Рамки за изпълнение: Защо всеки основател на стартъп се нуждае от такава

 Никола Бенин

Стартирането на стартъп днес е по-лесно от всякога. Да изградите такъв, който наистина работи? Това не се е променило.

Най-голямото погрешно схващане сред новите основатели не е свързано с трудността на изпълнението, а с убеждението, че само усилията ще ги доведат до успех. Но истината е, че на повечето основатели не им липсва мотивация. Липсва им посока. Няма недостиг на амбициозни, умни хора с идеи. Това, което често липсва, е структуриран път от идеята до нещо функционално – нещо реално. Структурата, която поддържа напредъка, дори когато мотивацията спада, обратната връзка спира или настъпва несигурност. Ето къде се намесват рамките. Не като твърди планове, а като практически ръководства, които помагат на основателите да се фокусират, да вземат решения и да се движат – особено в ранния хаос.

Повечето хора не са мързеливи. Те са изгубени в сложността.

В ранните етапи на изграждането на каквото и да е, яснотата е всичко. Но яснотата е точно това, с което повечето основатели се борят. Трябва ли да стартирате MVP сега или да валидирате проблема допълнително? Трябва ли да намерите технически съосновател или да го изградите сами с инструменти без код? Трябва ли да търсите ранни потребители или е твърде рано? Това не са просто стратегически въпроси – те са ежедневни блокажи. Без рамка, умората от решенията се появява. Напредъкът спира не защото основателят не е ангажиран, а защото следващата стъпка не е очевидна. Или още по-лошо, тя е непосилна. Ясната рамка за изпълнение превръща тази мъгла в път.

Какво всъщност прави една рамка за изпълнение

Рамките за изпълнение не са за микромениджмънт или ограничаване на креативността. Те са за това да ви помогнат да се справите със сложността, като стесните фокуса си до това, което е важно в момента .

Добра рамка:

• Разделя процеса на фази , които можете да проследите.
• Определя как изглежда „готово“ на всеки етап.
• Предлага задействащи фактори кога да се продължи напред – или да се направи завой.
• Намалява емоционалното натоварване, като превръща несигурността в действия.

Разликата е в това да се събудиш с мисълта „какво да правя след това?“ и „ето точно какво трябва да разбера днес“. Това не е теория. В проучване на Центъра за предприемачи във Великобритания от 2022 г., основателите, използващи структурирана инкубация или рамки в стил акселератор, са били 3 пъти по-склонни да достигнат стабилни приходи през първите си 18 месеца.

Изпълнението не изглежда еднакво за всички

Няма универсален план за основателите. Това, което работи за самостоятелен разработчик, който изгражда SaaS инструмент, ще изглежда различно от това за някой, който пуска хардуерен продукт или приложение, ръководено от общността.

Но принципът е същият: хората постигат по-добър напредък, когато могат да обвържат решенията си със система, а не само с инстинкт. Това може да означава използване на поетапен модел като идея-L (Imagine, Design, Execute, Accelerate, Live - Представи си, Проектирай, Изпълни, Ускори, Живей) или може да бъде опростена версия, съобразена с целите на основателя. Стойността не е във формата, а в потока.

Защото идеите не се реализират с един скок. Те се изграждат чрез структуриран, постоянен импулс.

Алтернативата? Хаос, който изглежда като работа

Основателите без рамка често попадат в един от два капана: или се въртят в кръг, безкрайно изследват, или тичат във всички посоки едновременно. И двете се усещат като работа. Но нито едното не движи иглата с нищо. И проблемът рядко е липса на капацитет - а липсата на метод за фокусирането му . Система, която ви помага да темповате, приоритизирате и измервате това, което е важно. Дори най-опитните основатели се възползват от това. Рамките за изпълнение не са признак на неопитност - те са начинът, по който опитните хора избягват да губят време и енергия. В среда, където темпото е всичко, а несигурността е постоянна, рамките ви дават повече от напредък - те ви дават перспектива. И това може би е най-ценният ресурс в пътуването на всеки основател.

