ОТ ТРЯСЪКА НА СЧУПЕНИТЕ КЕРЕМИДИ ДО ЕХОТО НА ЧЕРЕШОВОТО ТОПЧЕ В РОМАНА „ПОД ИГОТО" НА ИВАН ВАЗОВ

Никола Бенин

„Въстаниците горяха от нетърпение да чуят гласа на първия български топ! Детинска радост и възторг неописуем вълнуваше всички. Някои плачеха…

– Слушайте как ще зареве балканският лев, момчета…Гласът му ще разтрепери трона на султана и ще обади на цял свят, че Стара планина е свободна!... – казваше началникът на злидолската стража.”

В романа „Под игото”, въпреки многото негови интерпретации¹, се оказва, че има фикционални пространства, които все още не са достатъчно проучени и закономерно подбуждат филологическия интерес към тяхното интерпретиране. Изключителността на първия български роман, на „романа епопея”, по думите на Милена Цанева², го превръща в културен феномен, емблематизира го в нашето съзнание и това ни кара да се запитаме: кои са неговите конструктивни художествени постижения, в какво се състои силата и оригиналността на Вазовия речеви жест и подход при репрезентирането превръщането на РОДовия човек в наРОДен? Отговорът на тези въпроси предполага целенасочени наблюдения върху сюжетно-фабулното развитие, семантиката на топосите и спецификата на атмосферата.

За „пътеводител”, при нашето „бродене” из пространството в Бяла черква и околностите на балканското градче, ще ни служи концепцията на Михаил Бахтин за романа като „... отворена система, в която навлиза отворения свят”³. Изборът на тази интерпретационна посока не е случаен; този ракурс е подсказан от майсторски реализираното творческо намерение на Иван Вазов да покаже как „в няколко деня, тайно и полека, народът порасте на няколко века”. Преди да бъде ясно изразена тази идея към края на романа, тя е закодирана в отделните моменти и развивана последователно  в различни ключови топоси. В този смисъл се проявява единство на време и пространство, което Бахтин нарича „хронотоп”⁴. Изследвайки жанровите аспекти на френския роман на кариерата (Стендал, Балзак, Флобер), Мариана Нинова пише: „Напоследък обече все повече се акцентува на реципрочния характер на корелацията време-пространство. Според съвременната наративистика пространството не е пасивно подчинено на времето, тъй като „продуктивно-съзидателната възможност на времето в художествения текст се измерва с трансформацията на местата, в които е локализирано действието, с преместването от място на място, с други думи, събитийната промяна се осъществява като престъпване на топографски граници”⁵.

Пълният текст е в книгата - Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I.  Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012, с. 51 – 62. ISBN 978-954-712-572-8.

Разсъждавайки върху отношението на историята и фикцията, художествеността, в изследването на романа „Цената на златото”, Сава Василев пише: „Нас обаче ни занимава  не проблемът за историята въобще, а за битуването й в капризното поле на фикционалното. Интересува ни способността на художествения текст да историзира независимо от презумцията за квазиисторичността на неговата природа. Досещаме се, че подобно разбиране го поставя в отношение на типологична сходност с квазиисторизма на мита и теократичната история на предхеродотовата епоха. Възлов проблем в рецептивната интрига е и жанрът. Ситуацията неимоверно се услужнява, когато към етикета „роман” се прикачи определението „исторически”. Сам по себе си романът, както и останалите художествени жанрове, е четиво неисторическо (но не и  а и с т о р и ч н о)”⁶.  В тази посока на разсъждения Димитър Михайлов  защитава тезата, че „Под игото” не е исторически роман, защото наративът се гради върху „художествената фикция” и „естетическата условност”, а историческата атмосфера внушава само „усещането за достоверност”⁷. Наистина, първият български роман не е класически исторически роман като „Айвънхоу” (1819)⁸ на Уолтър Скот или „С огън и меч” (1884)⁹ на Хенрик Сенкевич. Романът „Под игото” следва повече модела на авантюристичния роман, отколкото на историческия. И все пак, ако търсим  проявлението на историчност в него, тя присъства като процесуалност, като подмолни исторически течения, изразяващи се в постепенното превръщане на родовия, а и на безродовия, човек в човек на историята. Историзмът се порявява като етапи на духовно възмогване на народа, показано чрез топосите на училището, импровизирания театър, манастира, черквата. Обобщено казано, „идеологът на нацията” пише история на извисяването на българския дух и достигането на преживяванията на народа до необикновеното „пиянство” и лудост.

При внимателното препрочитане на текста и припомняне на неговите отделни структурни равнища, откриваме, че в началото топосите, в които битуват белочерквенци, са затворени. Домът на чорбаджи Марко е ограден с висок зид; с висок зид са оградени манастирът, метохът. Ограничено е пространството в училището, в Ганковото кафене, в колибата. Ограничено и затворено до степен на локализиране е и пространството на Силистра йолу, макар че е извън Бяла Черква, в Стара планина и априори би трябвало да е отворено, открито. Ето: „Защото никакъв път, ни силистренски, ни други не минаваше през тая усамотена морава, тъй приятно загнездена в полите на непристъпната тук Стара планина”¹⁰. Още нещо, самият подбалкански градец Бяла Черква, като макропространство, е представен затворено, локализирано.

