Райнер Мария Рилке "Пред олтара на ноща"

 НИКОЛА БЕНИН

Рилке през 1913 г.,

Това са прошепнати истории. В тях няма нещо, което и децата да не знаят. Но – по думите на самия автор – ще дойде време, когато слушателите ще обикнат тишината и мрака. Тук Райнер Мария Рилке разкрива своите прозаични странствания и своя блян: да живее сред вълните и да не намира дом във времето.

Сред тишината и мрака се прокрадва силуетът на Микеланджело, който слуша камъните; срещаме стария акробат, все не успяващ да загърби любимата си професия; няколко дечица си играят на „пазители на Бог“, който всъщност е един напръстник…

Райнер Мария Рилке (1875–1926) е един от най-значимите немскоезични поети, автор и на роман, разкази, приказки, пиеси, преводи, както и на голямо епистоларно творчество. Роден е в Прага през 1875 г. Баща му го изпраща през 1886 г. в кадетско училище в Санкт Пьолтен, където крехкото момче преживява пет трудни години, подложен на безпощадни тренировки и жестоки подигравки. През 1891 г. изоставя военното обучение по здравословни причини. По-късно следва литература, история на изкуството и философия в Карловия университет в Прага и правни науки в Мюнхен. На 22-годишна възраст Рилке среща писателката с руски произход Лу Андреас-Саломе (1861–1937), която оказва силно влияние върху него. Двамата пътешестват в Русия, а впечатленията на Рилке от страната намират отражение в стихосбирката „Часослов“ от 1905 г. Между 1902 и 1910 г. поетът живее често в Париж, пише монография за творчеството на скулптора Огюст Роден и няколко месеца работи като секретар при него. През този период са публикувани „Нови стихотворения“ (1907), „Нови стихотворения, втора част“ (1908) и романът „Записките на Малте Лауридс Бриге“ (1910). Следва творческа криза, през която Рилке пътува в Европа и Северна Африка, превежда от френски и изучава творчеството на Гьоте и Шекспир. Поетът прекарва зимните месеци на 1912–1913 г. в замъка Дуино до Триест, където започва „Дуински елегии“ – цикъл от десет стихотворения, завършен чак през 1922 г. Стихосбирката му „Сонети към Орфей“ е публикувана заедно с „Дуински елегии“ през 1923 г.

„Пред олтара на нощта“, Избрана кратка проза, Райнер Мария Рилке, превод Красимир Хаджийски, съставител Николай Тодоров, редактор Мая Славова, издателство „Недланд“, 2024 г.

ОНЗИ, КОЙТО СЛУША КАМЪНИТЕ

Отново съм в дома на своя куц приятел. Той се усмихва както обикновено, по своя особен начин:
– Така и не ми разправихте нищо за Италия!
– Това означава ли, че трябва възможно най-скоро да поправя този пропуск?
Евалд кимва и затваря очи, за да ме слуша, тъй че започвам:
– Това, което наричаме „пролет“, Господ го вижда като мимолетна усмивчица, която прелита над земята. Изглежда земята си припомня нещо, защото лятос го споделя на всички, докато не помъдрее с есента и гласът ѝ не заглъхне във величавото и замислено есенно мълчание, с което се доверява на самотниците.

Всички пролети, които ти и аз сме преживели, накуп не стигат, за да се запълни дори една Божия секунда. За да може Господ да си даде сметка за пролетта, тя не бива да се ограничава до дърветата и ливадите. Нужно е мощно да бликне от сърцата на самите хора, за да пребъде не във времето, а във вечността и пред лицето на Всевишния.

Веднъж се случи така, че Божиите очи се оставиха да кръжат над Италия, понесли се на своите тъмни криле. Земята долу сияеше яснолика и времето блестеше като злато, но право през нея, подобно на здрачна пътека, лежеше сянката на широкоплещест мъж, тежка и черна, и някъде далече пред него – сянката на неговите работни ръце, напрегнати, свиващи се внезапно ту над Пиза, ту над Неапол, ту се стопяваха в неопределеното полюшване на морето.

Господ не можеше да откъсне очи от тези ръце; отначало му се струваше, че са събрани като за молитва, но молитвата, която се изливаше от тях, ги разтваряше надалече една от друга. Всички светци следваха Божия поглед и подобно на него съзерцаваха сянката, спуснала се над половин Италия; и химните застинаха на устните на ангелите; и звездите потрепериха, понеже се бояха, че са съгрешили в нещо, и смирено очакваха Божия гняв…

Но не се случи нищо. Небесата се разстлаха докрай над Италия, тъй че докато Рафаело беше коленичил в Рим, благословеният Фра Анджелико от Фиезоле стоеше възрадван в облака над него.
В този час много молитви бяха отправени от земята, но Господ долови едно-едничко нещо: силата на Микеланджело се надигна свише като дъха на лозята. И Той ѝ позволи да изпълни неговите мисли. Наведе се още по-ниско, намери работещия човек, надникна иззад раменете към ръцете, които слушаха камъка, и внезапно се побоя: нима камъните също имаха душа? Защо този човек слушаше камъните?

И ето че ръцете на майстора се събудиха и заразравяха камъка като гроб, в който трепкаше слаб, глъхнещ глас.
– Микеланджело – извика ужасен Господ, – кой е в камъка?
Микеланджело се ослуша; ръцете му трепереха. Сетне отговори с приглушен глас:
– Ти, Боже мой, кой друг? Но аз не мога да те стигна.
И тогава Бог почувства, че е затиснат в камъка, и усети уплаха. Ето, цялото небе е от камък и в неговия център е затворен Бог, в очакване ръцете на Микеланджело да го освободят, и той чува как наближават, но все още са далече… А майсторът отново се беше привел над своята творба и не спираше да си мисли: „Ти си само малък каменен блок и никой друг не ще смогне да намери човека в теб. Но тук чувствам рамо: това Йосиф Ариматейски ли е? Тук Мария ли се привежда? Чувствам как тръпнат ръцете ѝ, докато държи Иисус, нашия Бог, който току-що е умрял на кръста. Ако в малкия мраморен блок има място за тези трима, защо да не измъкна цялото заспало потомство от скалата?“.

