Никола
Бенин
Малпенса
бе сводът на света,
от
който поемат невидимите
въздушни
мостове на
човечеството;
но Малпенса
продължаваше
да живее в
свят
на странни, объркани и
търсещи
пасажери.
Лъчезар
Георгиев1
Лъчезар Георгиев трудно се разделя
със своите персонажи и намира интересен и провокативен начин в края на
последния разказ „Героите пристигат на Малпенса” чрез думите на автора,
отделени от повествованието, да се сбогува с „повече или по-малко близки на
сърцето2” му герои: сеньор депутата, Виторио, професора… С героите,
след увлекателния прочит, и ние трудно се разделяме, дълго продължаваме да
съпреживяваме техните драматични, а понякога и трагични съдби, да разсъждаваме
върху най-сложния въпрос в битието – за „общия смисъла на великия и безкраен
живот.3”
Всеки голям автор в нашата и
световната литература по един или друг начин проблематизира смисъла на човешкия
живот, занимава се и осмисля малките и големи истини, внушава неотменни
ценности. Лъчезар Георгиев като утвърден автор, също по един модерен начин и
ако искаме да сме по-точни – по един постмодернистичен начин, търси и намира
своя отговор на този фундаментален екзистенциален въпрос.
Споменавайки термина
„постмодернистичен” се подсещаме, че тука е мястото да изясним жанровата
специфика на книгата „Полет до Малпенса”. Определянето на жанра на дадена
художествена творба в историята на литературата винаги е съпътствано с много
спорове. И сякаш, за да ни предпази от тези спорове, авторът изрично,
преднамерено и предпоставено, още на корицата, заявява, че това са разкази.
Естествено, право на всеки автор е да определи жанра на своите творби и още
повече то е неоспоримо и задължително като че ли, когато авторът е професор по
книгознание. Ще припомним, че Джовани Бокачо определя своите 100 творби като
новели, а Алеко Константинов след заглавието „Бай Ганьо”, поставя като
подзаглавие „невероятни разкази на един съвременен българин”. Литературната
теория се съгласява с първия автор, но жанровото определение на втория подлага на усъмнявания и спорове.
Ние се съгласяваме с Лъчезар
Георгиев, че това са разкази, като жанр, прибавяйки обаче едно НО. Това НО, което често срещаме при разказаните истории на отделните персонажи. В този смисъл
разказите на Лъчезар Георгиев не са от типа на познатите ни класически разкази
на Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков и Константин Петканов. Това са постподернистични
разкази, които съчетават, поемат в себе си елементи от други жанрове. Така че е
налице един типичен за постмодернистичното писане наративен похват на
съчетаване на различни жанрове. И за
да е по-убедително това твърдение, ще го подкрепим с мисълта на Пламен Дойнов:
„Постмодерността смива границите между жанровете, отваря полета за среща между
различните езици.4”
На първо място една такава
диалогична среща е между фикцията и пътеписа. Още самото заглавие „Полет до
Малпенса”, съположено върху снимка на миланското летище, ни отвежда повече до
представата за пътепис, отколкото до сборник с разкази. Също така, имайки
предвид интереса на автора към пътеписа, е естествено първоначалното ни възприятие
да е насочено по посока този литературен жанр. За потвърждение ще посочим изследването
от Лъчезар Георгиев на пътеписите на
Иван Вазов5.
Елементи на пътеписното начало при
полетите от Малпенса до София и обратно може да открием във всеки един разказ.
Ето един пасаж в творбата „Предчувствие за среща”: „За миг зърва планинските
вериги, някъде долу под планината Яхорина на Сараево, на север е Зеница, в
планинските вериги се е сгушил Травник, а из долината на река Врбас навярно са
притаени Горни Вакуф, Яйце, Баня Лука и зад нея низината на Посавина с древната
река Сава.6”
Също така границите на жанра на
разказа са нарушени и от присъствието на репортажа в творбата „Депутатът в
отпуска”, както и на политическия коментар от депутата Спиро Ганев за
„наводнението на едно от китните села в Южна България.7” Най-вероятно
в разказа се прави алюзия с наводнението на село Бисер.
Типичен постмодернистичен похват е и
деконструкцията на модели в класически творби. Такава деконструкция на езиково
равнище е приложена спрямо описанието на популярната начална природна картина в
разказа на Елин Пелин „На браздата”. Нека я припомним: „Като заваля дъжд, та
цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката
земя…8” Ето и нейната деконструкция в разказа „Последно повикване”:
„Заваля и отиде цяла седмица – сипа, сипа ситен сняг, та скри мръсните и
неугледни улици…9”
Постмодернитичната поетика на
подредените разкази в „Полет до Малпенса” предполага модерен прочит на
проблемно-естетическото съдържание в тях. Един такъв прочит в съвременното
европейско литературознание се осъществява през призмата на концептуалните
постмодернистични понятия: пол, класа и
раса10.