"Obedience to Authority" by Stanley Milgram

 Никола Бенин

Подчинението е толкова основен елемент в структурата на социалния живот, колкото може да се посочи. Някаква система на власт е изискване за целия общностен живот и само човекът, живеещ в изолация, не е принуден да отговаря, чрез неподчинение или подчинение, на заповедите на другите. Подчинението, като определящ фактор за поведението, е от особено значение за нашето време. Надеждно е установено, че от 1933 до 1945 г. милиони невинни хора са били систематично избивани по команда. Строени са газови камери, охранявани са лагери на смъртта, произвеждани са дневни квоти от трупове със същата ефективност, както производството на уреди. Тези нечовешки политики може да са възникнали в съзнанието на един-единствен човек, но биха могли да бъдат прилагани в голям мащаб само ако много голям брой хора са се подчинявали на заповедите. Подчинението е психологическият механизъм, който свързва индивидуалните действия с политическата цел. То е диспозиционният цимент, който обвързва хората със системите на власт. Фактите от неотдавнашната история и наблюденията в ежедневието показват, че за много хора послушанието може да е дълбоко вкоренена поведенческа тенденция, всъщност доминиращ импулс, надделяващ над обучението по етика, съчувствие и морално поведение. CP Snow (1961) посочва неговата важност, когато пише: Когато се замислите за дългата и мрачна история на човечеството, ще откриете, че в името на послушанието са извършени повече ужасяващи престъпления, отколкото някога са били извършени в името на бунта. Ако се съмнявате в това, прочетете „Възходът и падението на Третия райх“ на Уилям Сбирер. Германският офицерски корпус е възпитан в най-строгия кодекс на послушание... в името на послушанието те са участвали и са помагали в най-злите мащабни действия в историята на света. (стр. 24) Нацисткото унищожение на европейски евреи е най-крайният пример за отвратителни неморални действия, извършени от хиляди хора в името на послушанието. И все пак в по-малка степен този тип неща се повтарят постоянно: на обикновените граждани е наредено да унищожават други хора и те го правят, защото смятат за свой дълг да се подчиняват на заповеди. По този начин подчинението на властта, отдавна възхвалявано като добродетел, придобива нов аспект, когато служи на злонамерена кауза; далеч от това да се явява като добродетел, то се превръща в отвратителен грях. Или не е така? Моралният въпрос дали човек трябва да се подчинява, когато заповедите противоречат на съвестта, е бил обсъждан от Платон, драматизиран в „Антигона“ и е бил подложен на философски анализ във всяка историческа епоха. Консервативните философи твърдят, че самата тъкан на обществото е застрашена от неподчинение и дори когато действието, предписано от власт, е зло, е по-добре да се извърши действието, отколкото да се нарушава структурата на властта. Хобс заявява още, че извършеното по този начин действие в никакъв случай не е отговорност на човека, който го извършва, а само на властта, която го заповядва. Но хуманистите твърдят за първенството на индивидуалната съвест по такива въпроси,настоявайки, че моралните преценки на индивида трябва да надделеят над авторитета, когато двете са в конфликт. Правните и философските аспекти на подчинението са от огромно значение, но един емпирично обоснован учен в крайна сметка стига до точката, в която желае да премине от абстрактния дискурс към внимателното наблюдение на конкретни случаи. За да разгледам отблизо акта на подчинение, аз проведох прост експеримент в Йейлския университет. В крайна сметка експериментът трябваше да включва повече от хиляда участници и щеше да бъде повторен в няколко университета, но в началото концепцията беше проста. Човек идва в психологическа лаборатория и му се казва да извърши серия от действия, които все повече влизат в противоречие със съвестта му. Основният въпрос е до каква степен участникът ще се съобрази с инструкциите на експериментатора, преди да откаже да изпълни действията, изисквани от него. Но читателят трябва да знае малко повече подробности за експеримента. Двама души идват в психологическа лаборатория, за да участват в изследване на паметта и ученето. Единият от тях е определен като „учител“, а другият - като „учащ се“. Експериментаторът обяснява, че изследването се занимава с ефектите на наказанието върху ученето. Обучаващият се отвежда в стая, настанява се на стол, ръцете му са вързани, за да се предотврати прекомерно движение, и електрод, прикрепен към китката му. Казват му, че трябва да научи списък с двойки думи; всеки път, когато направи грешка, ще получава електрически удари с нарастваща интензивност. Истинският фокус на експеримента е учителят. След като наблюдава как обучаваният бива закрепван на мястото си, той е отведен в главната експериментална стая и е положен пред впечатляващ генератор на електрически удари. Основната му характеристика е хоризонтална линия от тридесет превключвателя, вариращи от 15 волта до 450 волта, на стъпки от 15 волта. Има и словесни обозначения, които варират от Лек УДАР до Опасност - Тежък УДАР. На учителя се казва, че трябва да приложи теста за обучение на мъжа в другата стая. Когато обучаващият се отговори правилно, учителят преминава към следващия елемент; когато другият мъж даде неправилен отговор, учителят трябва да му даде електрически удар. Той трябва да започне с най-ниското ниво на шок (15 волта) и да увеличава нивото всеки път, когато човекът направи грешка, преминавайки през 30 волта, 45 волта и така нататък. „Учителят“ е истински наивен субект, дошъл в лабораторията, за да участва в експеримент. Ученикът, или жертвата, е актьор, който всъщност изобщо не получава шок. Целта на експеримента е да се види докъде ще стигне човек в конкретна и измерима ситуация, в която му е наредено да причинява нарастваща болка на протестираща жертва.Но един емпирично обоснован учен в крайна сметка стига до точката, в която желае да премине от абстрактния дискурс към внимателното наблюдение на конкретни случаи.

Изумруденият скрижал (лат. «Tabula Smaragdina») на Хермес Трисмегист

 НИКОЛА БЕНИН

"Изумруденият скрижал" (на латински: "Tabula Smaragdina") на Хермес Трисмегист е едно от най-старите херметични произведения, създадено през елинистическата епоха или ранното Средновековие. Това е много кратък текст, състоящ се от дузина алегорични формули, включително известната поговорка „Както горе, така и долу“ – теза за същностната идентичност на макрокосмоса и микрокосмоса.

Вярно - без никакви лъжи, надеждно и изключително вярно.


Това, което е долу, е подобно (съответно) на това, което е горе. И това, което е горе, е подобно на това, което е долу, за да се изпълнят чудесата на едно нещо. И точно както всички неща са произлезли от ЕДИНСТВОТО чрез посредничеството на ЕДИНСТВОТО, така и всички неща са се родили от единната Същност чрез адаптация. Слънцето е нейният баща. Луната е нейната майка. Вятърът я носеше в утробата си. Земята е нейна медицинска сестра. Това нещо е бащата на цялото съвършенство в цялата вселена. Силата ѝ остава непокътната, когато се превърне в земя. Ще отделиш земята от огъня, финото от грубото, внимателно и с голямо умение. Това нещо се издига от земята към небето и отново слиза към земята, получавайки силата както на висшите, така и на низшите области на света. По този начин ще спечелите славата на целия свят. Следователно, цялата тъмнина ще ви напусне. Това нещо е силата на всяка сила, защото ще победи всяко фино нещо и ще проникне във всяко твърдо нещо. Ето как е бил създаден светът. Оттук ще възникнат невероятни устройства, чийто метод е следният. Затова ме нарекоха Хермес Трижди Най-великият, защото имам познания за трите части на вселената и философия. Това, което казах за работата на продукта (действието) на слънцето, е завършено.


* * *



ВЪВЕДЕНИЕ


С голямо удоволствие представяме на вниманието на учениците и изследователите на тайното учение този малък трактат, основан на вековните учения на херметистите. Следователно, въпреки безбройните препратки към ученията в многобройни трудове по окултизъм, е написано толкова малко, че много сериозни изследователи на истината несъмнено ще се радват да видят появата на настоящия трактат.

