, чувството на страх и неувереност; на практика не можел да пише, затова се съгласил да се лекува в психиатрична клиника. Подложили го на 20 сеанса с електрошок, но загубил паметта си. След като излязъл от клиниката, Хемингуей направил опит да се самоубие, но близките му го спасили. Отново влязъл в психиатрия, но като излязъл оттам, се самоубил с двуцевката, с която се самоубил и баща му.

Хемингуей подарил на света идеята за "изгубеното поколение"; в творчеството му се появява т.нар. мачизъм - суровият и немногословен боец, който знае, че борбата е безполезна, но се бори докрай. В устата на рибаря Сантяго в "Старецът и морето" писателят е вложил фразата: "Човекът не е създаден да търпи поражение. Той може да бъде унищожен, но не и победен..." Самият Хемингуей бил ловец, войник, спортист, моряк, риболовец, пътешественик и нобелов лауреат, но въпреки всичко, отказал да се бори. Не изневерил на идеалите си: "Мъжът няма правото да умира в леглото - или в боя или куршум в челото..."

Пациент №4 - Франц Кафка - 1883-1924 г.

Кафка е австрийски писател. Диагнозата му е невроза, функционална психастения, с непериодични депресивни състояния.

Симптоми на болестта: възбудимост, която се редува с пристъпи на апатия, безсъние, преувеличени страхове, психосоматични трудности в интимната сфера.

Депресивните състояния на Кафка водят началото си от конфликта с баща му, от трудните взаимоотношения със семейството и сложните и объркани любовни истории. Семейството му не харесвало факта, че се занимава с писателство и се налагало да пише тайно. Тъй като баща му настоявал да работи друго, Кафка се решил на самоубийство и написал прощално писмо до приятеля си Макс Брод.

При Кафка периодите на дълбоко спокойствие се сменяли с периоди на болезнено състояние. Писателят починал на 41 години от туберкулоза.

Франц Кафка подарил на света ново направление в литературата. Неговият свят на отчаяние и безизходност израства върху неговата лична драма и се превръща в ново естетическо направление в литературата, характерно за ХХ век, когато човекът е загубил Бог и е получил в замяна абсурда на своето съществуване.

Пациент №5. Джонатан Суифт - 1667-1745 г.

Джонатан Суифт е британско-ирландски писател. Диагнозата му е Алцаймер. Симптомите й: световъртеж, дезориентация в пространството, загуба на памет, неспособност да познава хора и предметит да разбира смисъла на човешката реч. В края на живота си Суифт бил напълно слабоумен.

Писателят подарил на света нова форма на политическата сатира с произведението "Пътешествието на Гъливер".

Пациент №6 - Жан Жак Русо - 1712-1778 г.

Жан Жак Русо е френски писател и философ. Диагнозата му е параноя, мания за преследване. В резултат от конфликта на писателя с църквата и след като излязла книгата му "Емил или за възпитанието", свойствената на Русо подозрителност придобила болезнени форми. Навсякъде той виждал заговори, водел живот на скиталец и никъде не се задържал, предполагайки, че приятелите и познатите му са настроени срещу него.

Русо подарил на света педагогическата реформа. Днешните постановки във възпитанието на децата по много пунктове повтарят заложеното в "Емил...". На репресивния метод на възпитание Русо противопоставял поощряването и ласките. Според него задачата на педагогиката е развитие на заложените от природата таланти в детето, а не коригиране на личността му. Идеята за правовата демократична държава е заложена в съчинението на Русо "За обществения договор, или принципи на политическото право".

Пациент №7. Николай Василиевич Гогол - 1809-1852 г.

Гогол е руски писател. Диагнозата му е шизофрения и периодична психоза. Симптомите й: зрителни и слухови халюцинации, периоди на апатия и потиснатост - до пълна неподвижност и неспособност да реагира на външни дразнители, сменящи се с пристъпи на възбуда, депресивни състояния, ипохондрия в остра форма, клаустрофобия.

Симптомите на шизофрения преследвали Гогол през целия му живот. През януари 1852 г. починала от коремен тиф сестрата на неговия близък приятел - Екатерина М. Хомякова, и тази смърт предизвикала у писателя силна ипохондрия. Гогол се молел непрестанно, отказал се от храна, оплаквал се от слабост и твърдял, че е смъртно болен, но лекарите диагностицирали само стомашно-чревно разстройство. През февруари писателят изгорил ръкописите си и на 21 февруари 1852 г. починал. Истинските причини за смъртта му останали неясни, но вероятно е пълното му нервно и психическо изтощение.

Идеите, които Гогол подарил на света, е специфичната любов към малкия човек, която е смес от отвращение и жалост; чрез творчеството му светът се запознава с цял букет руски типажи ("Мъртви души").

.

