ХАЧИК ЛЕБИКЯН ВЪЗКРEСЯВА ДУХА НА ДОХОДНОТО ЗДАНИЕ В РУСЕ

Никола Бенин

Доходното здание – „Фасадата е прекрасна със своя елегантен и изящен стил, модерен французки

Ренесанс”¹.

           

Със своята поредна книга „VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание” Хачик Лебикян потвърждава трайния си интерес към изследването на личностите и паметниците, свързани с историята и културата в Русе. Ще припомним, че той е автор на книгите: „Опълченският паметник в Русе” и „Паметник на пети пеши Дунавски полк”. Освен тях издава студиите: „Иван Хаджииванов – родови корени, общественик и деен ръководител на борбата за освобождение на Добруджа”, в съавторство с Любомир Златев, и „Последните дни на Ангел Кънчев”.

Тука е мястото да кажем, че специфичното за неговите изследвания е както прецизното издирване и интерпретиране на архивните източници, така и докосването и описанието на духа, който витае около историческите и архитектурните паметници и който се носи от личностите, отдали живота си за освобождението на България. В този смисъл Хачик Лебикян пише за поколенията не само история на Русе, но и история на духа в Русе. Новата му книга „VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание” не прави изключение. Тя е ценно изследване върху построяването на Доходното здание и културните събития в него и същевременно исторически разказ за духа, който живее в него. Това е доловено и от Тодор Билчев, който в предговора на книгата, озаглевен „Триумфът на идеята или как доходът въздига се до дух”, пише: „…Доходното здание, единствено от многото, съществуващи даже и днес, което въздигнало и дори приравнило значенията на думите доход и дух още от създаването си далеч напред във времето, оставяйки завинаги в него като Духовното здание на непреходния и вечен земен творец”². Тодор Билчев и Йордан Борисов са редактори на книгата, а рецензенти са Мартин Иванов и Николай Ненов.

Преди да проследи духа, който съпътства идеята за построяването и самото изграждане на Доходното здание, Хачик Лебикян изяснява  в първа глава „Русе по пътя на Европа” икономическото състояние и духовната атмосфера в крайдунавския град в края на XIX век. Тази глава е важна в структурата на книгата, защото описва пътя на Русе към европейската култура и утвърждава представата за Русе като най-европейския град в България. Авторът обобщава: „Русе е първият български град с европейски архитектурен облик”³. Без европейската среда в града и без съзнанието на русенци за приобщаването към европейските ценности Доходното здание нямаше да има този архитектурен вид, който удивлява  всеки. Духът на Европа, витаещ над изящните сгради, банки, паркове и площади, се пренася и върху Доходното здание – най-изящната и най-европейската сграда  в Русе. Сградите са проектирани от европейските архитекти: Лудвик Майер, Иван Хайс, Едуард Винтер, Георг Ланг и др., а за изграждането и поддържането на градската градина в новия център се грижат градинарите Фердинад Халубар и Йозеф Рихард Нойвирт. Ще споменем само част от забележителните със своята архитектура сгради: хотел и сладкарница „Тетевен”, къщата на Йосиф Дайнелов, банка „Гирдап”, хотел „Лондон” и др.

В тази въвеждаща глава на книгата „VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание” прави впечатление, че Хачик Лебикян освен със сградите е много добре запознат и със старите улици и квартали на Русе. От него научаваме за преименуването на булевард „Стамболова” на „Княз Борисова”, както и за улиците: „Митарна” („Славянска”), „Шеркетска” („Добруджа”), „Флотска” („Цар Калоян”), „Романовска” („Хр. Г. Данов”) и др.

Интересна е идеята за построяването на Доходното здание. Малко известен факт е, че то е замислено да бъде построено, за да носи финансови средства, които ще се използват за поддържане и развитие на образованието в Русе. Това е далновидна идея, която ни сродява с цивилизованите европейски страни – доходът да поддържа духа, парите да са в услуга на знанието и духовните ценности.