Целта на тази работа не е да формулира някаква специална философия или учение, а да даде на учениците усещане за истината, което ще им послужи за прилагане на многото части на окултизма, които вероятно са усвоили, но които очевидно са в противоречие помежду си и често служат за обезкуражаване и отблъскване на неофита. Ние не възнамеряваме да отваряме нов храм на знанието, а искаме да предадем в ръцете на ученика ключа на майсторството, с помощта на който той може да отвори много вътрешни тайни врати към храма на тайното учение, чрез всички основни неща, които е научил. Няма друга част от науката за окултизма, която светът да притежава и която да е била толкова внимателно съхранявана, колкото фрагментите от херметичното учение, достигнали до нас през десетките векове, изминали от живота на техния велик основател Хермес Трисмегист, „Писарят на боговете“, живял в древен Египет, когато днешната раса е била още в начален стадий на развитие. Според преданието, съвременникът на Авраам, най-мъдрият и най-почитаемият Хермес Трисмегист, е най-великото централно слънце на окултизма, чиито лъчи са служили за осветяване на безброй учения, възникнали след това време.

Всички фундаментални основни (оригинални) учения, които формират основата на тайните учения на всяка раса, идват от Хермес Трисмегист. Дори най-древните учения на Индия имат своите корени в оригиналните учения на херметистите.

От земите на Ганг много опитни (напреднали) окултисти се стремяха към земята на Египет и седнаха в нозете на Учителя. От него те получиха ключ, който обясняваше и съгласуваше противоречивите им възгледи. И така е било създадено Тайнственото Учение. Ученици идвали и от други земи, всички от които почитали Хермес като Майстор на Майсторите. И толкова голямо беше неговото влияние, че въпреки многобройните отклонения от пътя, които тези Учители преживяха в различни страни в различни периоди от живота си, все още може да се открие известно сходство и близост, преминаващи през многото и често съвсем противоположни теории, които те са внедрили и преподавали в тези различни страни в днешно време. Изучаващият сравнителното религиознание ще може да проследи влиянието на херметичните учения във всяка религия, достойна за името, позната на хората, независимо дали е мъртва или в пълен разцвет в днешно време. Винаги има известно сходство; Въпреки противоположните характеристики, херметичните учения действат като Велик Обединител.

Житейското дело на Хермес е било по-скоро да засади Великите Семена на Истината, които са покълнали и разцъфнали в толкова много странни форми.

Но както и да е, първоначалните истини, които той провъзгласяваше, бяха запазени непокътнати в първоначалната си чистота от малцина мъже във всяко поколение, които, макар и да отказват многобройни по-малко напреднали ученици и последователи, следваха обичая на херметистите и запазиха тяхната истина за малцината, които бяха готови да я приемат и дълбоко усвоят. Истината се предаваше от уста на уста чрез тези малцина. Във всяко поколение в различните земи на света е имало много малко Посветени, които са поддържали жив свещения пламък на Херметиците и са били винаги готови да дадат този пламък, за да запалят по-ярко малките светлинки на външния свят, когато пламъкът на истината е избледнявал и е помрачавал от пренебрежение. И когато източниците били запалвани (с външни средства), винаги имало малцина, готови вярно да служат на олтара на Истината, върху който факелът на мъдростта оставал запален. Тези хора посветиха живота си на труда на любовта, който поетът описа толкова добре в стихотворенията си:


„О, нека пламъкът не угасне, пазен век след век в тъмната пещера - в нейните святи, скрити храмове. Поддържан от чистите слуги на любовта, нека пламъкът не угасне.“


Тези хора никога не са търсели нито всеобщо признание, нито многобройни последователи. Те бяха безразлични към тези неща, защото знаеха колко малко хора във всяко поколение са готови да приемат Истината или които биха могли да я разпознаят, ако им бъде представена. Те пазят „сурово месо за мъжете“, докато осигуряват на другите „мляко за бебета“. Те пазят своите бисери на мъдростта за избраните малцина, които знаят стойността им, които ги носят в короните си, а не ги разпръскват пред свинете, които ще ги стъпчат в калта и ще ги смесят с отвратителната си духовна храна. Тези хора обаче никога не забравяли, нито преразглеждали оригиналните учения на Хермес, като внимателно следели думите на Истината да стигнат до онези, които наистина били готови да я приемат, както следва от Кибалион - „Където се чуват стъпките на Учителя, ушите на онези, готови да учат, трябва да бъдат широко отворени.“ И също: „когато ушите на ученика са готови да чуят, тогава устата идва, за да ги изпълни с мъдрост.“ Но поведението им обикновено винаги е съответствало стриктно на друг херметичен афоризъм, също от Кибалион: „Устата на мъдростта е затворена за невежите.“

Имаше хора, които критикуваха това поведение на херметистите и твърдяха, че те не намират правилния смисъл в политиката им на изолация (сдържаност). Но един бърз поглед към страниците на историята ще разкрие мъдростта на Учителите, които са познавали глупостта на опитите да донесат на света нещо, което той не е готов и не иска да приеме. Херметистите никога не са се стремели да бъдат хора; Напротив, те седяха мълчаливо настрана с усмивка на съжаление на затворените си устни, докато езичниците бушуваха шумно около тях в обичайното си забавление да убиват и измъчват честни, но заблудени ентусиасти, които си въобразяваха, че могат да наложат на тази варварска раса Истината, която само избраните малцина, напреднали по пътя, можеха да разберат.

Духът на преследване все още не е мъртъв на земята. Има определени херметични учения, които, ако бъдат публично провъзгласени, биха донесли на Учителите вик на презрение и подигравки, и вик „Разпни, разпни!“. отново щеше да бъде чут. (Лука 23:21).

В тази малка работа ние се стремим по-скоро да дадем идеята за аксиоми (твърдения), опитвайки се да ви дадем работни принципи, оставяйки приложението им на вас, отколкото да се опитваме да разработим подробен учебник. Ако сте искрен и истински ученик, ще можете да развиете и приложите тези принципи; ако не, тогава трябва да станете такъв, иначе херметичното учение ще бъде за вас само „Думи, думи, думи“.


