ИРОНИЯТА И ГРОТЕСКАТА В МИСИЯ ЛОНДОН ОТ АЛЕК ПОПОВ
Никола Бенин
В София смятат, че тук цари анархия
– рече той. Прибра грижливо буболечките в главата си и продължи нататък: –
Посолството не е активно в изграждането на новия образ на България.
(Попов, 2009:32)
Иронията и гротеската са не само две
ключови съставки на естетическата категория смешно.
Иронията и гротеската са антропологични показатели, ефектни и ефективни
идентентификационни определители. Те премахват маската от истинския човешки
образ, дешифрират фалша, разкриват пошлостта и покварата в живота. Те са
стилистични възможности да се оповестят противоречията между мнимото и
действителното и да се придаде на тези противоположности фундаментална битийна
стойност. В този смисъл иронията и гротеската са своебразни полемични места в
художественото пространство – места за смях и места за размисъл. Оттук иронията
и гротеската пораждат необходимия дебат за същността и лъжата, за смисъла и
безсмислието, за границите между мярата и извънмярата.
Освен че са две значими страни на смешното, те са взаимосвързани в своите
художествени функции за представянето на изкуствените
лица и неща. Според Речник на
литераутрните термини: „Формални разновидности на иронията са гротеската, карикатурата, вицът, ироничната
забележка и др.” (Ницолов,
Георгиев, 1973:476).
Единството
на иронията и гротеската дават много богати възможности за наблюдение на
начините, чрез които се изпада от човешкото.
Те
излагат на показ лицемерието, наглостта, подлостта, себичността и още много
други отрицателни поведенчески характеристики. Също така те разобличават
грозното, низкото, безобразното, отвратителното положение в живота на човека.
Общото присъствие на иронията и
гротеската в литературните творби съставлява един обемист каталог в нашата и
чуждата литература, от който ще припомним само няколко заглавия и имена: Маминото детенце от Любен Каравелов, Бай Ганю от Алеко Константинов, Верблюд и Бомбето от Йордан Радичков, Гаргантюа
и Пантагрюел (Gargantua et Pantagruel)
от Франсоа Рабле, Микромегас (Micromegas)
от Франсоа Волтер, Куцият дявол (Le Diable boiteux)
от Ален-Рьоне Льосаж, Нос от Николай
В. Гогол. В този каталог несъмнено достойно място заема и романът
Мисия Лондон от Алек Попов.
Така заедността на иронията и
гротеската, изграждайки комизма в проблемно-естетическото съдържание, определя и оригиналността на Алек-Поповата
творба. С други думи казано, и иронията, и гротеската са емблематични за Мисия
Лондон. Нещо повече, тъй като това произведение е много добър образец на
съвременния комичен роман, то естествено неговите идентификационни особености
се пренасят и върху този вид роман.
Ние съзнаваме, че едно такова твърдение
подхожда повече за края на литературоведското
изследване. Поставена обаче в началото, оценъчната теза предполага нейното
доказване и извеждане в една концептуална цялост. За целта ще разкрием
последователно стилистичните функции и смисловия потенциал на иронията и на гротеската.
Иронията
Думата „ирония” (εἰρωνεία)
е от гръцки произход и означава привидно
невежество. В този й смисъл тя е използвана от Сократ като евристична техника
за достигане до истината (Webster, 2007). От античността до наши
дни иронията има богата история както като стилистично-изобразителен похват,
така и като обект на философски разсъждения и определения. В Своята книга Иронията (Irony) Клер
Коулбрук подробно и задълбочено проследява нейното използване в литературата от
Аристофан до постмодернизма. Тя пише: „В комедиите на Аристофан (257-180) иронията (еironeia) препраща към лъжата отколкото към
по-сложното понятятие лицемерието. Когато
иронията, малко по-късно след Аристофан, се съотнася към лицемерието, което не
се основава на измамата, и е ясно разпознаваемо, и е замислено да бъде
разпознаваемо, тя е замесена с политическия проблем за мястото на човека в
обществото. Проблемът за иронията е проблем, свързан с политиката: как ние да
разберем какво другите наистина имат предвид и на каква основа можем да сме сигурни
в истинността на речта?” (Colebrook, 2004:1-2).