И с широки удари той освободи трите фигури на „Пиета“, но не вдигна докрай воалите от техните лица, сякаш се боеше, че тяхната дълбока печал може да смрази ръцете му. Затова отиде при друг камък. Но всеки път се колебаеше да даде на някое чело пълната яснота, преди да даде на някое рамо най-чистата заобленост; и когато извайваше някоя жена, не очертаваше на нейните устни сетната усмивка, да не би да бъде предадена цялата ѝ красота.

По това време той работеше по проекта си за гробницата на Джулиано дела Ровере. Искаше да сътвори планина над Железния папа и род, който да я насели. Изпълнен с много тъмни планове, той се отправи към своите каменоломни. Склонът стръмно се извисяваше над бедното село. Оградени от маслини и оголени скали, наскоро разбитите камъни изглеждаха като голямо бледо лице под вече посивяваща коса. Микеланджело остана дълго време пред това скосено забулено чело. Внезапно забеляза две огромни каменни очи, които се взираха в него. И скулпторът почувства как неговата фигура израства под този поглед. И сега самият той се извисяваше над земята, и му се струваше, че от цяла вечност се е вторачил в този недалечен хребет. Долината под него отстъпи като пред величествено било, колибите се скупчиха подобно на стадо и скалистият лик започна да му се струва по-близък и по-свързан изпод каменните воали. Върху него се четеше очакване – все още неподвижно, но на ръба на движението.

Микеланджело си помисли: „Не можеш да бъдеш сечен, защото всъщност си едно цяло“. После надигна глас:
– Тебе ще довърша, ти си моята творба.
И после се върна във Флоренция.
Видя една звезда и кулата на Дуомо, а под нозете му вече се сплиташе нощта. Ненадейно при Порта Романа той се поколеба. Двете редици къщи се протягаха към него като ръце, бяха го сграбчили и го теглеха към града. И улиците ставаха по-малки и по-тъмни, и щом влезе в дома си, той знаеше, че го държат тъмни ръце, от които не може да се измъкне. Завтече се към гостната и после към ниската стаичка, едва две стъпки дълга, в която имаше навика да пише. Нейните стени го затискаха и сякаш се бореха с непомерните му сили, сякаш го сдържаха в неговата стара, тясна форма. И той им се оставяше. Коленичи и позволи стените да го оформят. Чувстваше как в него блика небивало смирение и възжела да стане по-малък. И в него прозвуча глас:
– Микеланджело, кой е в тебе?
И мъжът в тясната стая тежко положи чело върху ръцете си и рече тихо:
– Ти, Боже мой, кой друг?
И тогава просторът около Господ се разгърна, Всевишният вдигна своя лик, надвесен над Италия, и се огледа: светците стояха изправени с плащове и нимби, ангелите сновяха със своите песни сякаш със съсъди, пълни с грейнали пролети под жадните звезди, и небесното царство нямаше край…

Моят куц приятел вдигна очи и позволи на вечерните облаци да го притеглят през небето.
– Господ там ли е? – попита той.
Стоях мълчалив. След това се наведох към него:
– Евалд, тогава ние тук ли сме?
И ние топло си стиснахме ръце.

Никола Вапцаров "Вяра" - критически прочит

 Никола Бенин

1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ТЕМАТА ЗА ВЯРАТА И НАДЕЖДАТА

          Въпреки че стихотворението е озаглавено „Вяра“, то започва с нещо съвсем друго – лирическият герой се опитва да определи какво представлява самият той като човек, в какво се състои ценността на неговия живот. Пътят към това себепознание минава през проблематизирането, поставянето под въпрос на привичното битие. Какво съм аз? В какво вярвам? Какво представлява моят живот? В какви отношения съм със света? Но най-важният въпрос тук е: какво е моето отношение към живота?

          Проблемът е, че понятието „живот“ в никакъв случай не е еднозначно. С тази дума лирическият герой назовава две много различни неща. От едната страна е земният, биологичният, чисто делничният живот, представен с действия като дишане, работа, живеене с тревогите на делника. От другата страна обаче е животът обобщение, животът като универсална стихия, в която са потопени всички хора. Този живот не е никак благосклонен към лирическия герой – за него и за всички като него животът има „груби лапи челични“. Такъв живот, с който си в разпра и който едва ли ти предлага много приятни преживявания, едва ли заслужава да бъде обичан. Лирическият герой обаче бърза да предупреди своя невидим събеседник, че това съвсем не е така – той обича живота и ще го обича дори ако за това да трябва да заплати най-високата цена: собствения си живот, рискувайки го в най-опасни експерименти. 

          Така въпросите, които си задава лирическият герой, постепенно оформят едно същностно противоречие: сблъсъкът между желанието да оживееш и в най-трудната ситуация, от една страна, а от друга – готовността в името на живота да рискуваш живеенето. Това противоречие е толкова абсурдно, че се нуждае от обяснение. Има ли нещо, което да свърже тези две несъвместими състояния, да свърже в едно биологичната, делничната страна на битието и възвишената, универсалната сила, наречена Живот с главна буква? Оказва се, че има. Единственото, което може да обясни защо един човек, който се гледа строго под вежди с живота, е готов в негово име да направи всичко, е вярата. Това не е някаква абстрактна вяра, а напълно осъзната убеденост, че хората с общи усилия могат да изградят един по-хубав и по-мъдър живот. Именно тази вяра превръща биологичното същество в човек, придавайки смисъл на неговото съществуване. Така трите ценности, за които стихотворението говори – човек, живот, вяра – се свързват в нерушимо единство, осмисляйки и предполагайки се взаимно. Това единство обаче не е нито саморазбиращо се, нито лесно постижимо. То първо трябва да бъде достигнато в мъчителното проблематизиране на собствения живот, а след това достижението да се защити. Ето че стигаме до същността на конфликта, около който се изгражда проблемното ядро на стихотворението.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          И най-беглият прочит на стихотворението „Вяра“ ни убеждава в неговия подчертано полемичен заряд. Това е похват, който Никола Вапцаров използва в повечето от своите стихотворения. Когато иска да утвърди някаква ценност, той я подлага на преценка в условията на спор. В случая този спор се води около сблъсъка между вяра и безверие. За разлика от стихотворението „Писмо“ обаче, тук Вапцаров не рисува картината на лишения от вяра живот. Картина, показваща света като мрачно и неприветно място, в което властват омразата, безсмислието и смъртта. Всичко това е поставено „пред скоби“, загатнато само с два израза: „с живота сме в разпра“ и „живота със грубите лапи челични“. И причината за това е, че за разлика от „Писмо“ във „Вяра“ не са показани два периода от човешкия живот – времето преди и времето след раждането на вярата. Тук се срещаме с човек, за когото вярата е вече част от неговата същност. Именно с това той може да обясни любовта си към живота, с когото е в разпра, както и противоречието между любовта към живота и готовността да го загуби, било в борбата за по-мъдър живот, било в рисковани експерименти, нужни, за да се развива светът.