Трима посветени.

Глава 1. ХЕРМЕТИЧНА ФИЛОСОФИЯ


И „Устата на истината е няма за онези, които не разбират“. От Древен Египет произлизат фундаменталните тайни и окултни учения, които са оказали силно влияние върху философията на всички раси, народи и хора в продължение на много хиляди години. Египет, земята на пирамидите и сфинксовете, е родното място на скритата мъдрост и мистичните учения. От неговото тайно учение всички народи са заимствали знанията си - Индия, Персия, Халдея и Мидия, Китай, Япония, Асирия, Древна Гърция и Рим и други древни страни са споделяли свободно Празника на знанието, който Йерофантите и Учителите на земята на Изида толкова свободно са давали на онези, които са дошли подготвени да участват в Голямото изобилие от Мистика и Окултно Знание, което най-мъдрите от древната земя са събрали заедно.

В Древен Египет са живели Велики Адепти и Майстори, които никога не са били надминати, които рядко са били сравнявани с тях през вековете, отминали от времето на Великия Хермес. В Египет е имало Ложа - Ложата на мистиците. През вратите на нейните храмове влезли Неофитите, които по-късно, като Йерофанти, Адепти и Учители, пътували до всичките четири краища на света, носейки със себе си точното знание, което били готови, нетърпеливи, желаещи да предадат на онези, които били готови да получат такова знание. Всички изучаващи окултизма осъзнават дълга си към тези древни Учители, осветени от вековете на тази древна земя.

Но сред тези велики Майстори на Древен Египет някога е живял един, чието име е било „Майстор на Майсторите“. Този човек (ако наистина е бил човек) е живял в Египет в древни времена. Той бил известен като Хермес Трисмегист. Той е бащата на окултната мъдрост, основателят на астрологията, откривателят на алхимията. Подробностите от неговия живот са изгубени в историята с течение на времето, въпреки че много древни държави са се съревновавали помежду си в усилията си да претендират за честта да бъдат негово родно място - това е било преди хиляди години. Дори временният му престой в Египет по време на последното му слизане (въплъщение) на тази планета е неизвестен, но е бил отбелязан в ранните дни на най-древните династии на Египет, много преди времето на Мойсей. Най-компетентните авторитети го смятат за съвременник на Авраам, а някои от еврейските традиции отиват още по-далеч и твърдят, че Авраам е получил част от мистичните си знания от самия Хермес. С течение на годините след напускането му от този план на живота (преданията твърдят, че е живял 300 години в плът и кръв), египтяните обожествили Хермес и го издигнали в пантеона на своите богове под името Тот. Години по-късно, народът на Древна Гърция също го е направил един от многото си богове, наричайки го Хермес - „Бог на мъдростта“. Египтяните почитали паметта му в продължение на много векове - десетки векове - наричайки го „Певец на боговете“, наричайки го с древната титла „Три пъти велик“, „Велик от Великите“, „Най-великият от Великите“ и т.н. Във всички древни земи името на Хермес било почитано, името му станало синоним на „Източник на мъдростта“.

Дори и в наши дни използваме термина „херметичен“ в значение на „таен“, „скрит“, „толкова затворен, че нищо не може да избяга“ и т.н. Това се дължи на факта, че последователите на Хермес винаги са спазвали принципа да пазят ученията си в тайна. Те не вярвали в подобни „бисери пред свинете“, а по-скоро се придържали към принципа „млякото е за бебета“, „месото е за силни мъже“. И двете поговорки са познати на читателя на християнските писания, но са били използвани от египтяните много векове преди раждането на Христос. Тази политика на внимателно разпространение на Истината винаги е характеризирала херметизма чак до наши дни. Херметичните учения могат да бъдат открити във всички земи, сред всички религии, но никога не могат да бъдат идентифицирани с която и да е конкретна държава или която и да е конкретна религиозна секта. Това се дължи на предупреждението на древните Учители, които не позволили това тайно учение да кристализира във вяра. Мъдростта на тази предпазна мярка е почти очевидна за всеки, който познава историята. Древният окултизъм на Индия и Персия се изродил и бил изгубен поради факта, че Учителите станали жреци и свещеници и смесили теологията с философията до такава степен, че окултизмът на Индия и Персия постепенно се изгубил сред маса от религиозни суеверия, култове, вярвания и богове. Така е било с древна Гърция и Рим, така е било и с херметичните учения на гностиците и християните, които са били изгубени по времето на Константин, чиято желязна ръка е задушила философията с воала на теологията, оставяйки християнската църква без това, което е било самата ѝ същност и дух, принуждавайки я да се промъква пипнешком през много векове, преди да намери пътя обратно към древната вяра, и има признаци, очевидни за всички и за най-задълбочените учени на ХХ век, че Църквата сега се бори да си възвърне древните мистични учения.

Но винаги е имало няколко души, които са поддържали пламъка жив, пазейки го с любов, не позволявайки светлината да угасне. И благодарение на тези смели сърца и безстрашни умове, Истината е все още с нас. Но не може да се намери в книгите, дори в огромен брой книги. Предаваше се от Учител на ученик: от Посветен на Йерофант - от уста на уста. Когато е било напълно записано, значението му е било криптирано с помощта на алхимия и астрология, така че само този, който е притежавал ключа, е могъл да го разчете правилно. Това е било необходимо, за да се избегне преследването на теолози през Средновековието, които са се борили срещу тайните учения с огън и меч, изгаряйки живи, на клада, бесилката и кръста. Дори и в наши дни има много надеждни книги по херметична философия, въпреки че има безброй препратки в много книги, написани за различните фази на окултизма. Херметичната философия обаче е единственият ключ на Учителя, който ще му отвори всички врати на окултните учения.