От това схващане за иронията в началото на
нейното стилистично и реторично приложение в древна Гърция разбираме, че тя е
обвързана с лицемерието и притворството.
Публиката в античните театри и привлекателните агори с интерес и задоволство е
наблюдавала как изкусните комедиографи и пламенните оратори с възможностите на
иронията са смъквали маските на двуличниците. Изначалното съотнасяне на иронията
с престореността, освен че е характологично, е и устойчиво, ето защо го срещаме
в творбите на модерните автори. Алек Попов също находчиво и последователно
използва тази типична обвързаност, за да покаже фалша, подлостта, лукавството и
хипокризията сред чиновниците и служителите в българското посолство в Лондон.
Когато обсъждаме смисъла и стилистичните
функции на иронията като троп, е наложително да споменем и Киркегоровото
разбиране за нея. То е важно за нас, защото ни помага да разберем особеностите
на модерното мислене по посока на нейната същност и приложимост. То е важно за
нас, защото ни насочва към едно адекватно
интерпретиране на съвременните творби, в които иронията е често срещан
смислопораждащ похват. Сьорен Киркегор в своята дисертация Върху понятието за ирония дефинира иронията, като противоположност
между мисленото и изразеното с езика. Това негово схващане е използвано за
разбирането на сложната Сократова ирония. За нейното изясняване, според него, е
необходимо въвеждането на „ново интегрално смятане”, насочено към битието и
говоренето на древния философ. Друга същностна страна в разбирането на Киркегор
е, че думите, с които може да се обясни панятието еironeia, са: лицемерие, притворство и лукаство, а не
толкова с преструвка, каквото е
разбирането на романтиците (Киркегор, 1993). Ще споменем, че Фридрих Шлегел
мисли иронията като „съзнателна преструвка”.
Различните теории за иронията като естетическа
категория и стилистичен похват ни
позволяват да достигнем до нейната същност – разкриването на лицемерните помисли
и постъпки на човека. Погледнат през ракурса на иронията, двуличникът изказва мнимо съгласие, а в действителност
неговите мисли са противоположни на изразеното. Също чрез иронията се представя
пълна противоположност между привидното положително отношение и действителното
негативно и враждебно поведение. В този смисъл иронията служи за показването на
разминаването между мнимата представа на
човека за себе си и реалната представа на другите за него.
Традиционно иронията е сравнявана със
сарказъма. Ако сарказъмът е остра, язвителна насмешка, то иронията е тънка,
скрита насмешка.
Така от позициите на едно такова
разбиране за иронията ще се опитаме да я открием и интерпретираме в Мисия Лондон.
Още в първата страница на романа Алек
Попов ни среща с един особен вид ирония, с която открива поредицата от
стилистичното й използване, за да се надсмее над користолюбието, кариеризма и
лукавството. В
какво се състои нейната особеност? Това е ирония, породена в противоречивия
свят на човешкото мислене, където се противопоставят съзнанието за служебни
задължения и нежелание за тяхното извършване, стремеж към удоволствие и неотменна
необходимост от трудова дейност.
Коста
Баничаров се е отдал на блажено бездействие, без всякакво желение за работа –
„Наближаваше единайсет, но Коста не бързаше да разтребва. Имаше цял следобед на
разположение” (Попов,
2009:11).
Лентяйството придобива формата на абсудрдно битийно състояние. То моделира
неговата душевност, където желението за спокойствие е оставило своя ярък
отпечатък и е оказало влияние върху цялостното му апатично поведение. Той седи
на стълбите, полуизпразва бутилка „Бекс”, забравя да доизпуши цигарата си и
брои самолетите, прелитащи над Хайд Парк Гейт.
В резиденцията без посланик
безделничеството е жадувано статукво.