          Това противоречие разкрива и още една страна от основния конфликт – сблъсъкът между любовта и омразата. Както си спомняме, още Христо Ботев определи това противоречие като най-важното в човешкия живот. Омразата погубва човека, отнема му всичко ценно, макар и тази омраза да е оправдана и обяснима в ситуацията, в която „животът със грубите лапи челични“ го е поставил. Само и единствено любовта може да утвърди човешкото, да предпази всеки от деградиране и смърт, независимо че в името на любовта той може да избере смъртта като цена, която трябва да се заплати за утвърждаване на вярата. Така вярата успява да обедини двете страни на живота – съществуването като „приятен гъдел“, от една страна, и Живота като висша човешка ценност, от друга. Без вяра „приятният гъдел“ няма смисъл, защото липсата дори на „пшеничено зърно“ от нея би унищожило човека напълно: „Миг след грабежа ще бъда разнищен. И още по-ясно, и още по-право – миг след грабежа ще бъда аз нищо.“ Това съзнание обаче е плод на дълъг и мъчителен размисъл и преоценка на всички човешки ценности. Размисълът е необходимо условие за определянето на индивида именно като човек, а не просто като биологично същество, като „този субект“. Така стигаме до въпроса за мярата на човешкото.

          3. ГЕРОЯТ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Във „Вяра“ присъстват три групи герои. Най-важният е, разбира се, лирическият  герой. Неговото значение за определяне мярата на човешкото се състои в способността му да поставя живота и неговите противоречия под въпрос, да се пита кои са ценностите, определящи съществуването му, и какво би направил, за да защити тези ценности. Само при това положение непоколебимата вяра, до която е достигнал и която определя като същност на живота си, няма да е сляп фанатизъм и инертно следване на идеологическа догма, а действен ценностен ориентир.

          Тук изниква едно трудно разрешимо противоречие. Макар и да не е назована пряко, вярата на Вапцаров е свързана с комунистическата идеология. Днес, в светлината на нашия опит, ние знаем, че тя не оправда надеждите на хората, повярвали в нея. И тук не говорим за злодеянията, извършени уж в името на „светлото бъдеще“. Те не могат да бъдат оправдани с нищо. Става дума за това, че самата вяра се оказа до голяма степен утопична. Защото опитът да се изгради нов живот, не успя да установи такова обществено устройство, което да унищожи неравенството, завистта, злобата и омразата. А те, както още християнството показа, са в състояние да унищожат не само идеята, но и човека. Може ли да твърдим, че ако заменим комунистическата идеология с някакви общочовешки представи за добър и осмислен живот, противоречието ще отпадне? По-скоро не. Това, което можем да извлечем като пример за следване от героя на Вапцаров, не е свързано със съдържанието на вярата – то може да се окаже и погрешно. Ценното в примера, който ни дава героят от „Вяра“, е готовността на човека непрекъснато да се пита, да търси, да размишлява и преоценява битието и себе си, да си задава въпроса кое осмисля не само неговия, но и човешкия живот въобще. Един такъв човек, дори и да се заблуждава, никога не лъже.

          Другите две групи герои са заговорените. Разликата между тях е изразена само чрез използването на две различни обръщения – ти и вие. Тази тънка разлика в изказа обаче въвежда в две твърде различни комуникативни стратегии, изразява две много различни цели на общуването.

          Героите, назовани с местоимението „ти“, са онези, които лирическият герой се стреми да привлече като последователи. Последователи в какво обаче? На пръв поглед – в споделяне на вярата, във възприемане на комунистическата идеология. Този момент, разбира се, присъства в стихотворението, назован пряко в израза „че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър“. Заедно с поканата да сподели съдържанието на вярата обаче лирическият герой подканва своя събеседник да се присъедини и към търсенето на смисъл в живота. Именно на тази цел служи основната комуникативна стратегия. Лирическият герой не проповядва безпрекословни истини. Напротив – единственото, което прави, е да се пита какво би се случило в една или друга ситуация, да допуска различни възможности, да експериментира. Освен че такава стратегия е по-въздействаща и по-убедителна, тя е и по-вярната като житейско поведение. Защото човекът, който се пита, който размишлява, не е зависим от това дали вярата му се е оказала правилна. Важното е да търсим.

          Малко по-различна е ситуацията със заговорените, въведени с обръщението „вие“. Те са онези, които поставят ценностите, в които вярва лирическият герой, под съмнение и по този начин се превръщат в противници. Най-напред той говори за своята любов към живота. Хората, към които той се обръща с „вие“, са му окачили въжето и го питат дали иска да живее, макар и още един час. На тях героят отговаря веднага да свалят въжето и за да бъде отговорът му по-убедителен, ги нарича злодеи. Защото само злодеят може да посегне на човешкия живот, който е най-голямата ценност. И това се отнася не само до биологичното съществуване. Отнемането на вярата, въведено чрез второто допускане, е не по-малко страшно. Тя е такова посегателство, което би лишило живота от смисъл, а това на практика означава унищожаване на човека. Затова и думите, които лирическият герой използва, са не по-малко силни – той нарича отнемането на вярата „грабеж“, посягащ на най-съкровеното.