В ранните дни е съществувал сборник от определени основни херметични принципи, предавани от Учител на Ученик, известен като „КИБАЛИОН“ - точното значение и съдържание на този термин е било изгубено преди много векове. Това учение обаче е познато на мнозина, до които е предавано от уста на ухо през вековете. Доколкото знаем, Неговите заповеди никога не са били записани или отпечатани. Това беше просто сборник от максими, аксиоми и предписания, които бяха неразбираеми за външни хора, но които бяха свободно разбирани от учениците, след като бяха обяснени и потвърдени с пример от Посветените херметисти на техните Неофити. Тези учения всъщност формират основните принципи на Изкуството на Херметичната Алхимия, което, противно на общоприетото схващане, действа по-скоро в сферата на Духовните сили, отколкото на материалните елементи. Трансформацията на духовните вибрации от един вид в друг, а не трансформацията на един материал в друг. Легендата за философския камък, който можел да превръща неблагородните метали в злато, била алегория, свързана с херметичната философия, лесно разбираема от всички изучаващи истинския херметизъм.

В тази малка книжка, от която това е първият урок, ние предлагаме на нашите ученици да проникнат в Херметичното учение, както е представено в „КИБАЛИОН“ и както е обяснено от нас, смирените ученици на Учението, които, носещи титлата Посветени, все още са ученици в краката на Хермес, Учителят на Учителите.

По-долу ви представяме много от максимите, аксиомите и предписанията на „Кибалион“, придружени от обяснения и илюстрации, които вярваме, че ще улеснят по-лесното им разбиране от съвременните студенти, особено когато оригиналният текст е умишлено загадъчен с неясни термини.

Оригиналните аксиоми, максими и заповеди на КИБАЛИОН са отпечатани по-долу в кавички, за да им отдадем дължимото. И нашата собствена работа е отпечатана в обикновен текст. Вярваме, че много от учениците, на които предлагаме това малко произведение, ще извлекат същата полза от изучаването на тези страници, както и много от онези, които са тръгнали преди тях, следвайки същия път към Майсторството през вековете, изминали от времето на Хермес Трисмегист - Майсторът на Майсторите - НАЙ-ВЕЛИКИЯТ от НАЙ-ВЕЛИКИТЕ.

Думи на КИБАЛИОН: „Когато се чуят стъпките на Учителя, отворете ушите си, подготвени за Неговото Учение.“

Това, в съответствие с тези учения, е пътят на тази книга към онези, които са готови за поучение, и тя ще привлече вниманието на онези, които са готови за Наставление.


И по подобен начин, когато ученикът е готов да приеме Истината, тогава тази малка книжка ще дойде при него или нея. Това е Законът. Херметичният принцип на причината и следствието, в своя аспект като Закон за привличането, ще събере устните и ушите - ученика и книгата.


НЕКА БЪДЕ!

Нека никой в ​​младостта си не отлага изучаването на философия, а в напреднала възраст никой не трябва да се уморява от изучаването на философия

 НИКОЛА БЕНИН

„Нека никой в ​​младостта си не отлага изучаването на философия, а в напреднала възраст никой не трябва да се уморява от изучаването на философия: защото в името на душевното здраве никой не може да бъде нито незрял, нито прекалено зрял.“

Епикур в писмо до Менекей

Решението на проблема с емпатията: Защо бедността продължава и как да я променим

Никола Бенин

 Въздушен изглед на градче в Южна Африка, разположено до частно имение. Изображение: fivepointsix/Shutterstock

Прагът на бедност от 6,85 долара на ден, използван от Световната банка, показва значително ниво на лишения, което се отразява на живота на милиарди хора по света. Всъщност почти половината от населението на света попада в тази категория. И така, ако бедността е нещо, което всички искаме да виждаме по-малко, защо се оказва толкова трудно да се справим с нея и може ли емпатията да помогне за нейното отстраняване?

Да бъдеш на ръба на неравностойното положение е срамно, намалява умствените способности и възпрепятства позитивните действия. Това увеличава престъпността, натоварва здравните системи и увеличава сметките на данъкоплатците. С милиони хора по света, които се борят да свържат двата края, а нарастващата социално-икономическа несигурност прави бедността по-вероятна перспектива за много повече хора, борбата с бедността никога не е била по-спешна.

Сред въпросите, на които Кийти Ролен в книгата си The Empathy Fix: Why Poverty Persists and How to Change it отговаря, са:

• Може ли емпатията наистина да реши проблема с бедността и достатъчна ли е самата емпатия, за да допринесе за нейното изкореняване?
• Страдаме ли от колективен дефицит на емпатия, който вреди на всички нас, и като колективи, как да демонстрираме нашата емпатия?
• 
  
  
  

Кийти Ролен разкрива реалностите на бедността с примери от глобалния Север и Юг и разкрива защо настоящите политики не работят. 

Начало и развитие на колоезденето в Русе

 Никола Бенин

След 1902 г. Съюзът на колоездачите в България има свой печатен орган - сп. "Български колоездач"

        Кога и как в Русе се появяват първите велосипеди в Русе не е документирано, но почти сигурно е че отново чужденците са донесли и тях. Русенци се запалват по тези странни превозни средства, които в началото са от стария тип: предно колело с диаметър 1,30-1,60 м., а задното – само с 0,40 м., плюс  високо седло (седалка).

    В първите години след Освобождението, работилницата на Ханс Вебер и Нойвирт в Русе, доставят от чужбина велосипедите от нов тип, които са по-удобни и лесни за каране. Тази работилница впоследствие се превръща във фабрика за велосипеди.

   Русе дава началото на организирания колоездачен спорт в България. През 1895 г. в Русе е създаден колоездачен клуб, наречен „Лястовица.  На 2 август 1902 г.  в Русе се провежда учредителен конгрес на колоездачите в България. Присъстват делегати, представители на съществуващите до този момент 6-7 клуба в Княжество България. Поставя се началото на Съюза на българските колоездачни дружества.

Русе е градът, в който се заражда друга новост за България, свързана с колоездачния спорт – 24-часовото колоездачно надбягване. То се провежда за пръв път през май 1910 г. Победител в него е русенецът– Иван Цанков, баща на създателя на българската шлагерна музика Йосиф Цанков.