Хачик Лебикян подробно ни запознава с етапите на зараждането на идеята и нейното узаконяване от Градския общински съвет. На извънредно негово заседание на 7 март 1896 година кметът Г. Михайлов предлага срещу градската градина на мястото на отчуждения дюкян на Хараламби Петков да се построят двуетажни здания, които да носят доходи на общината. Г. Михайлов освен че е кмет, е и председател на Училищното настоятелство и като такъв на 10 октомври предлага на настоятелството да поиска от Градския общински съвет в замяна на отнетите им здания, поради обособяването на площад „Княз Борис” (днес Площад на свободата”), да се даде на настоятелството мястото срещу площада до зданието на А. Тюрийо (хотел „Тетевен”).  На следващия ден, 11 октомври 1896 година, Общинският съвет гласува да отстъпи „безвъзмездно на Русенските Народни (Български) Училища мястото от дясната страна на централната градина, върху което училищното настоятелство да построи магазини, от приходите на които да поддържат училищата”⁴.

 Уточняването от Хачик Лебикян на истинската дата на решението на Общинския съвет – 11  октомври, е доказателство за прецизно издирване и четене на историческите източници. В досегашните изследвания върху Доходното здание се посочват различни дати – 11 юни, 11 юли 1896 и 11 юли 1897.⁵ Хачик Лебикян прави корекция на още една неточност в съществуващите проучвания. Той посочва, че малкото името на архитекта на Доходното здание не е Раул, а Петер. Стремежът към установяване точността на датите и годините срещаме и в другите негови изследвания. Така например в книгата му  „Опълченският паметник в Русе” той доказва, че известният днес Паметник на свободата, е открит през 1909 година, макар че датировката под снимката да сочи 1908 година.

            За изготвянето на проект за Доходното здание е обявен конкурс от Общинския съвет на 9 декември 1896 година, в който са посочени изискванията за проектирането на двуетажната сграда и условията за анонимност. Всеки проект трябва да има мото. До предвидения срок – 28 февруари 1897 година са получени 15 проекта. На точно определения ден – 26 март, журито се събира в салона на Окръжното управление (днес Регионален исторически музей). То се състои от: окръжния управител Александър Каназирски, кмета Г. Михайлов, двама училищни настоятели, окръжния инженер Тонев, градския инженер Малчев, арх. Вернаца и арх. Димитриевич – частен архитект от Варна⁶. Споменахме имената на членовете на журито, защото на тях дължим оценяването на най-хубавия от петнадесетте проекта – проектът с мото „Voala une idée”. Няма съмнение, че това са хора професионалисти, хора, загрижени за европейския облик на града, които със своето духовно богатство, естетически вкус и некорумпираност дават началото на построяването на една от най-хубавите сгради в Русе, която определя духовната атмосфера в града.

            Архитектът, който печели проекта с мото „Voala une idée”, е Петер Паул Бранг. Той е роден на 27 април 1852 година в Букурещ. През 1874-1876 година следва в Академията за изобразително изкуство във Виена при проф. Теофил Фрайхер фон Хайзен. Направил е над 30 проекта на сгради в България и чужбина, сред които: Храм на извора в Китцбюел, Австрия, сграда в Бохемия, днес Чехия, Първокласна Софийска окръжна болница, Кафене към хотел „България” и др⁷.

            В главата „Строежът на Доходното здание” Хачик Лебикян ни прави съпричастни с неспокойните и противоречиви духове на участниците в изграждането на сградата. Търгът за построяването на Доходното здание е спечелен на 26 януари 1898 год. от Гатю Цонев⁸. За ръководител на строежа е назначен инж. Георг Ланг⁹.

            Строежът на Доходното здание е съпътстван с два скандала. Единият е, свързан с построяването на ложите в него. В първоначалния проект те не са предвидени. Постоянното присъствие на Русенското градско общинско управление обаче решава да се направят 20 ложи. Георг Ланг не е съгласен с проекта за ложите, както и с протокола от 31 юли 1899 година за „привременното приемане” на двете крила на зданието, ето защо на 4 август напуска работа си в театралния салон. Ложите са проектирани от фабрика Schlick & Cie, но 10 години след това са премахнати, с решение на Училищното настоятелство, което се съгласява с мнението на градския архитект, че „тежестта им застрашава да съборят зданието”¹⁰.