          Третото допускане е, че противниците ще се опитат да сразят вярата му. Затова лирическият герой им обяснява, че подобен опит е обречен на неуспех, защото все още не е открито средство, с което неговата вяра може да бъде победена. По този начин той постига същото, което цели и с обръщението към евентуалните съмишленици – да убеди. Въпросът е в какво. На пръв поглед може да приемем, че става дума за съдържанието на идеала, в който героят вярва – комунистическата идея. По времето на Вапцаров това е бил най-вероятният отговор. Днес този отговор не може да се възприеме безрезервно. Посланието обаче си остава валидно. Човекът не може да бъде лишен от вяра, независимо какво е нейното съдържание. Защото вярата, резултат от мъчително осмисляне на живота, е това, което прави от човека човек. И в този смисъл нейната ценност си остава неизменна – основната опасност е безверието. Противници са не тези, които вярват в нещо друго, а онези, които не вярват в нищо. Това е големият хуманистичен смисъл на Вапцаровото послание.

           4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО

          Както при повечето лирически произведения образът на света, който изгражда „Вяра“, е дълбоко символичен. Неговото послание се формира на базата на противопоставянето между две състояния на живота. Едното е подчертано битово, делнично, едва ли не физиологично. Началният стих ни представя именно най-основния физиологичен процес, необходим за протичането на живота: „Ето – аз дишам“. Следващият стих е „работя“, третият „живея…“. Това „живея“ обаче е делнично, свързано с всекидневната борба за хляба – „живота с грубите лапи челични“. Към тази делнична половина от живота – изписан в стихотворението с малка буква – се отнася и „приятният гъдел“, и пробната машина, дори ракетата, с която ще се търси далечна планета. Всичко това, колкото и да е ново и напредничаво, все пак е рожба на човешкия труд, то е машина, апарат, има подчертано земен произход. 

          На другия полюс е Животът, изписан с главна буква. За този живот е важно не дишането, не приятният гъдел, не дори трудовите усилия. Това е животът, осмислен от идеалите, от стремежа за развитие, за извисяване, за полет. Този живот се символизира от стремежа на героя да достигне небето, да намери далечна планета в простора. Ключовата дума тук е горе, противопоставена на живота долу, на земята.

          Интересен детайл в строежа на стихотворението е съвместяването на тези две състояния на живота в една и съща дейност, каквито са творчеството („и стихове пиша“) и борбата за по-добър живот („и боря се с него“). Безспорно тези две усилия принадлежат не на делничната, а на възвишената половина от света. След споменаването на всяко от тях обаче веднага идва уточнение – „и стихове пиша (тъй както умея)“; „и боря се с него доколкото мога“. Тези уточнения „заземяват“ върховите усилия и от някаква идеал на дейност ги превръщат в делнично занимание – писането като занаят, а житейската борба като всекидневно справяне с предизвикателствата на бита.

          Тази вътрешна раздвоеност в образа на света се отразява и в подбора на изразни средства. Земната страна на живеенето е изразена с подчертано разговорни, а на места дори и просторечни изрази („Да кажем, сега ми окачат въжето“, „приятния гъдел“, „живота със грубите лапи челични“, „Не! Неуместно Ресто! Не струва!“). На тези разговорни и дори просторечни изрази се противопоставят поетизми („как горе небето синее“, „дните честити“) и подчертано книжовни словосъчетания („Може би искате да я сразите“, „пробна машина“, „взривна ракета“). Казахме вече, че в някои случаи тези два противоречиви стилови пласта се съвместяват в описването на една и съща дейност.

          И все пак остава въпросът кое и как успява да обедини тези две така противоположни половини на света и живота. Казахме вече, че това е вярата. За да бъде изграден обаче нейният образ, Вапцаров си е послужил само на едно-единствено място, но затова пък много въздействащо, с един библейски израз – „пшеничено зърно от моята вяра“. В този израз културният читател веднага разпознава евангелската притча за синапеното зърно, което, въпреки че е възможно най-малкото зърно на света, посадено на подходяща почва, дава живот на огромно дърво, в чиято сянка могат да се подслонят птиците небесни. Въпреки че е комунист по убеждение, Вапцаров е познавал много добре евангелската образност и символика покрай майка си, завършила американския колеж в Самоков, управляван от протестантската църква. Отпращането към този универсален символ идва да покаже, че не е важно конкретното съдържание на вярата – християнска, комунистическа или някаква друга, а нейното наличие или липса. Само вярващият човек може да постигне истинския Живот, с което да придобие действително човешко качество, устремявайки се към идеала. Всичко друго е физиология, „приятен гъдел“, навъсено справяне с бита, омраза и гибел. А човекът трябва да се стреми към небето, към любовта, към смисъла.

          5. СТИХОТВОРЕНИЕТО „ВЯРА“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ

          Както цялата поезия на Никола Вапцаров и „Вяра“ има сложен и противоречив път на въздействие върху читателите. Родено от искрена, макар и малко утопична вяра в един възможен нов живот, който да преодолее несправедливостите на стария свят, то бързо се превръща в инструмент за манипулация от страна на тоталитарната критика. Според това възприемане на творбата важно е преди всичко съдържанието на вярата, т.е. комунистическият идеал, но не и непрекъснатото търсене и проблематизиране на живота. Напротив – комунистическата власт се мъчеше по всякакъв начин да ограничи това търсене, защото според тази идеология истината за справедливото устройство на света вече е намерена и не подлежи на ревизия. Възглед, който напълно противоречи на дълбоката хуманистична същност на Вапцаровата поезия. Защото тази поезия, макар и писана от убеден комунист, в никакъв случай не си представя, че на света може да има само една истина. За нея е важно не толкова конкретното съдържание на вярата (макар че за нейния автор това да не е така), а необходимостта всеки човек да има своя „символ верую“. Само така той няма да бъде люшкан от ветровете на историята „лист отбрулен“, който не осъзнава своето предназначение и място в света. Другото стихотворение от същия цикъл, което четем в десети клас – „Писмо“, потвърждава този извод. Чрез изповедта пред приятеля лирическият герой ни показва целия сложен психологически процес на преминаване от безверие (слепота, безтегловност, разкапване, желание за самоунищожение) към вяра (проглеждане, собствена тежест, бодрост, желание за живот). Именно в това се състои и особеният художествен патос на „Вяра“ – доказване на пряката връзка между човешкия живот и неговите духовни ориентири. В противен случай „ще бъда аз нищо“.

