Никола Бенин
1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ТЕМАТА ЗА ВЯРАТА И НАДЕЖДАТА
Въпреки че стихотворението е озаглавено „Вяра“, то започва с нещо съвсем друго – лирическият герой се опитва да определи какво представлява самият той като човек, в какво се състои ценността на неговия живот. Пътят към това себепознание минава през проблематизирането, поставянето под въпрос на привичното битие. Какво съм аз? В какво вярвам? Какво представлява моят живот? В какви отношения съм със света? Но най-важният въпрос тук е: какво е моето отношение към живота?
Проблемът е, че понятието „живот“ в никакъв случай не е еднозначно. С тази дума лирическият герой назовава две много различни неща. От едната страна е земният, биологичният, чисто делничният живот, представен с действия като дишане, работа, живеене с тревогите на делника. От другата страна обаче е животът обобщение, животът като универсална стихия, в която са потопени всички хора. Този живот не е никак благосклонен към лирическия герой – за него и за всички като него животът има „груби лапи челични“. Такъв живот, с който си в разпра и който едва ли ти предлага много приятни преживявания, едва ли заслужава да бъде обичан. Лирическият герой обаче бърза да предупреди своя невидим събеседник, че това съвсем не е така – той обича живота и ще го обича дори ако за това да трябва да заплати най-високата цена: собствения си живот, рискувайки го в най-опасни експерименти.
Така въпросите, които си задава лирическият герой, постепенно оформят едно същностно противоречие: сблъсъкът между желанието да оживееш и в най-трудната ситуация, от една страна, а от друга – готовността в името на живота да рискуваш живеенето. Това противоречие е толкова абсурдно, че се нуждае от обяснение. Има ли нещо, което да свърже тези две несъвместими състояния, да свърже в едно биологичната, делничната страна на битието и възвишената, универсалната сила, наречена Живот с главна буква? Оказва се, че има. Единственото, което може да обясни защо един човек, който се гледа строго под вежди с живота, е готов в негово име да направи всичко, е вярата. Това не е някаква абстрактна вяра, а напълно осъзната убеденост, че хората с общи усилия могат да изградят един по-хубав и по-мъдър живот. Именно тази вяра превръща биологичното същество в човек, придавайки смисъл на неговото съществуване. Така трите ценности, за които стихотворението говори – човек, живот, вяра – се свързват в нерушимо единство, осмисляйки и предполагайки се взаимно. Това единство обаче не е нито саморазбиращо се, нито лесно постижимо. То първо трябва да бъде достигнато в мъчителното проблематизиране на собствения живот, а след това достижението да се защити. Ето че стигаме до същността на конфликта, около който се изгражда проблемното ядро на стихотворението.
2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
И най-беглият прочит на стихотворението „Вяра“ ни убеждава в неговия подчертано полемичен заряд. Това е похват, който Никола Вапцаров използва в повечето от своите стихотворения. Когато иска да утвърди някаква ценност, той я подлага на преценка в условията на спор. В случая този спор се води около сблъсъка между вяра и безверие. За разлика от стихотворението „Писмо“ обаче, тук Вапцаров не рисува картината на лишения от вяра живот. Картина, показваща света като мрачно и неприветно място, в което властват омразата, безсмислието и смъртта. Всичко това е поставено „пред скоби“, загатнато само с два израза: „с живота сме в разпра“ и „живота със грубите лапи челични“. И причината за това е, че за разлика от „Писмо“ във „Вяра“ не са показани два периода от човешкия живот – времето преди и времето след раждането на вярата. Тук се срещаме с човек, за когото вярата е вече част от неговата същност. Именно с това той може да обясни любовта си към живота, с когото е в разпра, както и противоречието между любовта към живота и готовността да го загуби, било в борбата за по-мъдър живот, било в рисковани експерименти, нужни, за да се развива светът.
Това противоречие разкрива и още една страна от основния конфликт – сблъсъкът между любовта и омразата. Както си спомняме, още Христо Ботев определи това противоречие като най-важното в човешкия живот. Омразата погубва човека, отнема му всичко ценно, макар и тази омраза да е оправдана и обяснима в ситуацията, в която „животът със грубите лапи челични“ го е поставил. Само и единствено любовта може да утвърди човешкото, да предпази всеки от деградиране и смърт, независимо че в името на любовта той може да избере смъртта като цена, която трябва да се заплати за утвърждаване на вярата. Така вярата успява да обедини двете страни на живота – съществуването като „приятен гъдел“, от една страна, и Живота като висша човешка ценност, от друга. Без вяра „приятният гъдел“ няма смисъл, защото липсата дори на „пшеничено зърно“ от нея би унищожило човека напълно: „Миг след грабежа ще бъда разнищен. И още по-ясно, и още по-право – миг след грабежа ще бъда аз нищо.“ Това съзнание обаче е плод на дълъг и мъчителен размисъл и преоценка на всички човешки ценности. Размисълът е необходимо условие за определянето на индивида именно като човек, а не просто като биологично същество, като „този субект“. Така стигаме до въпроса за мярата на човешкото.