Иван Цанков - първи български шампион и победител в първото колоездачно надбягване

    С годините започват да се организират много състезания, в които русенци редовно печелят победите. На колоездачни събори, откриване и закриване на сезона и др. колоездачи като Цанко Чернаев, Атанас Атанасов, Милко Клайнер, Коста Дюлгеров задължително показват отлични резултати. През 1923 г. е взето решение България да вземе участие в Осмите олимпийски игри, които се провеждат през следващата година в Париж. Колоезденето е избран за една от дисциплините, в която България да премери сили с останалия свят, тъй като спортът се ползва с огромна популярност сред хората. Сред българските колоездачи в Париж са русенците Милко Клайнер и Атанас Атанасов. Същата година се провежда и първата колоездачна обиколка на България. 21 състезателя покоряват  1838 км., разделени на 11 етапа, но русенецът Коста Дюлгеров преминава финала първи.

    Желанието, спортната амбиция и упоритостта не са достатъчни за победите, а за тренировки е нужен колодрум. Русенските колоездачи започват да работят за построяването му. През 1921 г. Русенска община предоставя за ползване на русенските спортни организации мястото „Керемидарите”.  Тогавашното сметище на града е превърнато в удобен колодрум, със землена писта дълга 333, 33 м. и широка 9 м. Колодрумът е открит официално на 23 август 1925 г. и дава допълнителен тласък за развитеито на колоезденето в града. Започва неговият бурен период на възход. Появяват се нови и талантливи състезатели: Върбан Витанов, Иван Станков, Димитър Гвоздейков, Цоньо Христов, Никола Качаров, Ценко Джамбазов.

 

Откриване на Колодрума в Русе (със землена писта), 1924 г.

Настоятелството на Русенското колоездачно дружество през 1926 г.

"Нов живот" Рамон Перес де Аяла

 Никола Бенин

Рамон Перес де Аяла (1880 – 1962) е испански писател, известен с интелектуалната си проза, който първоначално се увлича по декадентството. Той е прочут с романите „Белармино и Аполонио“ (1921), разглеждащ сблъсъка на вярата и съмнението, и „Меден месец, леден месец“ (1923), за любовните мъки и зрелостта, в които съчетава символичния изказ и философската ирония.

 В първия ден от новата година дон Рекаредо Кастанеда, военният свещеник в Пиларес, най-накрая реши лично да отиде във Вегелина. В селото щеше лично да връхлети и да изравни със земята своя по-голям брат, дон Родриго, заради едно семейно „начинание“, което презвитерът внезапно бе взел много присърце. Ставаше въпрос и за твърдоглавие, защото, ако свещеникът се вгледаше по-добре, не би трябвало изобщо да го интересува. Неведнъж и не два пъти бе писал убедителни писма по въпроса за мойората и другият винаги бе отговарял с измъквания и недомлъвки. Беше необходима фронтална атака, за да се навлезе дълбоко във вражеските редици.