Проблемните ядра – пол, класа и раса, присъстват и са актуализирани по
неповторим начин в творбите на Лъчезар Герогиев, ето защо придържайки се към
този модел на интерпретация, ще посочим, че жената е представена или като
съвременна еманципирана личност, която не е подвластна на мъжката воля и опека
и сама търси смисъла на своя живот, или като уповаваща се на мъжката грижа,
любов и закрила.
Според първата авторова гледна позиция,
тя отлита от традиционния свят - столетната къща е само място за временни ласки
и целувки, и така се превръща във фатална жена. Понякога толкова фатална,
каквато е в разказа „Изстрел в упор”, че предизвиква фатален край. Макар че
авторът не казва дали Карло Бодони се самоубива, или убива Луке, творбата
завършва с драматична смърт, след която завесата пада. Този фатален край е един
от моментите в разказите в „Полет до Малпенса”, в който авторът използва
наративния похват – загадка, недоизказване, за да ни остави замислени
и да продължим да дописваме текста, според теорията на Ролан Барт11.
Дописвайки текста, имайки предвид унилото психическо състояние и „проядената от
неистова болка душа” на Карло Бодони, според нас, той се самоубива. Загадката е
сполучливо използвана и в повествованието на творбата „Приземяване”, така че
след нейния прочит, продължаваме да правим догадки, дали двайсетгодишната
красавица, дъщеря на случайно срещнатата предишна любима на разказвача и която
поразително му напомня на някого, не и негова дъщеря.
Другата авторова позиция представя жената
като болна от тежка болест (разказът „Извънреден полет”) и напълно отдала се на
грижите на съпруга си бизнесмен, който се разорява, за да я лекува в Италия.
Отдадена на грижите и любовта на съпруга си е и Диана, момичето сираче, от
разказа „Отклонение”.
Литературните пресъздавания на любовта,
изневярата и раздялата като теми и мотиви са основни в световната литература и
съставляват наистина един обемист каталог. И всеки автор или разказвач запътил
се, образно казано, по страните на любовния триъгълник, намира своята гледна
точка да ги проблематизира. Лъчезар Георгиев ги интерпретира по интересен и
неповторим начин, за да изгради концепцията в единадесетте разказа в „Полет до
Малпенса” – смисълът на човешкия живот.
За амбициозната Луке кариерата измества първата любов и за нея смисълът на
живота е защитата на докторат в Щатите и престижна работа в голяма компания в
Милано. Така красивата, елегантна със смолисти разпуснати коси жена, която е
подхранвала илюзиите за щастие у Карло Бодони, се превръща в сурова, студена и
недостъпна дама със „стъклен поглед”. Красивата и амбициозна жена фатум
причинява болезнена пустота в душата на мъжа и без състрадание го развежда със
съпругата му Марина и го откъсва от децата и дома. Също без угризения на
съвестта студентката наранява жестоко душата на асистента и бъдещия професор
Савов, разделяйки се с него, за да търси своето щастие в Италия. Нейният
стремеж за печелене на пари я отвежда в Милано и тя се превръща в жената от
пица „Малпенса”, една от многото жени, останали не само без идентичност, но и
без ценности, с едничката цел в живота – печелене на пари. Тази цел я
опустошава, тя деградира и стига до там, че служи на мафията за осъществяване
на трафика на бели робини.
Запомнящ се антипод на тези две
жени, подвластни на кариерата и парите, жени фатуми, е Диана, лишена като дете
от дом и семейство, чиито смисъл на живота е любовта към мъжа и женитбата с
него. Още нещо, този смисъл е допълнен и от мечтата й да има свой дом, който да
подреди по свой вкус, да изгради свой свят, който да хармонизира. Ето как
авторът описва подредбата на новото жилище, след сватбата: „Диана откри
неупотребявани килими, които покойната ми майка бе прибрала в един скрин,
наново изми пода, варосахме стените, постлахме и неусетно старата къща се
превърна в уютно и свято за двама ни място.12”
Старата
къща, в която се пазят иконите от Божи гроб, е противопоставена на голямата
богата компания в Милано и пица „Малпенса”, и така спомага за внушението на
авторовото послание, че смисълът на човешкия живот се състои дребните неща и
малките, но вечни истини– чист и подреден дом и любовта и приятелството,
здравето на близкия до тебе човек човек. Тази идея е потвърдена и чрез образа
на Лазар Минев, който е „прозрял онези най-прости, обикновени и трайни неща,
които винаги ще ни карат да усещаме смисъла на дните ни.13”
Другото понятие „класа” е репрезентирано
посредством персонажите на: депутата, политиците, професорът, бизнесменът,
момичето-сираче, разбойниците и крадците от Коридора в Босна и Херцеговина и
т.н. „Расата” пък е проблематизирана в разказа „Предчувствие за среща” чрез мисълта
за сближаването на хора от различни раси и религии посредством опознаването на
култури и нрави.