В затворените ключови топоси се пазят изконните народностни ценности и спотаената сила на българския дух. Тъкмо в тях се съхранява стародавната представа на хората за цялостност, колективното им реагиране във всекидневието, традиционното им културно обвързване по време на празници и ритуали. Зад охраняващите дебели и високи зидове на къщите и манастира се поддържа българската идентичност, пренася се ценностно маркираната и непокътната родова памет, установява се патриархален ред, порядък и хармония.

Пълният текст е в книгата - Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I.  Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012, с. 51 – 62. ISBN 978-954-712-572-8.

Изведнъж обаче, както е в романите с авантюристични сюжети, пространството се нарушава и времето се променя. Ключов и смислотворен момент в началото на романа е падането на керемидите „с трясък от стряхата на зида”. Този неочакван акт изпълнява едновременно две комплексни функции. Едната – извежда на преден план в концепцията на романа смисълът за стресването от монотонното безсъбитийно съществуване. Другата – поражда алюзията за разграждане, макар и откъслечно, на затвореното патриархално-родово пространство, за нахлуването на другостта в спокойния и идиличен свят на родовия човек. Това втурване на неизвестното, „тъмното” в светая светих на рода, много точно е интерпретирано от Милена Кирова в нейното изследване „Вазов и другите българи в романа „Под игото”¹⁴.

Постепенно Иван Вазов „отваря” художественото пространство в романа и счупените керемиди са знак за нарушаване на хилядолетната тишина. Към края на романа топосът Зли дол представя вече едно отворено пространство – символ на свободата и независимостта на българския дух.  Ехото на черешовото топче и по-скоро гласът на Боримечката, (защото „топът издаде някакъв немощен, сърдит, дрезгав звук, като кога чупиш суха дъска, нещо прилично на остра кашлица, и се покри с гъст облак дим”) символно известява на България и на света, че народът е достигнал до своето пиянство и е готов да се освободи от хомота на игото. Изследвайки „езикът на лудостта / езикът на свободата” в романа „Под игото”, София Ангелова-Дамянова, в съзвучие с нашата концепция на изследване, пише: „Свободата обаче е възможна само извън границите на ежедневното, привичното, уютнозащитеното, приетото за нормално, възможна е само в пространствата на еуфоричното и екстатичното – довчерашният роб трябва да бъде изведен отвъд сладкия живот под зелените чемшири край бистрите бари, блажените теферичи и крайградските ливади, гостуванията, клюките, отвъд мисленето „имам жена и деца”, „имам къща” и „да се прибере цветето от гюловете”. А за да се случи всичко това в езика, на него му е необходимо адекватна реч. Тази реч е именно метафоричната, екстатична, излизаща извън границата на логиката и търсеща друг ред на означаемост реч на лудостта”¹⁵. Ще си позволим да допълним мисълта на София Ангелова-Дамянова – Речта на лудостта или езикът на Liberte-то (Валери Стефанов)¹⁶ са възможни извън оградените пространства  с високи зидове с керемиди, те са възможни в откритото, високото, символното пространство. Те са извън всякакави граници и рушат наложените граници. Правотата на това твърдение ще подкрепим и със забележителната обстановка в повестта „Чичовци”, в която чичовците са изведени от своите домове на „зелената поляна пред манастира”. Там господин Фратю символно ще се качи на един голям камък, наричан „Волът”, и ще произнесе своята емблематична театрална реч: „Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский лев! Liberte, О, Liberte!”¹⁷.

Изводът, който можем да направим, е, че чрез преминаването от затворените към отворените пространства в романа се проследяват конкретните народо-психологически особености, поведенчески състояния, промяната в речта и духовните извисявания на белочерквенци и на народа като цяло. Битовите и социалните топоси са разчетени умело използвани като фундаментална възможност да се репрезентира постепенното духовно извисяване на родовия човек и превръщането му в човек на историята. Или иначе казано, с трясъка на счупените керемиди Иван Краличът проправя пътя към трагизма и величието на Зли дол – Голготата на въстаниците в „Под игото”.

_____________

1. Ще посочим някои от изследванията върху романа „Под игото”: Радев, Ив. Романът като компендиум на гражданския персонализъм и литература на Възраждането. – В: Вазов, Ив. Под игото: Съвременни оценки, критически анализи и литературни разработки. Велико Търново: Слово, 1995, с. 476-490. ; Радев, Р. Иван Вазов и българското предвечерие. Анализи, теми и проблеми за изучаване на творчеството на Иван Вазов в българското училище – V-X клас. Варна: Славена, 1999. ; „Под игото” на Иван Вазов. Критически прочити. Доклади от национална научна конференция. Интерпретативни подходи към художествените текстове на Иван Вазов, 9-10 ноември 1995 г., Шумен. Отг. Ред. Д. Добрев, Шумен: Глаукс, 1996. ; Каролев, Ст. „Под игото” – спомени и наблюдения. – Везни, 1992, № 1, 13-17. ; Стаматов, Л. Кандов – неразбраният. – Везни, 1992, № 5, 17-21. ; Стефанов, В. „Под игото” от „страничния” ъгъл на три образа – В: Стефанов, В. Творбата – безкраен диалог. София:  Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1992. ; Антов, Пл. Равнища на карнавалност в „Под игото”. – Литературна мисъл, 1993, № 2, с. 137-158. ; Игов, Св. „Под игото” като национална епопея. – В: Игов, Св. Творби от българската класика. София: Просвета, 1995. ; Ракьовски, Цв. „Под игото” като назидание – Литературен вестник,  № 23, 13-20 юни 1994, с. 1,7. Ангелова-Дамянова, С. Другото лице на бунта. – В: Българска литература. Критически етюди. Бургас: ЛИБРА СКОРП, 2011, с. 31-38.