            Другият скандал е породен от неправомерното изразходване на средствата. На 5 февруари 1903 година прокурорът на Русенския окръжен съд моли съгласие от Училищното настоятелство за даване под съд на инж. Георг Ланг за престъпление по чл. 352, 353, 354 и 431 от Наказателния закон. Углавно преследване е възбудено и срещу деловодителя Иван Цветков, и по-късно, през 1907 година, срещу предприемача Гатю Цонев.

            Следващата глава „Финансовото обезпечаване” проследява трудния път за намирането на финансови средства за строежа на Доходното здание. Хачик Лебикян признава в послеслова, че тя най-много го е затруднила при издирването на архивните материали и написването на книгата¹¹. Ценни сведения за достигането до истината и опровергаването на някои неверни твърдения в предишните изследвания върху Доходното здание, му дава статията на Мартин Иванов „Приносът на СД „Стремление” и БТБ за изграждането на Доходното здание в Русе”¹².

            Със своите целенасочени и проникновени проучвания на съществуващите исторически източници той посочва, че на 8 юли 1898 година „Училищното настоятелство с Протокол № 20 одобрява предложението на Спестително дружество „Стремление” и упълномощава Комитета да сключи заем от 200 хиляди златни лева”¹³.

На следващата година настоятелството прави втори ипотечен заем от дружеството в размер на 50 хиляди лева. През септември 1900 година „Стремление” прекратява съществуването си, като предлага на Българска търговска банка да бъде откупено от нея. В резултат на това преструктуриране то иска да получи парите си то Училищното настоятелство.

            Изпаднало  в неблагоприятна финансова ситуация, настоятелството търси нов заем, за да погаси задълженията си към дружество „Стремление” и да продължи строителството на Доходното здание. Първоначално взема решение да сключи заем с банка „Гирдап” за 600 хиляди лева с 20 – годишен срок на погасяване и 8% лихва. С цел да се избегнат разходите по съдилищата със „Стремление”, настоятелството приема условията на Българска търговска банка, които не са по-изгодни от тези на „Гирдап”. Договорът с БТБ е подписан на 30 декември 1900 година за 600 хиляди лева¹⁴.

            Така  завършва първата част на много добре структурираната книга VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание” на Хачик Лебикян. Видно е, че духовете на участниците във всеки един момент – от идеята за построяването на Доходното здание до нейното осъществяване, са били неспокойни и конфликтни. Тези духове са вградени в основите на прекрасната сграда, за да я направят още по-интересна и привлекателна, когато се запознаем с нейната история.

            Втората чест е посветена на проучването на духовния живот в Доходното здание. Главата, в която са проследени сценичните прояви и културни събития, е озаглавена „Театралният салон – русенският дворец на културата”. Още едно много подходящо заглавие в книгата.

            През 1899 година Училищното настоятелство кани Ромео Жером – главен художник на Националния театър в Букурещ, да направи декорите и завесата на Театралния салон. Декорите, които проектира са: Салон за комедия, голям Салон за концерт, Селска стая, Градина  и др. През юни 1900 година Министерството на народното просвещение одобрява договора между Училищното настоятелство и Ромео Жером на стойност 10 хиляди лева, в които освен хонорара са включени материали, заплати за работниците и разноски по пътуванията¹⁵.

            Първото театрално представление се е състояло на 25 декември 1900 година във временната театрална сцена на партера на Доходното здание. Представената пиеса е „Парижкият вехтошар” от Едмон Бризбар и Еужен Ню. Тя е осъществена по инициатива на Театрално-музикално дружество „Лира”, Благотворително дружество „Добрина” и Македонското дружество. Целта на представлението е да се съберат средства за подпомагане на бедните ученици. Поради неизпълнение на задълженията от страна на дружествата пиесата е представена още два  пъти – на 27 декември и на 8 януари 1900 година¹⁶.