Вярата и надеждата

 НИКОЛА БЕНИН

Елин Пелин - „Спасова могила”

За автора

(светогледни идеи;

литературна

школа/направление)

Светогледни идеи: Елин Пелин има дълбока и органична връзка с живота и народопсихологията на

българския селянин, на обикновения човек от народа, поставен под ударите както на социалните, така и на

природните сили. Без да Влиза в ролята на съдник, писателят изобразява селския човек както в моменти на

безпътица и страдание, така и в ситуации, когато се проявява способността му да устоява на изпитанията и

да се радва на живота.

Творческият път на Елин Пелин обхваща времето от края на 90-те на XIX век до 30-те години на ХХ век

Лит.направление: реализъм

Творческа история на

творбата

Най-ранната публикация на разказа „Спасова могила" е в редактираното от Павел Генадиев списание

„Художник" през 1905 г.

Жанрови

характеристики

жанр: къс разказ

Краткият сюжет, проследяващ развитието на една случка в хронологическата ѝ последователност.

Обратът в развитието на сюжетното действие/характерният за прозата на Елин Пелин контрапункт.

Основна тема Основна е темата за вярата и надеждата за спасение чрез чудото.

Страданието и търсеното спасение.

Заглавие Насочва към конкретно място, където се развива действието. Превръща могилата в основен персонаж, от

който зависи съдбата на хората.

Свързва се с празника Спасовден, ориентира в пространството и прави асоциация с времето.

В метафоричен план се свързва с представата за надгробна могила и така се прави връзка със смъртта и с

прехода към отвъдното.

Заглавието се свързва с идеята за надеждата за спасение от житейските страдания

Композиция Използвани са композиционни похвати, характерни за късия разказ на Елин Пелин: описание на героите,

природна картина, диалог, драматична случка, едно събитие, хронологическа последователност.

Хронотоп Спасова могила - място, за което се вярва, че има магически сили и там болните ще оздравеят, докоснати от

силата на Бога. Над могилата е небесният свод, обсипан със звезди, което превръща пространството в

своеобразен дом за хората, в храм, от чийто свод над тях бди Бог.

Параклисът е осветен, малкото му прозорче е ориентир, излъчва надежда за спасение.

Времето - Спасовден. Изкачването към могилата е вечерта срещу празника, мракът на нощта разделя

хората, дава възможност всеки да остане насаме с болката си. През нощта Монката умира, символично това

е моментът на прекъсване на връзката с реалния свят и преминаването му в небесното пространство,

където е душата на майка му.

Герои Монката, дядо Захари

 

Атанас Далчев - „Молитва”

За автора

(светогледни идеи;

литературна

школа/направление)

Светогледни идеи: Човешкото съществуване е преходно и е подвластно на смъртта. Интелектуалното

познание обременява човека, прави го тъжен и самотен. Единствено чистото детско световъзприятие може

да върне на зрелия човек радостта от живота и да придаде нов смисъл на съществуването му.

Далчев започва да публикува още през 20-те години на ХХ век

Лит. школа/направление: - противопоставя се на символизма; черпи от диаболизма, но НЕ е представител

на това направление; предметна лирика; следвоенен модернизъм;

Творбата представя развитието на философската, но и на предметно-сетивната лирика в българската

литература в периода на следвоенния модернизъм. Интерпретира едни от водещите проблеми на 20-те

години на 20. век - невъзможността животът да бъде опознат по интелектуален път,

самотата на обременения от знания и книги човек, отчуждението между хората в епохата на

урбанистичната цивилизация.

Творческа история на

творбата

Първата публикация на стихотворението е през 1927 г. в списание „Стрелец"

През 1928 г. е включено в стихосбирката „Стихотворения”

Жанрови

характеристики

стихотворение; лирическа изповед

Основна тема Основната тема на стихотворението на Далчев е свързана с търсения смисъл на живота. Желание за

пълноценно съществуване, далече от сложните екзистенциални драми и с радост от малките неща в света.

Надеждата на лирическия говорител, че може отново да живее простичък живот, като вярата му е насочена

към силата на “господи велик”.

Заглавие Молитвата към по-висша сила, която да помогне на лирическия говорител.

Търсеният смисъл на живота. Желание за пълноценно съществуване, далече от сложните екзистенциални

драми и с радост от малките неща в света.

Композиция ● стихотворението се състои от 4 строфи по 4 стиха - 4 катрена (четиристишна строфа);

● 4 смислови части;

● започва с риторичен въпрос, чрез който е въведена ключовата за Далчевата поезия тема за

преходността на човешкия живот;

● основният принцип, чрез който е изградена творбата, е обръщението на лирическия говорител към Бога;

● използвани са повелителни глаголни форми;

● финалното двустишие представлява поанта, обобщава най-важните внушения.

Хронотоп Миналото като време на незапомнени изживявания, преминал безсъбитийно живот. Желаното бъдеще -

време за радост от докосването до малките неща в живота. Настоящето е моментът на духовно общуване с

Бога, съкровен акт на молитва, проявена искреност, споделеност.

Мястото е духовното пространство, мислите на лирическия герой, представите му за радостта, за

необходимостта да вижда света такъв, какъвто е.

Герои лирическият Аз

Никола Вапцаров - „Вяра”

За автора

(светогледни идеи;

литературна

Светогледни идеи: Хуманистичните аспекти на Вапцаровата вяра создават бленувания образ

на едно утопично бъдеще, в което хората ще живеят равноправни и свободни и ще се радват на труда си.

Мечтата за този справедлив свят е израз на дълбоката вяра, че доброто е определящо за човешката

школа/направление) същност, както и на надеждата, че чрез любовта към живота, която мотивира и въздига човека, той ще

преодолее силите на злото и омразата, с които е просмукан старият свят.

Публикува през 30-те и началото на 40-те години на ХХ век

Лит. школа/направление: реализъм

Творческа история на

творбата

Стихотворението се ражда в контекста на Втората световна война и основополагащ текст в стихосбирката

„Моторни песни” (1940 г.). Има програмен характер и представлява своеобразна лирична декларация, която

оповестява житейското и поетическото верую на Вапцаров.

Жанрови

характеристики

стихотворение; лирическа изповед

Основна тема Вярата;

Вярата е основна ценност в творчеството на поета. Вярата в светлото бъдеще, вярата в прогреса, вярата в

индивида. Вярата не може да бъде отнета от човека според внушенията на творбата.