В резиденцията без посланик фигурата на
готвача се откъсва от регламентираните й функции и влиза в нов режим да готви
за гуляй с кмета на Провадия.
Коста Баничаров, „за всичките години,
прекарани край трапезите на големците” (Попов, 2009:13), е отегчен от задължението да им
служи или както той си мисли – да им „слугува”. Тази мисъл идва да назове не
радостта от готвенето, а горчивината от досадното прислужване. Отегченият и
уморен човек копнее за спокойствие и отдих и така естествено попада в пустотата
и безвремието. Впрочем времето се измерва през две минути от прелитащите
самолети и тази абсурдност допълва представата
за нищо неслучващото се в резиденцията на посланика. В това безвремие и
безвластие готвачът намира своето идилично спокойствие и трудно нещо може да го
вдигне, за да направи нещо полезно в една безполезна институция.
И все пак има една всемогъща сила, която
кара служителя да извършва своите задължния, която заменя всички други мотивационни източници за
работа и това е страхът от изгубване на работата си и отзоваването му обратно в
България. Един повсеместен страх, който движи дейността в посолството.
„Настойчив
звън го изкара от блаженото равновесие. Отначало Коста си рече, че няма сила,
която да го накара да отвори. После омекна, съзнавяйки, че подобни настроения
са грешни и вредни за трудовата му биография.” (Попов, 2009:11).
В съзнанието на готвача се борят
желанието му за ленностна отпуснатост и опасенията за сигурността на работата
му. С други думи казано, той е разпънат между неискреното желание за работа и
искреното му въжделение да бъде на работа. Така конфликтът
в мисленето между желанието за бягството от задълженията и необходимостта от
запазване на служебното статукво поражда иронията.
Иронично е мисленето и поведението на
готвача, който не изпълнява служебните си ангажименти по призвание или
административно, според изискванията на длъжностната характеристика, а за да не
изгуби работата си.
Иронично е мисленето и поведението на
готвача, който, както всички останали служители в посолството, няма дълг към
другите и България, а има инстинкт за самосъхранение в уютното лоно
напосолството.
Ще избързаме и ще кажем, че мисията, с
която е представен от Алек Попов, е не
да готви, а да нарави далавера с убитите патици от Ричмънд парк.
Освен субективната съпротива да слугува
на посланика има и една обективна предпоставка за неизпълнение на
професионалните му задължения и това е настъпилият недоимък вследствие на
политическите и икономическите промени. Времето на излишъка и безогледното
разточителство по време на комунизма е в историята и агнешките плешки остават в
спомените.
„Сега
светският живот се цедеше капка по капка през игленото ухо на пазарната
икономика и в кухнята бе настъпило запустение. Част от посудата бе разграбена.
Умивалниците бяха хванали патина. Плочките около тях бяха пожълтели и напукани.
Баничаров бродеше като призрак между студените фурни и празните хладилници.”
(Попов,
2009:75).
Абсурдното състояние на кухнята е един
от впечатляващите образи, които изграждат представата за гротескния образ на
българското посолство в Лондон. Кухнята не е топлото и чисто пространство, тя
не е място за приготвяне на храна и
засищане на претенциозните вкусове и тоталната лакомия. Кухнята се е превърнала
в символ на липси и разруха, на невъзможния достъп до тенджерите и тиганите. Никакви
гастрономически изисквания не могат да възвърнат възможността за спасение на
разрушения свят на презасищането. Нито могат да възстановят функциите на готвача.
Така Коста Баничаров става заложник на своето нежелание да слугува и на мизерията
в кухнята.
С мотива за непрекъснатата мисъл за запазване на работата си в
посолството е свързана и другия вид ирония – ирония, която демаскира лицемерието. Този тип еironeia е
класическа и е най-често срещаната в Мисия
Лондон. Нейните корени са в противоречието
между откритото неискрено говорене или поведение и скритото откровено мислене.