            Така с Рождество Христово, с раждането на новото начало в духовния живот, започва изпълването на Доходното здание с дух и превръщането му в Духовно здание.

            В Доходното здание през 1901 година е преместена и Градската библиотека, която преди това, в продължение на 10 години се помещавала в къщата на Йосиф Дайнелов. В библиотеката се издава „Русенски общински вестник” от 1897 до 1920 година¹⁷.

             Театралният салон след продължително обзавеждане и създаване на по-богата сцена е завършен през 1902 година, но първото представление на голяма сцена се е състояло на 13 декември 1903 година. Представена е комедията „Изненадите на развода” от Антоанен Марс и Александър Бисон. След това представление до днес изнесени стотици представления. На сцената на Театралния салон в миналото са играли такива известни актьори като: Роза Попова, Адриана Будевска, Елена Снежина, актрисата Сирануш, Матей Икономов, Кнъстю Сарафов, Атанас Кирчев, Сава Огнянов, Васил Кирков и още много други. Едни от режсьорите, които оставят трайна диря в историята на театралните представления са Владимир Тенев и Борис Еспе и Тачо Танев.

            В Доходното здание през 1935 година отваря врати Картинна галерия, а през 1937 година е преместен Русенският исторически музей, чийто отделни сбирки дотогава са били в къщата на Георги Димов и Държавната мъжка гимназия „Княз Борис”¹⁸.

            Книгата на Хачик Лебикян завършва с главата „Сградата на драматичния театър след Втората световна война”. В нея накратко са представени културните събития от до наши дни, като е акцентирано но с честването на 26 октомври 2002 година на 100-годишнината на Доходното здание.

            Монографията на Хачик Лебикян, освен че е много добре структурирана, е и илюстрирана с подходящи снимки, повечето от които са взети от „Русе на старите пощенски картички. Книжка № 6, 2001 година”  на Румен Кузов и от книгата на В. Стоянов „От Русчук до Русе”.

            Заключението, което се налага само, ще направим с думите на  Михаил Арнаудов на тържествата на 3 и 4 април 1926 година по случай 25 години от откриването на Доходното здание, че Русе – „северната столица” винаги е поддържала националния дух на България.

А ние ще  добавим, че Доходното здание е първоизточникът на духа в най-европейския град в България.

            Този дух витае и в книгата на Хачик Лебикян „VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание”.

Бележки

1.      Русенски общински вестник, № 22, 12 юни 1897.

2.      Билчев, Т. Триумфът на идеята или как доходът въздига се до дух. – В: Лебикян, Х. VOILA UNE IDEE. 110 г. Доходно здание. Русе: Авангард принт, 2012, с. 8.

3.      Лебикян, Х. Цит. съч., с. 11.

4.      Русенски общински вестник, № 30, 11 ноември 1896.

5.      Вж. Симеонова, С. Русе в миналото и днес, Русе, 1929.; Бърчева, М. Доходното здание на Иванчо Стоянов. – Седмицата, Русе, № 90, 18-24 април 2008.

6.      Лебикян, Х. Цит. съч., с. 22.

7.      Ганчев, Хр. И колектив. България 1900. Европейски влияния в българското градоустройство, архитектура, паркове и градини 1878-1918. София, 2002, с. 118-120.

8.      Гатю Цонев е роден на 11 ноември 1862 година в Габрово. Семейството му се премества да живее в Русе. Той основава фирма през 1902 година за търговия и предприемачество на строителство. Кантората му се е намирала на ул. „Александровска”, № 79. Преди  да спечели търга за Доходното здание, той е предприемач при построяването на едно училищно здание и друго градско „Доходно здание”. Вж. Лебикян, Х. Цит. съч., с. 28 - 29.