Пациент №8. Ги дьо Мопасан - 1850-1893 г.

Мопасан е френски писател. Диагнозата му е прогресираща парализа на мозъка. Симптомите й: ипохондрия, суицидални наклонности, буйства, бълнуване, халюцинации. Цял живот Мопасан страдал от ипохондрия и се страхувал да не полудее. От 1884 г. започнали честите му нервни припадъци и халюцинации. В състояние на крайно нервна възбуда той се опитал два пъти да се самоубие, но неуспешно. През 1891 г. Мопасан бил настанен в психиатрична клиника и там в полусъзнателно състояние изкарал до смъртта си.

Идеите, които писателят подарил на света, са физиологизмът и натурализмът в литературата.

Пациент №9. Вирджиния Улф - 1882-1941 г.

Вирджиния Улф е английска писателка. Нейната диагноза е депресия, халюцинации, кошмари. Писателката чувала гласове на птици, които "пеели на маслините в Древна Гърция"; страдала от безсъние; от дете я навестявали мисли за самоубийство.

Когато била на 13 години, нейни братовчеди се опитали да я изнасилят. Това сложило началото на неприязънта й към мъжете и към физическата страна в отношенията в живота й. Майка й скоропостично починала от възпаление на белия дроб. Нервната, впечатлителна девойка била отчаяна и се опитала да се самоубие. Спасили я, но депресията останала завинаги. Силно психическо разстройство получила Вирджиния и след смъртта на баща си.

Емоционално-откровените писма и произведения на писателката дават основание да се смята, че тя имала нетрадиционна сексуална ориентация.

В началото на 1941 г. нощна бомбардировка разрушила дома на В. Улф в Лондон, изгоряла библиотеката й и всичкото това окончателно разстроило нервната й система. На 28 март 1941 г. тя се удавила в река Оус.

Идеите, които Улф подарила на света, е новаторството в методите на описание на обществената суета, изображението на вътрешния свят на героите, описанието на промененото човешко съзнание. Произведенията й влизат в златния фонд на литературния модернизъм и се приемат с възторг.

Моята библиотека: КИБРИТЧЕТА "МИНЕРВА"на Умберто Еко

 Никола Бенин

В продължение на години италианският белетрист, есеист, философ и културолог Умберто Еко списва рубриката „Бустина ди Минерва“ във вестник „Еспресо“. Той ръководи миланското списание от 1985 г. Авторска рубрика на седмичника Еспресо - името й е предложено от кибрита Минерва, които пушачът професор Еко винаги има под ръка. Неговите статии са отговор на интелектуалец, надарен със силно чувство за отговорност, за големи и незначителни събития в света. Тази книга съдържа текстове от 1991 до 1999 г., които по-специално, съдържат мислите на Еко за това колко струва да се събори една империя, защо ежалко да нямаш врагове и какво да правиш ако те нарекат ​​мръсен буржоа със Сталинска закваска.

5 януари 2000 г

ТЪМНАТА СТРАНА НА ГАЛАКТИКАТА За расизма, войната и политическа коректност

Относно миграциите

Миналия вторник, докато всички вестници посвещаваха безброй статии

безредици във Флоренция, причинени от хора от Северна Африка,

La Repubblica публикува карикатура, изобразяваща два силуета: огромна

Африка, надвиснала над малка Италия, и Флоренция до нея,

твърде малка, за да бъде наречен дори малка

с точка (и под нея надпис: „Там, където има най-голяма нужда от полиция“), В същото време в

Corriere della Sera представи историята на изменението на климата

на нашата планета от четвъртото хилядолетие пр.н.е

нашите дни. И от тази селекция стана ясно колко благоприятни или

неблагоприятните условия на един или друг континент постепенно водят

до миграция - мащабни преселения на народи, променили лицето на

планета и създадоха тези цивилизации, които сега познаваме от историята или

чрез директен опит.

Днес, говорейки за острия проблем за всички страни от ЕС,

така наречените „лица, които не са членове на съюза“

[1]“ (елегантен евфемизъм, който вече не е

веднъж отбелязано, може да се прилага и за швейцарски граждани и за

тексаски туристи), все още вярваме, че това е феномен

имиграция. Наистина, когато няколкостотин хиляди граждани на някои

пренаселената страна искат да се преместят да живеят в друга държава,

(например италианци в Австралия), това е имиграция. И доста

естествено страната домакин има право да регулира потока

имигранти според способността им да се асимилират. Какво

включва и правото на арест и депортиране от страната

нарушители имигранти - също като своите

граждани, ако извършват престъпления, или богати туристи, ако са

незаконно транспортират контрабанда.

Но днес в Европа не се занимаваме с имиграция. Ние гледаме

миграционен феномен. Разбира се, той е лишен от бързина и жестокост.