2. Цанева, М. По страниците на „Под игото”, София: Български писател, 1989.

3. Бахтин, М. Эпос и роман. – В: Вопросы литературы и эстетики, Москва: Художественная литература, 1975, с. 83.

4. Бахтин, М. Формите на времето и хронотопа в романа – В: Въпроси на литературата и естетиката. София: Наука и изкуство, 1983.

5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Жанрови аспекти на френския роман на кариерата (Стендал, Балзак, Флобер). Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, 2010, с. 31. ; Още вж. Mitterand. H. Zoll. L’histoire et la fiction. Presse Univ. de France, 1990, p. 183.

6. Василев, С. Цената на златото и на историята. Генчо Стоев: „Цената на златото”, „Завръщане”, „Досиетата”. Велико Търново: Слово, 2008, с. 28. Още за отношението между история и литература вж: Щирле, К. Опит и наративна форма. Бележки към взаимовръзката им във фикцията и историографията. – Литературата, № 2, 1995. ; Липчева-Пранджева, Л. Историческият роман – жанрова същност и граници. – Литературна мисъл, год. XXXVI, № 1-2, 1992, с. 57 – 79. ; Borgmeir, P, Reitz. B. Der historische Roman, Bd. 1, Heidelberg, 1984, S. 7. ; Ханс Гадемер, Дейвид Лоуентал и Робин Колингууд защитават тезата, че случките и събтията се превръщат в история, след като се разкажат. Вж: Gadamer, X-G. Truth and method. New York: Continuum, 2004. ; Lowenthal, D. The heritage crusade and the spoils of history. Cambridge: Cambridge University Press, 1998. ; Колингууд, Р. Идеята за Историята. София: Евразия, 1995.

7. Михайлов, Д. Класически творби на българската литература. Велико Търново: Слово, 1995.

8. Вж. DeGategno, P. J. Ivanhoe: the mask of chivalry. New York: Twayne Publishers, 1994. ; Hunsdale, M. A., Lewis, H. M., Waller, S. M. It comes from the people: community development and local theology. Philadelphia: Temple University Press, 1995, p. 11-21.

9. Ludorovski, L. Sztuka opowiadani w Ogniem i miechem Heryka Sienkiewicza. Varszawa: Panstw. Wydwn. Nauk, 1977.

10. Всички цитати са от романа „Под игото” на Иван Вазов. София: Български писател, 1956, с. 90.

11. Цанева, М. Цит. съч., с. 36.

12. Зарева, Сн. Ред и суматоха в литературната творба. Шумен: ГЛАУКС, 1993, с. 25.

13. Кьосев, Ал. Идеята за родното в лириката на Вазов. – Литературен вестник, № 44, 1992.

14. Кирова,  М. Вазов и другите българи в романа „Под игото". – В: Текст и символ. Под ред. на Иван Попиванов. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1994, с. 55.

15. Ангелова-Дамянова, С. Езикът на лудостта / езикът на свободата. Наблюдения върху повестта „Чичовци” и романа „Под игото” от Иван Вазов. В: Ангелова-Дамянова, С.  Цит. съч., с. 26. Още за езика на лудостта и свободата вж: Хранова, Ал. Литературният човек и неговите български езици. Пловдив: Университетско издателство Паисий Хилендарски, 1995.

16. Изследвайки езикът на езикът на Liberte-то в повестта „Чичовци” Валери Стефанов пише: „Залегнал над високата си призваност, някъде Вазов вече пише не „галерията” „Чичовци”, а романа „Под игото”, за да покаже и от друга гледна точка, че „от язик до язик разлика има.” Там, както знаем, въздухът и героите „треперят” в други тактове, в бойни маршове. Там и „лингвистиката” е друга и опожаряванията стават по различен начин. След няколко мига езика ще го прогонят окончателно от вавилониите и соломонииите и ще го въведат в кулата, откъдето жертвено и героично прокапва кръвта.” Вж. Стефанов, В. Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература. София: Изд. къща Анубис, 2000, с. 121.

17. Вазов, Ив. Чичовци. Галерия от типове и нрави български в турско време. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=2736&Level=2>

Пълният текст е в книгата - Бенин, Н. Българска литература. Критически прочити. Т. I.  Русе: Издателски център при Русенски университет „Ангел Кънчев”, 2012, с. 51 – 62. ISBN 978-954-712-572-8.