9.      Георг Ланг е роден в Австрия. От 1896 до 1900 година работи в Русе. Той е ръководител на строежа на търговската сграда на С. Куюмджиян (днес мехена „Чифлика”) и на училище „Ангел Хаджиоглу” („Отец Паисий”). Вж. Лебикян, Х. Цит. съч., с. 29 – 30.

10.  Лебикян, Х. Пак там, с. 39.

11.  Лебикян, Х. Пак там, с. 99.

12.  Иванов, М. Приносът на СД „Стремление” и БТБ за изграждането на Доходното здание в Русе. – В: Алманах за историята на Русе, т. IV, Русе 2002, с. 131-134.

13.  Лебикян, Х. Цит. съч., с. 43.

14.  Лебикян, Х. Пак там, с. 46-47.

15.  ДА – Русе, Ф. 76К, оп.1, а.е.4, л. 125-126.

16.  Пак там, л. 166.

17.  Лебикян, Х. Цит. съч., с. 54.

18.  Лебикян, Х. Пак там, с. 83.

МАЛПЕНСА: ТОПОС НА СЪБИРАНЕ И РАЗДЕЛЯНЕ НА ЧОВЕШКИ СЪДБИ В „ПОЛЕТ ДО МАЛПЕНСА” ОТ ЛЪЧЕЗАР ГЕОРГИЕВ

Никола Бенин

                                                                                        Малпенса бе сводът на света,

                                                                                        от който поемат невидимите

                                                                                        въздушни мостове на

                                                                                        човечеството; но Малпенса

                                                                                        продължаваше да живее в

                                                                                        свят на странни, объркани и

                                                                                        търсещи пасажери.

                                                                                                         

                                                                                                          Лъчезар Георгиев¹

                                  

            Лъчезар Георгиев трудно се разделя със своите персонажи и намира интересен и провокативен начин в края на последния разказ „Героите пристигат на Малпенса” чрез думите на автора, отделени от повествованието, да се сбогува с „повече или по-малко близки на сърцето²” му герои: сеньор депутата, Виторио, професора… С героите, след увлекателния прочит, и ние трудно се разделяме, дълго продължаваме да съпреживяваме техните драматични, а понякога и трагични съдби, да разсъждаваме върху най-сложния въпрос в битието – за „общия смисъла на великия и безкраен живот.³”

            Всеки голям автор в нашата и световната литература по един или друг начин проблематизира смисъла на човешкия живот, занимава се и осмисля малките и големи истини, внушава неотменни ценности. Лъчезар Георгиев като утвърден автор, също по един модерен начин и ако искаме да сме по-точни – по един постмодернистичен начин, търси и намира своя отговор на този фундаментален екзистенциален въпрос.

            Споменавайки термина „постмодернистичен” се подсещаме, че тука е мястото да изясним жанровата специфика на книгата „Полет до Малпенса”. Определянето на жанра на дадена художествена творба в историята на литературата винаги е съпътствано с много спорове. И сякаш, за да ни предпази от тези спорове, авторът изрично, преднамерено и предпоставено, още на корицата, заявява, че това са разкази. Естествено, право на всеки автор е да определи жанра на своите творби и още повече то е неоспоримо и задължително като че ли, когато авторът е професор по книгознание. Ще припомним, че Джовани Бокачо определя своите 100 творби като новели, а Алеко Константинов след заглавието „Бай Ганьо”, поставя като подзаглавие „невероятни разкази на един съвременен българин”. Литературната теория се съгласява с първия автор, но жанровото определение на втория  подлага на усъмнявания и спорове.

            Ние се съгласяваме с Лъчезар Георгиев, че това са разкази, като жанр, прибавяйки обаче едно НО. Това НО, което често срещаме при разказаните  истории на отделните персонажи. В този смисъл разказите на Лъчезар Георгиев не са от типа на познатите ни класически разкази на Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков и Константин Петканов. Това са постподернистични разкази, които съчетават, поемат в себе си елементи от други жанрове. Така че е налице един типичен за постмодернистичното писане наративен похват на съчетаване на различни  жанрове.      И за да е по-убедително това твърдение, ще го подкрепим с мисълта на Пламен Дойнов: „Постмодерността смива границите между жанровете, отваря полета за среща между различните езици.⁴”

            На първо място една такава диалогична среща е между фикцията и пътеписа. Още самото заглавие „Полет до Малпенса”, съположено върху снимка на миланското летище, ни отвежда повече до представата за пътепис, отколкото до сборник с разкази. Също така, имайки предвид интереса на автора към пътеписа, е естествено първоначалното ни възприятие да е насочено по посока този литературен жанр. За потвърждение ще посочим изследването от Лъчезар Георгиев на  пътеписите на Иван Вазов⁵.