Заглавие Заглавието откроява вярата като свръхценност в лириката на поета работник.

Това, че думата не е членувана, насочва към универсалното значение на понятието.

Композиция Стихотворението е изградено от девет строфи, разделени смислово в две симетрични композиционни

цялости:

● първата от тях интерпретира темата за човека и живота

● втората - темата за човека и вярата.

В развитието на поетическата идея се редуват тези и антитези, за да се утвърди финалният синтез,

обвързващ двете централни теми в идеята за вярата като живот и за живота като вяра.

Хронотоп Избрана е ситуация на избор, кратък миг, в който се събира цялата воля за живот и е заявена готовността на

човека да рискува живота си в името на живота на другите. Настоящето му е на обикновен човек, но

поставен в критична ситуация, той проявява готовност за саможертва. Дори час живот е толкова ценен за

човека, че е готов да крещи и да се бори за него.

Бъдещето е времето, в което е разкрита картината на конфликт с другите, време, когато се поставят

основите на един нов свят.

Пространството е контрастно представено - то е тясно и ограничено в машината, с която се правят

изпитания в името на бъдещето, и необятно, когато погледът е отправен към небето в миг на наслада от

живота.

Герои лирическият Аз

Вярата и надеждата Прилики Разлики

„Спасова

могила”

Вярата в Бога, надеждата - в изцелението Вярата е спасение от

страданието и дава

надежда на човека.

Съпоставете

интерпретациите на

темата за вярата в

„Спасова могила” и в

„Вяра“ и запишете ЕДНА

разлика между тях.

Отговор: Докато вярата в

Елин-Пелиновия разказ

има религиозен характер

и се уповава на Бога,

вярата във Вапцаровата

творба е екзистенциална,

свързана е с любовта към

живота и с оптимистична

визия за бъдещето.

Героите на Елин Пелин и

Далчев се обръщат към

Бога, за да им помогне, а

във “Вяра” лирическият

говорител цели да

приобщи другите към

своите вярвания.

„Молитва” Основната тема на стихотворението на Далчев е свързана с

търсения смисъл на живота. Желание за пълноценно

съществуване, далече от сложните екзистенциални драми и с

радост от малките неща в света.

Надеждата на лирическия говорител, че може отново да живее

простичък живот, като вярата му е насочена към силата на

“господи велик”.

„Вяра” Вярата е основна ценност в творчеството на поета. Вярата в

светлото бъдеще, вярата в прогреса, вярата в индивида. Вярата не може да бъде отнета от човека според внушенията на творбата.

Eротично изображение, което понякога може да се намери сред погребални предмети в египетска гробница

 НИКОЛА БЕНИН

Музей на египетските антики, Кайро, Египет

Древните египтяни са имали богат и сложен подход към любовта и секса. Сексуалността се разглежда като естествена и съществена част от човешкия живот и се изобразява в тяхното изкуство, литература и религия. Древните египтяни са възприемали много либерално сексуалността, която се е смятала за естествена и съществена част от човешкия живот. Те вярвали, че сексуалното удоволствие е дар от боговете и че има както физически, така и духовни ползи. Сексът не беше само средство за размножаване, но и начин за свързване с божественото. Древните египтяни вярвали, че сексуалното удоволствие може да доближи човек до боговете и че това е начин за достъп до по-високи състояния на съзнанието. Всъщност някои от най-свещените ритуали в древната египетска религия включват сексуални действия, извършвани от свещеници и жрици. Древните египтяни са имали широк спектър от сексуални практики и вярвания. Те вярвали, че сексът е естествена и здравословна част от живота и че трябва да се радват както мъжете, така и на жените. Мастурбацията също ебила приета и не се разглежда като грешен акт, както е при в някои други древни култури. Те са вярвали, че фараоните имат специална връзка с боговете и че спермата на фараона е свещена. Вярвало се е, че спермата на фараона има силата да създава нов живот и че може да се използва за изцеление на болни и ранени. Това вярване довежда до създаването на амулети и отвари, направени от спермата на фараона, които се използват като форма на лекарство. Древните египтяни също са вярвали в силата на магията за плодородие. Те вярвали, че някои предмети, като амулети, могат да увеличат плодовитостта и сексуалната сила. Те също вярвали, че половият акт през определени фази на луната може да увеличи шансовете за зачеване. Древните египтяни са имали различни сексуални практики, които са били считани за приемливи. Те включват орален секс, анален секс и групов секс. Изневярата обаче била строго забранена, а извънбрачните връзки се наказвали със смърт. Проституцията и сексуалната работа също са били част от древноегипетското общество. Проститутките често са били робини или жени от по-ниските социални класи, които са били принудени да се занимават с професията. Имало обаче и независими проститутки, които били уважавани членове на обществото и имали висока степен на автономия. Секс работата е била регулирана от правителството и проститутките трябвало да плащат данъци. Древните египтяни вярвали, че секс работата е необходима част от обществото и дори имали богиня на проституцията Хатор. Храмовете на Хатор често били обслужвани от проститутки, които служели като жрици и предоставяли сексуални услуги на посетителите на храма. Полът и сексуалността също са важни теми в изкуството и литературата на древния Египет.Древните египтяни са създали някои от най-красивите и сложни изкуства на древния свят, включително зашеметяващи произведения на скулптура, живопис и архитектура. Много от тези произведения изобразяват сцени на любов и секс, отразяващи важността на тези аспекти от живота в Древен Египет. Един от най-ярките примери за пол и сексуалност в древноегипетското изкуство е изобразяването на бог Бес. Бес е бог джудже, който често е изобразяван като шут или музикант. Той също така е бог на плодородието и сексуалността и често се свързва с раждането и защитата на родилките. Бес е изобразяван с преувеличен фалос, който се смята за символ на неговата сексуална мощ. Отношението на древните египтяни към любовта и секса продължава да очарова и вдъхновява хората днес. Тяхното наследство продължава да живее в красивото им изкуство и литература, както и в много прозрения, които представят човешката сексуалност и нейното място в обществото.