3. ГЕРОЯТ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
Във „Вяра“ присъстват три групи герои. Най-важният е, разбира се, лирическият герой. Неговото значение за определяне мярата на човешкото се състои в способността му да поставя живота и неговите противоречия под въпрос, да се пита кои са ценностите, определящи съществуването му, и какво би направил, за да защити тези ценности. Само при това положение непоколебимата вяра, до която е достигнал и която определя като същност на живота си, няма да е сляп фанатизъм и инертно следване на идеологическа догма, а действен ценностен ориентир.
Тук изниква едно трудно разрешимо противоречие. Макар и да не е назована пряко, вярата на Вапцаров е свързана с комунистическата идеология. Днес, в светлината на нашия опит, ние знаем, че тя не оправда надеждите на хората, повярвали в нея. И тук не говорим за злодеянията, извършени уж в името на „светлото бъдеще“. Те не могат да бъдат оправдани с нищо. Става дума за това, че самата вяра се оказа до голяма степен утопична. Защото опитът да се изгради нов живот, не успя да установи такова обществено устройство, което да унищожи неравенството, завистта, злобата и омразата. А те, както още християнството показа, са в състояние да унищожат не само идеята, но и човека. Може ли да твърдим, че ако заменим комунистическата идеология с някакви общочовешки представи за добър и осмислен живот, противоречието ще отпадне? По-скоро не. Това, което можем да извлечем като пример за следване от героя на Вапцаров, не е свързано със съдържанието на вярата – то може да се окаже и погрешно. Ценното в примера, който ни дава героят от „Вяра“, е готовността на човека непрекъснато да се пита, да търси, да размишлява и преоценява битието и себе си, да си задава въпроса кое осмисля не само неговия, но и човешкия живот въобще. Един такъв човек, дори и да се заблуждава, никога не лъже.
Другите две групи герои са заговорените. Разликата между тях е изразена само чрез използването на две различни обръщения – ти и вие. Тази тънка разлика в изказа обаче въвежда в две твърде различни комуникативни стратегии, изразява две много различни цели на общуването.
Героите, назовани с местоимението „ти“, са онези, които лирическият герой се стреми да привлече като последователи. Последователи в какво обаче? На пръв поглед – в споделяне на вярата, във възприемане на комунистическата идеология. Този момент, разбира се, присъства в стихотворението, назован пряко в израза „че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър“. Заедно с поканата да сподели съдържанието на вярата обаче лирическият герой подканва своя събеседник да се присъедини и към търсенето на смисъл в живота. Именно на тази цел служи основната комуникативна стратегия. Лирическият герой не проповядва безпрекословни истини. Напротив – единственото, което прави, е да се пита какво би се случило в една или друга ситуация, да допуска различни възможности, да експериментира. Освен че такава стратегия е по-въздействаща и по-убедителна, тя е и по-вярната като житейско поведение. Защото човекът, който се пита, който размишлява, не е зависим от това дали вярата му се е оказала правилна. Важното е да търсим.
Малко по-различна е ситуацията със заговорените, въведени с обръщението „вие“. Те са онези, които поставят ценностите, в които вярва лирическият герой, под съмнение и по този начин се превръщат в противници. Най-напред той говори за своята любов към живота. Хората, към които той се обръща с „вие“, са му окачили въжето и го питат дали иска да живее, макар и още един час. На тях героят отговаря веднага да свалят въжето и за да бъде отговорът му по-убедителен, ги нарича злодеи. Защото само злодеят може да посегне на човешкия живот, който е най-голямата ценност. И това се отнася не само до биологичното съществуване. Отнемането на вярата, въведено чрез второто допускане, е не по-малко страшно. Тя е такова посегателство, което би лишило живота от смисъл, а това на практика означава унищожаване на човека. Затова и думите, които лирическият герой използва, са не по-малко силни – той нарича отнемането на вярата „грабеж“, посягащ на най-съкровеното.
Третото допускане е, че противниците ще се опитат да сразят вярата му. Затова лирическият герой им обяснява, че подобен опит е обречен на неуспех, защото все още не е открито средство, с което неговата вяра може да бъде победена. По този начин той постига същото, което цели и с обръщението към евентуалните съмишленици – да убеди. Въпросът е в какво. На пръв поглед може да приемем, че става дума за съдържанието на идеала, в който героят вярва – комунистическата идея. По времето на Вапцаров това е бил най-вероятният отговор. Днес този отговор не може да се възприеме безрезервно. Посланието обаче си остава валидно. Човекът не може да бъде лишен от вяра, независимо какво е нейното съдържание. Защото вярата, резултат от мъчително осмисляне на живота, е това, което прави от човека човек. И в този смисъл нейната ценност си остава неизменна – основната опасност е безверието. Противници са не тези, които вярват в нещо друго, а онези, които не вярват в нищо. Това е големият хуманистичен смисъл на Вапцаровото послание.