            Елементи на пътеписното начало при полетите от Малпенса до София и обратно може да открием във всеки един разказ. Ето един пасаж в творбата „Предчувствие за среща”: „За миг зърва планинските вериги, някъде долу под планината Яхорина на Сараево, на север е Зеница, в планинските вериги се е сгушил Травник, а из долината на река Врбас навярно са притаени Горни Вакуф, Яйце, Баня Лука и зад нея низината на Посавина с древната река Сава.⁶”

            Също така границите на жанра на разказа са нарушени и от присъствието на репортажа в творбата „Депутатът в отпуска”, както и на политическия коментар от депутата Спиро Ганев за „наводнението на едно от китните села в Южна България.⁷” Най-вероятно в разказа се прави алюзия с наводнението на село Бисер.

            Типичен постмодернистичен похват е и деконструкцията на модели в класически творби. Такава деконструкция на езиково равнище е приложена спрямо описанието на популярната начална природна картина в разказа на Елин Пелин „На браздата”. Нека я припомним: „Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя…⁸” Ето и нейната деконструкция в разказа „Последно повикване”: „Заваля и отиде цяла седмица – сипа, сипа ситен сняг, та скри мръсните и неугледни улици…⁹”

            Постмодернитичната поетика на подредените разкази в „Полет до Малпенса” предполага модерен прочит на проблемно-естетическото съдържание в тях. Един такъв прочит в съвременното европейско литературознание се осъществява през призмата на концептуалните постмодернистични понятия: пол, класа и раса¹⁰. Проблемните ядра – пол, класа и раса, присъстват и са актуализирани по неповторим начин в творбите на Лъчезар Герогиев, ето защо придържайки се към този модел на интерпретация, ще посочим, че жената е представена или като съвременна еманципирана личност, която не е подвластна на мъжката воля и опека и сама търси смисъла на своя живот, или като уповаваща се на мъжката грижа, любов и закрила.

Според първата авторова гледна позиция, тя отлита от традиционния свят - столетната къща е само място за временни ласки и целувки, и така се превръща във фатална жена. Понякога толкова фатална, каквато е в разказа „Изстрел в упор”, че предизвиква фатален край. Макар че авторът не казва дали Карло Бодони се самоубива, или убива Луке, творбата завършва с драматична смърт, след която завесата пада. Този фатален край е един от моментите в разказите в „Полет до Малпенса”, в който авторът използва наративния похват – загадка, недоизказване, за да ни остави замислени и да продължим да дописваме текста, според теорията на Ролан Барт¹¹. Дописвайки текста, имайки предвид унилото психическо състояние и „проядената от неистова болка душа” на Карло Бодони, според нас, той се самоубива. Загадката е сполучливо използвана и в повествованието на творбата „Приземяване”, така че след нейния прочит, продължаваме да правим догадки, дали двайсетгодишната красавица, дъщеря на случайно срещнатата предишна любима на разказвача и която поразително му напомня на някого, не и негова дъщеря.  

Другата авторова позиция представя жената като болна от тежка болест (разказът „Извънреден полет”) и напълно отдала се на грижите на съпруга си бизнесмен, който се разорява, за да я лекува в Италия. Отдадена на грижите и любовта на съпруга си е и Диана, момичето сираче, от разказа „Отклонение”.