нашествия на германски племена в Италия, Франция и Испания, ярост

Арабската експанзия след Хиджра[2] и бавността на безброй

човешки потоци, пренесли мистериозни народи от Азия до Океания

и, вероятно, към двете Америки чрез сухопътни мостове, които вече са изчезнали.

Но това е друга глава в историята на планетата, която е видяла цивилизации,

образувани и изчезнали по гребените на големи миграционни вълни.

Първо - от запад на изток (но ние знаем много малко за тази вълна),

след това от изток на запад, започвайки хилядолетно движение от изворите на Инд до

до Херкулесовите стълбове [3] и след това, четири века по-късно, от Херкулесовите стълбове

стълбове към Калифорния и Тиера дел Фуего.

1 "Несъюзни лица" - непринадлежащи към страните от Европейското

Синдикати е това, което наричат ​​имигрантите в Италия. (Тук и по-нататък, освен където е изрично отбелязано

отбелязани случаи, бележки на преводачи.)

2 Преселение (араб.) - бягството на Мохамед и неговите последователи от

Мека до Ятриб (Медина), което се е случило според мюсюлманската традиция,

през септември 622 г. и поставя началото на активна проповед

Ислям с последващо обединение около Мохамед

множество различни племена. При халиф Омар I (управлявал 634–

644) „годината на Хиджра“ стана отправна точка на мюсюлманския календар.

3 Гибралтар.

В днешно време миграцията не е толкова забележима, защото приема формата

пътуване със самолет, опашки в отдела за регистрация на чужденци в

община или шлепове с бежанци, проправящи си път от по-бедните

и гладния юг към севера. Напомня ми за имиграцията, но е така

Именно миграцията е исторически процес, чието значение е сега

Невъзможно е да се оцени. Това не се случва чрез преместване на огромни орди, след това

където тревата не расте там, където са стъпили копитата на конете им, а в отделни

в незабележими групи, но въпреки това ще отнеме не векове и хилядолетия, а

десетилетия. И, както при всички големи миграции, крайният резултат

ще се окаже етническо разклащане на териториите за преселване, неизбежна промяна

обичаи, неудържимо смесване, което ще промени цвета на кожата, косата,

очите на местните жители, така че да стане статистически забележимо, - като

как малцината нормани въвеждат блондинките в Сицилия със сини очи.

Великите преселения, поне в исторически времена, са ужасяващи;

Отначало, в опит да ги избегнат, римските императори издигат един валум

(укрепване) един след друг, изпращайки напред легиони за завладяване

чужденци, които са били наблизо; след това се споразумяха и

те регулират първите институции, разширявайки римското гражданство

всички поданици на империята; но в крайна сметка, с падането на римляните

се образуват така наречените римско-варварски кралства,

които дадоха началото на нашите европейски страни, езиците, на които говорим

Сега ние гордо казваме, нашите политически и социални

институти. Среща на селата на магистралата Ломбард

имената Uzmate, Biandrate, ние вече не осъзнаваме, че тези

окончанията са ломбардски. От друга страна, откъде се взеха тези?

напълно етруски усмивки, които все още могат да се видят на толкова много

лица в Централна Италия?

Големите преселения са неудържими. И просто трябва да се подготвите за живота

на нов етап от афро-европейската култура.

1999

Русе - централната градина (стара снимка)

 Никола Бенин

Евангелие, Марко X:32-45 - Исус и синовете на Зеведей

 

Синовете на Зеведей

И отново бяха на пътя, изкачвайки се към Ерусалим, а Исус вървеше пред всички тях и те бяха учудени, а онези, които Го придружаваха, се уплашиха. И Той, като повика дванадесетте настрана, започна отново да говори за това, което имаше пред Него:

„Ето, ние се изкачваме в Ерусалим и Човешкият Син ще бъде предаден в ръцете на първосвещениците и книжниците и те ще Го осъдят на смърт и ще Го предадат в ръцете на езичниците, и те ще Му се подиграват и ще Го заплюят, и ще Го бичуват, и ще Го убият; но след три дни Той ще възкръсне.

И Яков и Йоан, Зеведеевите синове, дойдоха при Него и казаха: Учителю, искаме да направиш за нас всичко, което поискаме. Той ги попита: „Какво искате да направя за вас?“ И те Му казаха: Да седнем в Твоята слава един отдясно и един отляво!

Но Исус им каза: Вие сами не знаете какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? И те Му казаха: "Можем."

И Исус им каза: Чашата, която Аз пия, ще пиете и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да седна отдясно или отляво не е в моята власт да дам, но както е приготвено за всеки човек. А другите десет, като чуха това, започнаха да се възмущават против Яков и Йоан.