4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО
Както при повечето лирически произведения образът на света, който изгражда „Вяра“, е дълбоко символичен. Неговото послание се формира на базата на противопоставянето между две състояния на живота. Едното е подчертано битово, делнично, едва ли не физиологично. Началният стих ни представя именно най-основния физиологичен процес, необходим за протичането на живота: „Ето – аз дишам“. Следващият стих е „работя“, третият „живея…“. Това „живея“ обаче е делнично, свързано с всекидневната борба за хляба – „живота с грубите лапи челични“. Към тази делнична половина от живота – изписан в стихотворението с малка буква – се отнася и „приятният гъдел“, и пробната машина, дори ракетата, с която ще се търси далечна планета. Всичко това, колкото и да е ново и напредничаво, все пак е рожба на човешкия труд, то е машина, апарат, има подчертано земен произход.
На другия полюс е Животът, изписан с главна буква. За този живот е важно не дишането, не приятният гъдел, не дори трудовите усилия. Това е животът, осмислен от идеалите, от стремежа за развитие, за извисяване, за полет. Този живот се символизира от стремежа на героя да достигне небето, да намери далечна планета в простора. Ключовата дума тук е горе, противопоставена на живота долу, на земята.
Интересен детайл в строежа на стихотворението е съвместяването на тези две състояния на живота в една и съща дейност, каквито са творчеството („и стихове пиша“) и борбата за по-добър живот („и боря се с него“). Безспорно тези две усилия принадлежат не на делничната, а на възвишената половина от света. След споменаването на всяко от тях обаче веднага идва уточнение – „и стихове пиша (тъй както умея)“; „и боря се с него доколкото мога“. Тези уточнения „заземяват“ върховите усилия и от някаква идеал на дейност ги превръщат в делнично занимание – писането като занаят, а житейската борба като всекидневно справяне с предизвикателствата на бита.
Тази вътрешна раздвоеност в образа на света се отразява и в подбора на изразни средства. Земната страна на живеенето е изразена с подчертано разговорни, а на места дори и просторечни изрази („Да кажем, сега ми окачат въжето“, „приятния гъдел“, „живота със грубите лапи челични“, „Не! Неуместно Ресто! Не струва!“). На тези разговорни и дори просторечни изрази се противопоставят поетизми („как горе небето синее“, „дните честити“) и подчертано книжовни словосъчетания („Може би искате да я сразите“, „пробна машина“, „взривна ракета“). Казахме вече, че в някои случаи тези два противоречиви стилови пласта се съвместяват в описването на една и съща дейност.
И все пак остава въпросът кое и как успява да обедини тези две така противоположни половини на света и живота. Казахме вече, че това е вярата. За да бъде изграден обаче нейният образ, Вапцаров си е послужил само на едно-единствено място, но затова пък много въздействащо, с един библейски израз – „пшеничено зърно от моята вяра“. В този израз културният читател веднага разпознава евангелската притча за синапеното зърно, което, въпреки че е възможно най-малкото зърно на света, посадено на подходяща почва, дава живот на огромно дърво, в чиято сянка могат да се подслонят птиците небесни. Въпреки че е комунист по убеждение, Вапцаров е познавал много добре евангелската образност и символика покрай майка си, завършила американския колеж в Самоков, управляван от протестантската църква. Отпращането към този универсален символ идва да покаже, че не е важно конкретното съдържание на вярата – християнска, комунистическа или някаква друга, а нейното наличие или липса. Само вярващият човек може да постигне истинския Живот, с което да придобие действително човешко качество, устремявайки се към идеала. Всичко друго е физиология, „приятен гъдел“, навъсено справяне с бита, омраза и гибел. А човекът трябва да се стреми към небето, към любовта, към смисъла.
5. СТИХОТВОРЕНИЕТО „ВЯРА“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ
Както цялата поезия на Никола Вапцаров и „Вяра“ има сложен и противоречив път на въздействие върху читателите. Родено от искрена, макар и малко утопична вяра в един възможен нов живот, който да преодолее несправедливостите на стария свят, то бързо се превръща в инструмент за манипулация от страна на тоталитарната критика. Според това възприемане на творбата важно е преди всичко съдържанието на вярата, т.е. комунистическият идеал, но не и непрекъснатото търсене и проблематизиране на живота. Напротив – комунистическата власт се мъчеше по всякакъв начин да ограничи това търсене, защото според тази идеология истината за справедливото устройство на света вече е намерена и не подлежи на ревизия. Възглед, който напълно противоречи на дълбоката хуманистична същност на Вапцаровата поезия. Защото тази поезия, макар и писана от убеден комунист, в никакъв случай не си представя, че на света може да има само една истина. За нея е важно не толкова конкретното съдържание на вярата (макар че за нейния автор това да не е така), а необходимостта всеки човек да има своя „символ верую“. Само така той няма да бъде люшкан от ветровете на историята „лист отбрулен“, който не осъзнава своето предназначение и място в света. Другото стихотворение от същия цикъл, което четем в десети клас – „Писмо“, потвърждава този извод. Чрез изповедта пред приятеля лирическият герой ни показва целия сложен психологически процес на преминаване от безверие (слепота, безтегловност, разкапване, желание за самоунищожение) към вяра (проглеждане, собствена тежест, бодрост, желание за живот). Именно в това се състои и особеният художествен патос на „Вяра“ – доказване на пряката връзка между човешкия живот и неговите духовни ориентири. В противен случай „ще бъда аз нищо“.