Икона на Преображението на Исус от началото на 15-ти век, рисувана от Теофан Гръцки

 НИКОЛА БЕНИН

Икона на Преображението на Исус от началото на 15-ти век, рисувана от Теофан Гръцки, един от най-великите иконописци на всички времена. Тази красива икона изобразява важното събитие Преображение Господне, което е записано в три от четирите евангелия и се чества в православната църква като един от дванадесетте велики празника. Преображението на Теофан Гръцки е в колекцията на Държавната Третяковска галерия в Москва.

Русе в миналото - снимки

 Никола Бенин

Инж.Иван Дръжков със семейството си.

Тази снимка е накъде 70-те год.на миналия век

Родното и чуждото, езикови задачи - тест

 

 

Темата за родното и чуждото, езикови въпроси

(обобщение)

1. В кой ред е допусната правописна грешка?

А) Повечето автори сочат като основна причина за Великата френска революция тежката икономическа криза във Франция в края на 18. век.

Б) Анна Австрийска е дъщеря на свещения римски император Максимилиан II и инфантата Мария Испанска.

В) В цялата страна беше отбелязан тържествено Денят на народните будители.

Г) Съединените Американски Щати възникват от 13 британски колонии, разположени по протежение на атлантическото крайбрежие.

2. В коя от подчертаните думи е допусната граматична грешка?

На конференцията присъстваха 67 участници (А) от 5 пет български града (Б), те

обсъдиха няколко от най-важните проблема (В), свързани с опазването на околната

среда, и поеха ангажимент да популяризират своята дейност чрез публикации в двата

вестника (Г), чиито кореспонденти уважиха събитието.

3. В кое от изреченията НЕ е допусната граматична грешка?

А) Основна цел на Българска народна банка е да поддържа ценовата стабилност чрез

осигуряване стабилността на националната парична единица.

Б) Домашната помощница почисти прозорците на горния и долен етаж на огромната

господарска къща.

В) Професорът се оказа най-добре информираният специалист сред всички присъстващи на конференцията.

Г) Когато го поканих на тържеството, все още не знаех, че той е собственика на огромното и красиво имение.

4. В кое от изреченията НЕ е допусната граматична грешка?

А) Забавлявайки се по време на представлението, младежът не забеляза любопитните

погледи, отправени към него.

Б) Моите съученици предложиха да ходиме на екскурзия през есенната ваканция.

В) Момичето се оглеждаше нервно и търсеше своята чанта, в която бе прибрала новата книга.

Г) Ако не се справиме със стреса, сме застрашени от увреждане на ендокринната и

сърдечносъдовата системи.

5. В кое от изреченията е допусната пунктуационна грешка?

А) Истинският мед не се разваля и вашите внуци може да изядат спокойно буркан с

мед, който сте купили преди години, без да им стане нищо.

Б) Океанографът Робърт Балард, който бил на секретна мисия по време на Студената

война, трябвало да търси потопени ядрени подводници, но се натъкнал на „Титаник“.

В) Най-отровният токсин, познат на човечеството, е ботоксът, който днес има голямо

приложение в медицината.

Г) Ако изядете черния дроб на бяла мечка може да умрете, защото в него се съдържа

твърде много витамин А, който в големи количества е токсичен за хората.

6. В кое от изреченията е допусната пунктуационна грешка?

А) Момчето знаеше, че за да учи в чужбина, трябва да се представи добре на изпитите.

Б) Мислейки за това, което приятелят му беше направил, той разбра, че не иска вече

да го вижда, и че много се е лъгал, когато му е вярвал.

В) Холандски професор твърди в новата си книга, че последната вечеря на Исус Христос била с римския управник, наредил разпятието му.

Г) Мечтите ни ще станат реалност едва когато придобием смелост да ги последваме.

7. В кое от изреченията НЕ е допусната лексикална грешка?

А) В училище се полагаха много грижи, за да се възпитат децата в родолюбие и пат

риотизъм.

Б) Когато пристъпиш установените правила, ще бъдеш наказан заслужено.

В) Не харесвам хората, които парадират със социалното си положение.

Г) Всички емигранти изпитват носталгия към своята родина.

8. В кой ред фразеологичните словосъчетания НЕ са синоними?

А) плюя си на ръцете – запретвам си ръкавите

Б) отварям си устата – събирам си устата

В) на куково лято – на Върба в сряда

Г) на всяко гърне похлупак – на всяка манджа меродия

9. Препишете текста, като редактирате допуснатите 8 грешки – правописни, пунктуационни и граматични.

Четенето е може би най важното умение, което трябва да освои всеки първокластник. Като техника, то се учи в училище, но любовта към него се възпитава в къщи още

от най-ранно детство. И тук голяма роля имат родителите – ако редовно четат на децата

си приказка за лека нощ, ако им подаряват книжки за рожденни дни, и за други празници, ако ги водят в библиотеки и книжарници, ако ги укуражават да разговарят и обсъждат приказки, случки, книжки и филмчета, то няма как децата да не заобичат словото.

10. За празните места изберете най-уместната от думите и я запишете срещу съответната буква.

Страните, които участват в Детската Евровизия, са …………. (А) от своите обществени телевизии. Всяка телевизия има правото да …………. (Б) своя участник чрез национален конкурс или вътрешна селекция. Резултатите от конкурса …………. (В), като

във всяка държава гласуват зрители и професионално жури.

А) представени, определени, разкрити

Б) избере, посочи, представи

В) се обработват, се формират, се разчитат

11. Посочете правилната форма на местоименията в изречението.

По моста бавно и внимателно минаваше момичето, а майка (ѝ / му) следеше всяко

(нейно / негово) движение.

12. Напишете кратка теза от 3 – 4 изречения по темата:

Човек не бива и не може да живее само за себе си

13. Кое събитие определя промяната в обществения живот на град Преспа от романа „Железният светилник“?

А) женитбата на Стоян и Султана

Б) построяването на новата църква

В) опожаряването на чаршията

Г) смъртта на Климент Бенков

14. Коя ценност е водеща за Султана през целия ѝ живот?

А) парите Б) имотът В) честта Г) любовта

15. Кой от посочените изрази показва разбирането на Бай Ганьо за това как се издава вестник?

А) Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно.

Б) Трябва и ние да клъвнем по нещо, току-тъй на сухо патриотизъм – бошлаф!