След осмислянето на концепцията за
смисъла на човешкия живот, която обединява на проблемно-естетическо ниво
единадесетте разказа, не трябва да забравяме да изясним и художествените функции на топоса на
миланското летище Малпенса, който е ключов в заглавието на книгата. Летището
Малпенса има двойствена художествена функция. От една страна, то е място,
където се разказват истории, място, подобно на Антимовският хан на Йордан
Йовков14 и Страноприемницата в Шпесарт на Вилхелм Хауф. От друга
страна, то е пункт, където се събират и разделят човешките съдби. Летището
Малпенса е онова онтологически населено пространство, в което се представя
модерната чувствителност за ценностите в битието, за борещите се със своята самота
и болка хора, за удовлетворените и неудовлетворените стремления и полети на
мечтите, за събраните и разпилените
човешки светове. И още нещо съществено – Малпенса е емоционално съсредоточие, в
което се проверява човешкото чрез смисъла на живота.
Самолетите „Боинг”, излитащи и кацащи в
Малпенса, би трябвало да преодоляват и заличават граници, защото това е тяхната
техническа функция. Като художествени образи обаче в модерната книга на Лъчезар
Георгиев те създават граници в човешките взаимоотношения или казано с думите на
автора очертават брегове, каквито подобни брегове има в човешкия свят в романа
„Бряг” на Юрий Бондарев.
На летището в Малпенса слиза и
„преносвачът на граници15”, според сполучливото определение на
Валери Стефанов, Бай Ганьо. Българската литература продължава да го
мултиплицира и в разказа „Депутатът в отпуска” е представен посредством образа
на Спиро Ганев. Не е трудно да забележим, че в още с името се търси да се
създаде представата за междутекстово сходство. Съвременният Бай Ганьо е същият
скъперник, подозрителен спрямо околните да не го ограбят и нахален
тип. Образът на днешния Бай Ганьо обаче е и различен от първообраза на Алеко
Константинов. Спиро Ганев на Лъчезар Георгиев проявява интерес към културните
забележителности на Милано, с които предварително се е запознал в Интернет, и
неговата находчивост не е насочена към постигане на келепира, а към подпомагане на ограбеното
българско семейство от румънските цигани в миланското метро. По този начин
образът на новия Бай Ганьо е използван за внушението от автора на друг аспект
на смисъла на човешкия живот. Ето с какво послание завършва разказа: „Ако
вместо с политически манипулации и корупционни практики достойните отново се
върнат сред нас и си изкарват насъщния само с онова, което им е дадено свише,
навярно и този глобален свят ще е далече по-благо място за обитаване.16”
Въз основа на нещата, казани до тук,
можем да обобщим основните аспекти на нашата интерпретация.
Полет до Малпенса е възможност да мислим
за смисъла на човешкия живот.
Полет до Малпенса е възможност да
говорим за границите.
Полет до Малпенса е възможност да
отричаме разделите.
Полет до Малпенса е възможност да мислим
за постигането на по-добър свят за живеене.
Литература
1.
Георгиев, Л. Полет до Малпенса. София:
АН-ДИ, 2012, с. 8.
2.
Пак там, с. 150 - 151.
3.
Пак там, с. 8 - 9.
4.
Дойнов, П. Скритият дебат за
постмодернизма в българската литература.
5.
Петров, М. С възрожденски патос.
6.
Георгиев, Л. Цит. съч., с. 117.
7.
Пак там, с. 146.
8.
Пелин, Е. На браздата <http://chitanka.info/text/5285-na-brazdata>
9.
Георгиев, Л. Цит. съч., с. 105.
10.
Вж. Ishida, Yo. Modern and Postmodern Narratives of Race,
Gender and identity. New York: Peter Lang Publishing. 2010.
11.
Барт, Р. Въображението на знака. София,
Народна култура, 1991.
12.
Георгиев, Л. Цит. съч., с. 78.
13.
Пак там, с. 144.
14.
Според Цветан Ракьовски: „В класически текстове от българската
литература често често ценността на мястото (кръчмата, ханът, воденицата) идва
от неговата непроменливост и повторимост. Вътре в него са ситуативните норми на
предварително стандартизиран език - той действа като протокол, неговото
властово обхващане и безкомпромисност диктува модели на поведение. Това ще
рече, че според властта на този език се гради текстът. Съсредоточието на
„Немили-недраги”, „Чичовци”, Бай Ганю”, “Вечери в Антимовския хан”, “Мора”,
“Летен дъжд” към такъв топос измества самия текст към сказови, устни модели на
водене на повествованието. Те не са антихудожествени, по-скоро самото
художество се пренарежда чрез тях. Вж. Ракьовски, Ц. Как разказва българската
класика. (Начална
постановка). <http://www.slovo.bg/old/litforum/102/crakyov.htm>
15.
Стефанов,
В. Преносвачът на граници. (Етюди върху „Бай Гьньо и чуждостта). <http://www.slovo.bg/old/litforum/218/vstefanov.htm>
16.
Георгиев, Л. Цит. съч., с. 70.
Няма коментари:
Публикуване на коментар