Литературните пресъздавания на любовта, изневярата и раздялата като теми и мотиви са основни в световната литература и съставляват наистина един обемист каталог. И всеки автор или разказвач запътил се, образно казано, по страните на любовния триъгълник, намира своята гледна точка да ги проблематизира. Лъчезар Георгиев ги интерпретира по интересен и неповторим начин, за да изгради концепцията в единадесетте разказа в „Полет до Малпенса” – смисълът на човешкия живот.

За амбициозната Луке кариерата  измества първата любов и за нея смисълът на живота е защитата на докторат в Щатите и престижна работа в голяма компания в Милано. Така красивата, елегантна със смолисти разпуснати коси жена, която е подхранвала илюзиите за щастие у Карло Бодони, се превръща в сурова, студена и недостъпна дама със „стъклен поглед”. Красивата и амбициозна жена фатум причинява болезнена пустота в душата на мъжа и без състрадание го развежда със съпругата му Марина и го откъсва от децата и дома. Също без угризения на съвестта студентката наранява жестоко душата на асистента и бъдещия професор Савов, разделяйки се с него, за да търси своето щастие в Италия. Нейният стремеж за печелене на пари я отвежда в Милано и тя се превръща в жената от пица „Малпенса”, една от многото жени, останали не само без идентичност, но и без ценности, с едничката цел в живота – печелене на пари. Тази цел я опустошава, тя деградира и стига до там, че служи на мафията за осъществяване на трафика на бели робини.

            Запомнящ се антипод на тези две жени, подвластни на кариерата и парите, жени фатуми, е Диана, лишена като дете от дом и семейство, чиито смисъл на живота е любовта към мъжа и женитбата с него. Още нещо, този смисъл е допълнен и от мечтата й да има свой дом, който да подреди по свой вкус, да изгради свой свят, който да хармонизира. Ето как авторът описва подредбата на новото жилище, след сватбата: „Диана откри неупотребявани килими, които покойната ми майка бе прибрала в един скрин, наново изми пода, варосахме стените, постлахме и неусетно старата къща се превърна в уютно и свято за двама ни място.¹²”

 Старата къща, в която се пазят иконите от Божи гроб, е противопоставена на голямата богата компания в Милано и пица „Малпенса”, и така спомага за внушението на авторовото послание, че смисълът на човешкия живот се състои дребните неща и малките, но вечни истини– чист и подреден дом и любовта и приятелството, здравето на близкия до тебе човек човек. Тази идея е потвърдена и чрез образа на Лазар Минев, който е „прозрял онези най-прости, обикновени и трайни неща, които винаги ще ни карат да усещаме смисъла на дните ни.¹³”

Другото понятие „класа” е репрезентирано посредством персонажите на: депутата, политиците, професорът, бизнесменът, момичето-сираче, разбойниците и крадците от Коридора в Босна и Херцеговина и т.н. „Расата” пък е проблематизирана в разказа „Предчувствие за среща” чрез мисълта за сближаването на хора от различни раси и религии посредством опознаването на култури и нрави.

След осмислянето на концепцията за смисъла на човешкия живот, която обединява на проблемно-естетическо ниво единадесетте разказа, не трябва да забравяме да изясним и  художествените функции на топоса на миланското летище Малпенса, който е ключов в заглавието на книгата. Летището Малпенса има двойствена художествена функция. От една страна, то е място, където се разказват истории, място, подобно на Антимовският хан на Йордан Йовков¹⁴ и Страноприемницата в Шпесарт на Вилхелм Хауф. От друга страна, то е пункт, където се събират и разделят човешките съдби. Летището Малпенса е онова онтологически населено пространство, в което се представя модерната чувствителност за ценностите в битието, за борещите се със своята самота и болка хора, за удовлетворените и неудовлетворените стремления и полети на мечтите, за  събраните и разпилените човешки светове. И още нещо съществено – Малпенса е емоционално съсредоточие, в което се проверява човешкото чрез смисъла на живота.