И Исус ги повика при себе си и им каза: "Вие знаете, че между всички народи онези, които се считат за владетели, се държат като господари и техните благородници показват властта си. Между вас да не бъде така, но който от вас желае да стане велик, нека ви бъде слуга, и който от вас иска да бъде пръв, нека ви бъде роб. Защото дори Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи и да даде живота си откуп за мнозина.”

Хората не рискуват да попаднат на Страшния съд, но рискуват да умрат преди Страшния съд

 Никола Бенин

Хората не рискуват да попаднат на Страшния съд, но рискуват да умрат преди Страшния съд, тоест преди да се разкрият значенията (в смисъл на откровение) – следователно Евангелието изразява предупреждение, че времето ще дойде и то е сега.

Основното нещо по време на Великия пост е да не се ядете един друг

 Никола Бенин

„Основното нещо по време на Великия пост е да не се ядете един друг“, „не се занимавайте с канибализъм по време на Великия пост“ - тези и много други фрази разделят православната общност преди всеки пост, по време на него и няколко седмици след това. Защо смятам, че тези фрази са едновременно верни и разрушителни. Като начало бих искал да определя какво е гладуването, защо е необходимо и как да постим правилно (според автора).
За да разберете какво е публикация, трябва да запомните коя публикация може да се счита за първа. Първият пост е установен от Бог за Адам: „И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване на доброто и злото да не ядеш; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:16-17). Тези. Първият пост беше за храната.
Защо Бог трябваше да постави дървото на познанието и живота в рая? Защо да създадете публикация? Тук според мен се случва следното: Бог създава човека свободен и затова човекът трябва по някакъв начин да демонстрира тази свобода. Човек има избор пред себе си, той е свободен да избира и следователно е свободен. Но тук трябва да говорим и за факта, че живият човек трябва да подхранва този живот: на Земята живеем благодарение на храната. Храна = живот и Бог = живот. Не без основание дървото е не само дърво на знанието, но и на живота. Адам избира да получава живот от храната, да зависи от материалната „ябълка“, а не от Бог. Нашият пост е връщане към началото на времето, където се отказваме от вкусната и засищаща храна в полза на „божествената” храна – послушанието.
От тези два факта можем да заключим, че постенето е доброволен отказ от волята, преди всичко отказ от храна. Как иначе човек може да покаже покорство на Бога? Тук можем да се обърнем към Новия завет: „Обичай ближния си като себе си” (Мат. 22:39). Нашето послушание към Него също е добри дела. Тези. Постът е не само въздържане от храна, но и помощ на ближния и проява на любов към него. Постът има две страни: старозаветната – отказ от храна и новозаветната – помощ на ближния. Защо трябва да пазим и двете, когато Новият завет е приоритет в нашето време? Тъй като ние разпознаваме и двете части на Библията, именно със Стария завет започва нашата житейска история. И, разбира се, да не забравяме, че в Новия завет е имало пост – преди да отиде да проповядва, Исус отива в пустинята за 40 дни, именно с цел да се въздържа от храна.
И така, постът е доброволно въздържание от храна, доброволни прояви на милосърдие с цел покорство на Бога. Но как да постите правилно? Струва ли си трескаво да четете съставките или гордо да казвате, слагайки наденица в устата си, че не съм фарисей, за да изпълнявам само закона, основното е любовта? Вярвам, че истинският пост е спазването на два аспекта: въздържание от храна и любов към ближния. С отказването на храна е малко ясно: най-малкото не трябва да преяждате. Именно когато човек е гладен, се проявяват неговите „животински“ страсти: гняв, раздразнителност, вредност. И ние се опитваме да ги ограничим. Ако на човек му е трудно да пости в любов и мир с ближния си, тогава няма защо да обявява гладна стачка, но няма защо и да преяжда. Ако не ядем месо, но се наяждаме с пържени картофи или прекарваме цял ден в приготвяне на постни ястия, това наистина ли е Великият пост? Това е обикновено вегетарианство и нищо повече. С любов и към ближния: докато постите, не се изкарвайте поне на ближния. Милостинята, посещението на болни и затворници – всичко това е важно, но трябва да започнем с малко.
И така, какъв трябва да бъде постът: въздържане от „непостна“ храна, но не в ущърб на себе си и другите, помагане на хората или поне поддържане на добри отношения с близките. Молитва, разбира се.
Така че защо фразите за това, че не се яде един друг, имат двойно значение: от положителната страна: те помагат да се привлече вниманието към многостранния характер на гладуването и показват, че гладуването не е само храна; Отрицателно е, че мнозина ги възприемат като основна цел на поста, забравяйки, че храната е важен компонент на поста.
И най-важното, което авторът иска да каже е, че вярата в Бога е жива вяра. Ние изграждаме отношения с Личността, но в отношенията с живо същество не може да има ясни правила как и какво да правим; човек сам изгражда отношения с някого. Всеки сам трябва да прецени с какво може да се справи.