Нова година, нов късмет. Дон Рекаредо тръгна на път, облечен като селянин, с права яка, барета, ботуши за езда и вергахо[1]. Влакът потегляше рано сутринта, още по тъмно. Свещеникът си избра едно празно купе и се изтегна да спи. Беше толкова висок мъж, че когато отпусна кокалите си, заемаше всички места покрай една стена. Сънят му мина без сънища и когато той се събуди, погледът му се плъзна по стъклата на вратата, покрити от полупрозрачна копринена завеса, която някога е била бяла, но сега нейните тонове и сенки се изменяха с движението на влака. Това му припомни как докато беше в гарнизона в Бургос, в измамните зимни утрини водата, току-що кипната в легена от адютанта, обгръщаше в мъгла увеличителното огледало за бръснене и хвърляше такива необуздани и налудничави видения, че го караха да се усъмни в своя здрав разум, да опипва и да натиска своите издължени, възтежки, стъписани кости.
Спомни си също, че сутринта не се е бръснал. Надигна се и се приближи до прозорчето, където видя отразено като уловен мираж своето светло, грубо и благородно лице… „Съществувам ли наистина? – помисли си той. – Съществуването се предава в кръвта. Всичко, което съществува, е някак трайно. Защо станах свещеник? Tarde piace[2], празноглавецо. Ами този негодник Родриго? Вече стигнахме долината на село Конгосто. Мъглата, мъглата…“
Той отвори прозореца на купето и същата тази мъгла се втурна вътре да го обгърне с дъха си, влажен и пропит с уханието на поле. Освен мъглата околовръст няма друго, което да връща толкова вярно към нас собствения ни образ – още от най-отдалечената мъгла в миналото, нейде из германските лесове. Като стихиите, които се трудят слепешката; като постоянните форми, които в момента, в който биват заместени, вече започват да се заличават; като светлината и неизброимите цветови нюанси, породени от нея, които осветяват някоя точка и после се разсейват; като гласа, който се извива от песен към жалба и който начева незнайно къде и свършва, но донася зачатъка на сътворението за всичко, приобщава се и се обобщава, разтваряйки се в полъха на мъглата… Така в лоното на същата тази мъгла смъртната плът, страстите, инстинктите, илюзиите, мислите, усещанията, всичко ври слепешката – толкова по-закъсняло, колкото по-стремително.
Дон Рекаредо слезе от влака на гарата в Карбалин. На перона – няколко квичащи свине с вързани крака, всяка свиня – с жълт етикет, залепен за бута; до свинете – шевна машина в модерна дървена „клетка“ като някакво екзотично животно, чудновато и безмозъчно, появило се от приключенски роман. Зад тях, завити в туника от мъгла – своеобразните разведряващи очертания на пейзажа, които се натрупват плавно като чупливи леки предмети, завити в полупрозрачна копринена хартия.
Дон Рекаредо слезе самоуверено, с груби ръце, протегнати към природата. Жадуваше да се доближи и да разкъса „опаковката“, която прикриваше голотата на всичко. В съществото му векове наред по бащина линия бяха укрепвали корените на селския живот. Той се гмурваше в селото, за да се съживи като риба, която се връща в свои води. „Всички ние сме варварско, езическо съсловие“, помисли си той и гърдите му се издуха от стипчивия въздух и от гордостта.
До семейната къща във Вегелина имаше два часа път пеша. По пътя дон Рекаредо гледаше не толкова да върви, колкото да плува сред безформените и изменчиви вълнения, като мислите му отново и отново се връщаха на въпроса, който го водеше насам. Родът Кастанеда беше изключително стар. Настоящото поколение се състоеше от осем братя, всички – лишени от земя и от дух, всички – носещи имената на готските крале, от които твърдяха, че произлизат. Любопитно противоречие представляваше най-големият брат, кръстен дон Родриго като последния готски владетел. Останалите четирима носеха имената Ерменехилдо, Турисмундо, Чиндасвинто и Вамба. Най-малкият син, традиционно обричан на Църквата, според Божията промисъл бе наречен Рекаредо.
Тъкмо последният бе предпочитаният брат на дон Родриго, който отвръщаше на неговите чувства. Дон Родриго се ожени много млад и още същата година остана вдовец, без да има наследник. Останалите четирима, оженили се преди много години, вече се бяха отказали да имат потомци и родът Кастанеда заплашваше да бъде прекъснат. Единствената лелеяна от свещеника надежда беше попрехвърлилият петдесетте дон Родриго да сключи повторен брак. Това беше и причината за посещението на дон Рекаредо във Вегелина: да убеди, да принуди своя брат дон Родриго, макар и най-вероятно дон Родриго да отвърнеше: „Тебе пък какво те интересува, постнико?“.
И все пак, Боже милостиви, колко го интересуваше това!… Дон Рекаредо така бленуваше да постигне целта си, сякаш ставаше въпрос за собственото му спасение и за успокоението на собствената му съвест. Той, който винаги и без да се напъва се бе радвал на спокойно сърце и ясна мисъл, лишена от всякакво сластолюбие, напоследък беше подлаган на жестоки изкушения. И за да се избави от тях и да изразходва енергията си, той спортуваше до изнемога – захващаше се най-вече с ездата и гимнастиката, която правеше сутрин и вечер. Обаче изкушенията не спираха.
После се зае да целѝ тялото си с учението, което иначе никога не го бе привличало, но изкушенията само се разпалваха и ставаха още по-силни. Тогава от мъглата на неговата плът до мъглата на неговия дух се издигна примамливото убеждение, което го удовлетворяваше: „Това в мен, което надава рев, е изискването на вида, многовековната глъч на моята каста, която не може да се примири да се затрие, здравото варварство на семейство Кастанеда, бурно надигащата се негова мая. Защото тази каста има правото да надживее безформената и неустойчива маса на човешкия живот. Ако този негодник Родриго реши да се ожени отново, аз съм сигурен, че ще се успокоя. Тази властна глъч на кастата ще е намерила гръмогласен орган, в който да зазвучи, да отекне и да осъществи себе си.“ Той нямаше намерение да споделя с Родриго тези твърде лични подбуди, а бе изнамерил други, които считаше за по-сурови и по-ефективни.
Така крачеше дон Рекаредо и на всеки няколко стъпки отмяташе и преместваше копринената хартия, в която се загръщаха всички диви творения – сякаш разгръщаше своята собствена душа и откриваше подарени спомени и видения. Извитият сиво-кафяв римски мост, закачулен в бръшлян, го подтикна да се пренесе мислено в Кайро, където беше ходил с една военна комисия да купува допълнителни коне… Усмихна се, че свещеник може да има подобно занимание. Вярно е, че много разбираше от коне, след като произхождаше от род, в който от незапомнени времена имаше благородни ездачи.
Когато беше малък, той и неговите братя скачаха от най-високата точка на моста във водата, сред кехлибарени и сребристи потоци, които бяха толкова прозирни, че нийде по света не можеше да се намери нищо подобно освен може би в зениците на орлите. Както нийде по света нямаше трева като тази по ливадите на Конгосто – лилавеещо зелена, гъста, гъста, като някакво старо кече, което дори да разчепкваш с пръсти, няма да се появи земята отдолу (и дон Рекаредо се захвана да пробва). „Да, на това му викат тучни пасища…“ – каза си той.
Жълтото слънце вече навирваше чело иззад мъглата и напълнил устата си с вода, дон Рекаредо го сравни с позлатените пъпеши или други тласкащи към сладострастие плодове сред валмата от памук по клоните, които някои новобогаташи от Пиларес си поръчваха чак от Ангулема… Постепенно мъглата започна да изтънява и започна да се сипе ситен дъжд, отмерен и волен, чиито капчици танцуваха и барабаняха като прашинки в бразди от светлина. Дон Рекаредо си свали баретата и посрещна дъжда с глава и лице, като развеселено растение…
Недалече от него една девойка прехвърляше възвишението, очертало се на фона на седефеното небе. Дребничка на ръст, тя вървеше и се поклащаше под тежестта на двете стомни, които беше помъкнала. Дон Рекаредо оприличи нейното смугло личице на това на пламенната Суламит. Заради техния рубинен блясък му се стори, че тъмните ѝ очи горят като въглени. Тя вървеше и си пееше присмехулни песни. След като го подмина, изви снага, обърна глава, впи поглед в свещеника и устните ѝ се разтеглиха в подигравателна усмивка: „Иисусе Христе, дяволица – рече си дон Рекаредо. – Пустинникът свети Антоний би припаднал“.Вече се различаваше семейната им къща във Вегелина, разположена на един склон. Разнесе се наситен и гръмък рев, който разлюля въздуха. Дон Рекаредо почувства как в него се надига дивият вик на неговата каста и притича до дома. Някакъв стар начумерен слуга държеше едно муле за юздите, а дон Родриго, препасал ремъка на карабината си, роптаеше и риташе животното, докато то цвилеше и хвърляше къчове.

– Пусни го – заповяда дон Родриго.