В) Ама ела да се разберем, не е работата тук за Матушката, работата е – какъв вятър вей…

Г) Не бе, кардаш, не е работата за питието – името е важно; да речеш само: „руски

квас“! – ще се изпотрепят да тичат.

16. Коя жанрова особеност НЕ се открива в пиесата „Балкански синдром“?

А) комедия

Б) фарс

В) фейлетон

Г) пътепис

17. Кой от посочените мотиви е от пиесата „Балкански синдром“?

А) стремежът към материално облагодетелстване

Б) нарушаването на патриархалната норма

В) мечтата и лишеното от духовност ежедневие

Г) борбата за утвърждаване на родното

Прочетете текста и отговорете на въпроси от 18. до 24. включително.

– Не те разбирам, синко, не ми е ясна приказката ти.

– И на мене не ми е сичко ясно. Човек требва да се учи много и много, докато му

стане ясна сека мисъл и да може да я каже с ясна дума. Аз още не съм толкова учен.

Само тука нещо трепти – сложи той длан на гърдите си, – нещо трепти в душата ми,

напъва. Още повеке трепти, гори, когато виждам как ме слушат другарите ми, когато

отворихме читалището, когато се събират около мене секакви люде и ме слушат. Да

можех да събера около себе си целия народ и да мога да му кажа какво трепти в мене,

да го поведа некъде нашироко. Едно знам сигурно, майко, и ми е съвсем ясно: да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език.

Фанариотите ни учат посвоему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни

учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци. Те не искат да отворят очите ни,

а да ги затворят. И децата се измъчват в училището, като учат на чужд език. Старите

училища са по-добри за нас, но в них науката е малко. Колко научих аз при даскал

Божина… Друго, ново училище ни е нужно, като елинското, и още по-хубаво, но да

бъде наше.

– Ами стани ти даскал, сине. Щом не искаш да се запопиш, стани даскал и учи

децата по наше. Кой е по-учен от тебе в Преспа!

– Нели виждаш, майко, аз искам да стана учител на целия народ, а не да събера около себе си двайсетина мърсолковци и да идват бащите им да ми се карат или да отида

при чорбаджиите от общината и да ме главят като ратай. За друго мисля аз, мамо: да

прогоним и тоя лукав фанариот, наместника. Помниш ли го Климента Бенков? Бог да

го прости! Той каза една дума – за гръцките попове и владици ние сме стадо овци,

те ни стрижат и мълзят – и това е самата истина. (…) Ние требва да си имаме наши

владици. Ето кое знам аз сигурно, кое ми е ясно. Това е дълъг, дълъг път и не знам

докъде води, но като се изкачим на първата височина – ще го видим по-нататък, като

се изкачим още по-високо – ще го видим още по-нататък. Знам аз, че това е нашият

път, и ще вървя по него, а да мога сички да поведа след себе си – това искам аз, майко.

Султана седеше срещу него със загрижено лице. Някога тя направи човек от Стояна Глаушев. Но Стоян Глаушев беше прост селянин и беше лесно с него да го подбутваш и да върви. Сега Лазар ѝ наговори толкова много, като да чете от книга, и какво

можеше да му отговори тя, неуката жена? Учен човек, а и той можеше да греши – ето

и сам казва: едно ми е ясно, друго не ми е ясно.

(Димитър Талев, откъс от романа „Железният светилник“)

18. Кое твърдение е вярно за текста?

А) Разкрива конфликта между майка и син.

Б) Дава представа за личните драми в живота на Лазар.

В) Показва желанието на Лазар да поведе народа след себе си.

Г) Внушава идеята за силата на знанието, придобито от фанариотите.

19. Кое твърдение НЕ е вярно според текста?

А) Фанариотите дават знание, което е вредно за народа ни.

Б) Пътят към установяване на родното е много дълъг и труден.

В) Султана не желае синът ѝ да се излага на опасност за другите.

Г) В старите училища се получават ограничени знания.

20. Кое кара Лазар (според собствените му думи) да се чувства отговорен за другите?

А) интересът, с който го слушат хората

Б) желанието да прогони гръцкия наместник

В) насърчението на гръцкия владика

Г) подкрепата, която получава от майка си

21. Защо Лазар НЕ иска да стане учител?

А) Така няма да може да работи за фанариотите.

Б) Това ще го превърне в ратай и ще ограничи свободата му.

В) Работата му в общината е по-важна от учителската.

Г) Желае да продължи да чете и да се развива сам.

22. Коя е целта на фанариотите според Лазар?

А) децата да четат на роден език

Б) да подготвят народа за свободата

В) младите да се образоват

Г) да погърчат българите

23. Отговорете в 2 – 3 изречения какво означава за Лазар да изведе народа си некъде

нашироко.

24. Попълнете таблицата, като посочите за кой герой от романа „Железният светилник“ се отнася съответната характеристика.

Селянин, който лесно се поддава на

въздействие

Учен човек, който иска да направи нещо

добро

Лукав човек, който изкривява и осакатява ума

25. Напишете есе на тема:

Трудният път към себеутвърждаването

ОТГОВОРИ

1. Г; 2. В; 3. В; 4. А; 5. Г; 6. Б; 7. В; 8. Б; (общо 8 т.); 9. Четенето е може би най-важното умение, което трябва да усвои всеки първокласник. Като техника то се учи в училище, но любовта към него се възпитава вкъщи още от най-ранно детство. И тук голяма роля имат родителите – ако редовно четат на децата си приказка за лека нощ, ако им подаряват книжки за рождени дни и за други празници, ако ги водят в библио теки и книжарници, ако ги окуражават да разговарят и обсъждат приказки, случки, книжки и филмчета, то няма как децата да не заобичат словото. (8 т.); 10. А – представени; Б – избере; В – се разчитат (3 т.); 11. ѝ, негово (2 т.); 12. човекът като социално същество; всеотдайност; егоизъм; желание за общуване и др. (до 4 т.); 13. Б; 14. В; 15. А; 16. Г; 17. В; (5 т.); 18. В; 19. В; 20. А; 21. Б; 22. Г; (5 т.); 23. порив към свобода; желание за промяна; търсене на път за народа; ролята на водача и др. (2 т.); 24. Стоян; Лазар; наместникът/фанариотът (3 т.); 25. Есе (до 30 т.)