Самолетите „Боинг”, излитащи и кацащи в Малпенса, би трябвало да преодоляват и заличават граници, защото това е тяхната техническа функция. Като художествени образи обаче в модерната книга на Лъчезар Георгиев те създават граници в човешките взаимоотношения или казано с думите на автора очертават брегове, каквито подобни брегове има в човешкия свят в романа „Бряг” на Юрий Бондарев.

На летището в Малпенса слиза и „преносвачът на граници¹⁵”, според сполучливото определение на Валери Стефанов, Бай Ганьо. Българската литература продължава да го мултиплицира и в разказа „Депутатът в отпуска” е представен посредством образа на Спиро Ганев. Не е трудно да забележим, че в още с името се търси да се създаде представата за междутекстово сходство. Съвременният Бай Ганьо е същият скъперник,  подозрителен  спрямо околните да не го ограбят и нахален тип. Образът на днешния Бай Ганьо обаче е и различен от първообраза на Алеко Константинов. Спиро Ганев на Лъчезар Георгиев проявява интерес към културните забележителности на Милано, с които предварително се е запознал в Интернет, и неговата находчивост не е насочена към постигане  на келепира, а към подпомагане на ограбеното българско семейство от румънските цигани в миланското метро. По този начин образът на новия Бай Ганьо е използван за внушението от автора на друг аспект на смисъла на човешкия живот. Ето с какво послание завършва разказа: „Ако вместо с политически манипулации и корупционни практики достойните отново се върнат сред нас и си изкарват насъщния само с онова, което им е дадено свише, навярно и този глобален свят ще е далече по-благо място за обитаване.¹⁶”

Въз основа на нещата, казани до тук, можем да обобщим основните аспекти на нашата интерпретация.

Полет до Малпенса е възможност да мислим за смисъла на човешкия живот.

Полет до Малпенса е възможност да говорим за границите.

Полет до Малпенса е възможност да отричаме разделите.

Полет до Малпенса е възможност да мислим за постигането на по-добър свят за живеене.

Литература

1.      Георгиев, Л. Полет до Малпенса. София: АН-ДИ, 2012, с. 8.

2.      Пак там, с. 150 - 151.

3.      Пак там, с. 8 - 9.

4.      Дойнов, П. Скритият дебат за постмодернизма в българската литература.

<http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=143&WorkID=11458&Level=1>

5.      Петров, М. С възрожденски патос.

<http://www.newmedia21.eu/kritika/s-vzrozhdenski-patos>

6.      Георгиев, Л. Цит. съч., с. 117.

7.      Пак там, с. 146.

8.      Пелин, Е. На браздата <http://chitanka.info/text/5285-na-brazdata>

9.      Георгиев, Л. Цит. съч., с. 105.

10.  Вж. Ishida, Yo. Modern and Postmodern Narratives of Race, Gender and identity. New York: Peter Lang Publishing. 2010.

11.  Барт, Р. Въображението на знака. София, Народна култура, 1991.

12.  Георгиев, Л. Цит. съч., с. 78.

13.  Пак там, с. 144.

14.  Според Цветан Ракьовски: „В класически текстове от българската литература често често ценността на мястото (кръчмата, ханът, воденицата) идва от неговата непроменливост и повторимост. Вътре в него са ситуативните норми на предварително стандартизиран език - той действа като протокол, неговото властово обхващане и безкомпромисност диктува модели на поведение. Това ще рече, че според властта на този език се гради текстът. Съсредоточието на „Немили-недраги”, „Чичовци”, Бай Ганю”, “Вечери в Антимовския хан”, “Мора”, “Летен дъжд” към такъв топос измества самия текст към сказови, устни модели на водене на повествованието. Те не са антихудожествени, по-скоро самото художество се пренарежда чрез тях. Вж. Ракьовски, Ц. Как разказва българската класика. (Начална постановка). <http://www.slovo.bg/old/litforum/102/crakyov.htm>

15.  Стефанов, В. Преносвачът на граници. (Етюди върху „Бай Гьньо и чуждостта). <http://www.slovo.bg/old/litforum/218/vstefanov.htm>

16.  Георгиев, Л. Цит. съч., с. 70.