Мулето препусна в галоп надолу по склона, дон Родриго вдигна карабината, стреля и животното се претърколи настрани като някакъв грамаден дългоух заек.
– Беше необяздена. Хвърли ме. Феодалната справедливост. Болката след простъпката като сянката на тялото… Само ако можеше да се направи същото с жените… Тури му пепел, да не говорим за това… Добре дошъл, отче. Ела да те прегърна!
Двамата братя се прегърнаха. Дон Родриго беше по-възбуден дори от дон Рекаредо. Те се извисяваха като два дъба, но кожата на свещеника имаше по-скоро меден загар.
Разположиха се на завет под един широк навес и Фонсо, начумереният стар слуга, остана прав недалеч от тях.
– Тази водичка ще ѝ дойде добре на земята – подхвърли дон Рекаредо само за да се намира на приказка. – Земята ще може да върне това, което е скътала в себе си.
– Имайте милост, драги господарю – обади се със стреснато изражение Фонсо. – Защото земята прибра моята съпруга, навеки да почива в мир, амин.
Дон Родриго бурно се разсмя на това селско остроумие.
– За какво да шикалкавя? – продължи сключилият вежди дон Рекаредо. – Всички рано или късно изпълняваме своето предназначение като копия, насочени право в целта. Ще говоря направо. Родриго, трябва да се ожениш.
– Хайде, хайде, чилякът е прегорял и кисел – отвърна дон Родриго, удряйки се по гърдите, малко над сърцето.
– Прегорял, не. Зрял – поправи го свещеникът. – Ние сме род на дълголетници. Моментът е съвсем удачен да се ожениш, да имаш деца и да ги възпиташ добре.
– Колкото по-старо е семето, толкова по-лоша е реколтата – обади се слугата.
– Стига си брътвил, псе такова – скастри го дон Родриго. – Кой ти каза, че съм стар за това или за онова?
– Самият вие – отвърна свелият глава Фонсо.
– А кой ти е разрешил да повтаряш това, което казвам?
Дон Родриго се отнасяше към подчинените си с известната фамилиарност на провинциален аристократ, като издънка на дърво с корени, потънали в треволяци – дърво, което се виждаше само като затъмняваща и прихлупваща сянка.
– Знам добре, че не сте стар. Кой не го знае? Разгласяват го даже петлите на пазара, мърморят го даже пукалите в църквата – сподавено отвърна слугата, с горчив и жален тон като на щурец.
Дон Родриго отново гръмко се разсмя.
– Трябва да се ожениш, Родриго – отново натърти с дълбок глас свещеникът. – Не става въпрос дали ти харесва, или не. Това е дълг пред Бога, рода и името.
– Името ли? Кастанеда… Що за грубо име, което, разбира се, произлиза от „кестен“.
– И какво от това? Няма по-височайша аристокрация от онази, която тръгва от полската шир. Такива са и бележитите имена на прославения Рим! Всички онези Фабий, Цицерон, Лентул… Какво означават буквално? Бакла, нахут, леща. Какво ще ми кажеш за това?
– Ах, Рекаредо, многознайко такъв! Откога стана толкова учен? При мен обаче само си хабиш учените приказки. Няма да се оженя. Една ми стига. Бях женен и още същата година овдовях… Като с кучетата. След първото, което ми умря и ми донесе такава печал, се зарекох да не пускам повече кучета у дома. Оттогава ловувам глигани с кучета назаем. Ето, виж – той сграбчи с грамадната си ръка медальона, който носеше на верижка от часовник. – На гърба е моята Лаура. Отпред е Сигизмундо, моето куче. Научил съм си урока.
– Да, ама си имаш дружка за пред хората, нали? До ушите ми стигна мълвата за този скандал. Знам и как се казва. Мелания, по прякор Ваклата.
– Само ако я познаваше… Странно създание. Очите ѝ са две капки катран от казаните на Педро Ботеро[3]. Дяволица е, истинска дяволица…
– Познавам я. Да, дяволица е, опазил ни Господ! Срещнах я по пътя насам.
– Не мислѝ, че си узнал каквото и да било за нея. Отвътре е лед и мраз. Никой не проумява как. Аз съм кестенът, а тя е бодливата обвивка. Единствената, която не ме поглежда. Не се скита и не се развява. Наранява.
– Какъв скандал само!
– Какво, че си имам приятелка ли? Всички мъже от нашия род са имали приятелки още от времето на вестготите.
– Сам ще ти дам опрощение, но сега ти съобщавам, нареждам ти, предлагам ти, моля те на колене да се ожениш. Чуй ме, това е нов живот!
– За какво, глупчо?
– За да имаш потомство.
– Добре казваш, за да ме разкъсат и да минат нататък.
– Това са шегите на простолюдието. Свали този голям товар от моите плещи, Родриго. Духът ми няма да се успокои, докато не видя, че нашата кръв не потече нататък, Родриго, Родриго.
Тогава се появи някакъв орач, който се приближаваше запъхтян, вдигнал високо ръце към небето, сякаш молеше за справедливост или за милост, докато най-сетне се простря пред дон Родриго. Селянинът не спираше да вие, въпреки че господарят го подканяше да каже какво му тежи.
– Ах, господарю по волята на небето, бащице на бедните, утешение за нещастните! – завалваше той хвалебствието между своите хлипания. – Нолин Фигарчето[4] ми мисли злото. Много ми мисли злото.
– Какво ти е сторила?
– Какво да ми стори? Нищо. Каза ми.
– Какво ти каза?
– Ах, господарю, не знам дали няма да сгреша. Каза ми, че моите дечинки, всичките ми девет дечинки са ваши.
Дон Родриго се изправи и с достолепен жест и тон, които вдъхваха страх, изрече:
– Иди при Нолу Фигарчето, и ѝ кажи, че нейните дванайсет деца са братчета на твоите.

[1] Вид камшик от жилите на бик. – Б. пр.
[2] Разговорен израз, който буквално означава „късно изписука“ или „късно се обаждаш“. – Б. пр.
[3] Герой на Франсиско де Кеведо. – Б. пр.
[4] Фигар или торера – късо елече без копчета.