Надсмешката на лицемерието е използвано като възможност за авторова позиция,
която оповестява нравствени ценности и завещава принципи на честно общуване. Така
се стабилизира човешкият свят, застрашен да бъде покварен и омърсен от
лукавството и подлостта. Ето как е описана срещата на готвача с посланика
Варадин Димитров:
„ – Кого търсите? – попита Баничаров на български.
Повяхналото лице на господина се
оживи от кисела усмивка.
–
Аз съм новият посланик – рече той и се втренчи в босите му нозе. – А вие кой
сте?
–
Ами, аз такова... – заекна Коста. – Аз съм готвачът.
„Бившият готвач!”, прониза го
болезнено предчувствие.” (Попов, 2009:12).
Ироничният кадър на текста внушава, че готвачът
внезапно е хванат неподготвен. Разбира се не е „по бели гащи” – както казва
народът, но е бос, по дънки и потник, което преведено на езика на семиотиката
има подобно неглижиращо значение. Неугледното облекло – типично за средностатистическия българин през топлите
дни, не е голямата беда за Коста Баничаров, която може да го превърне в „бивш
готвач”. Голямото му нещастие, че не е заличил следите след нощния гуляй, че е
приютил кмета на Провадия, че малкият му син се разхожда свободно в сутерена, с
една дума, че е превърнал резиденцията в собствен дом – „Нещо повече, сега това
беше неговото жилище...” (Попов, 2009:13).
Гафът е Демоклиевият меч, който виси над
кариерата на служителя. Ето защо през целия си трудов живот той всеотдайно се
стреми да не прави злепоставящи го грешки.
Въпреки
тези стратегически усилия обаче служителите в посолството, от посланика до
готвача, поради лични недостатъци или враждебни обективни обстоятелства, правят
гаф след гаф – „Гафовете – всички живееха с този кошмар, който неизменно се
сбъдваше” (Попов,
2009:33).
Невъобразимите и комични гафове моделират
гротескния образ на посолството ни в Лондон. Гафът е видян като отрицателен
акт, който белязва неавтентичността на същността на институцията. Гафовете са несъвместими с дипломатическата
мисия, нещо повече, мисията на дипломатите
е да заличават гафовете. Именно тук в това смешно противоречие между истинската
дипломация и гафовете в посолството възниква иронията. Така че гафовете са
описани от Алек Попов с похватите на гротеската и иронията, за да се внуши
представата за разпада на системата от ценности и принципи на поведение и
работа.
Внезапното идване на посланика в Лондон
е съпроводено с нарушаването на блаженото живеене не само на Коста Баничаров,
но и с настъпването на суматоха и паника в посолството. Основната грижа на
всеки служител е да демонстрира при първата среща фалшиво усърдие, любезност и
лоялност. Защото в институциите при запознаването на чиновника с началника не
важи пословицата „По дрехите посрещат...”, а златното правило по първоначалното впечатление посрещат.
Описаната ситуация от Алек Попов на
очакването на посланика е ярка илюстрация на смешния показ на деловитост, на засвидетелстване
на дисциплинираност и подчиненост, които фалшиво замаскирват повсеместната
анархия и в посолството, и в резиденцията.
„Минаваше
10 сутринта. Председателското място беше още празно. На благоразумна дистанция
през няколко стола седяха дипломатите, с отворени бележници и извадени
химикалки.” (Попов,
2009:30).
Романистът с иронична усмивка изгражда
поредния си абсурден образ – на наплашения, на потиснатия дипломат, умело, по
дипломатически приспособил се във враждебния и травматизиращ свят. В какво се състои тяхната приспособленческа
тактика? Тя е тактиката на чиновника, проявяваща се в придържането към веруюто нищо да
не правиш, за да не грешиш. Няма инициативност, няма работа в екип и
единственото, което обединява служителите в посолството е „взаимната
неприязън”. Служебните граници са ярко и непримиримо разчертани в пространството,
което би трябвало да обединява и да задава изпълнението на обща мисия.
Разделението обаче не е само между самите дипломатите и дипломатите и посланика,
а по-страшно и абсурдно между тях и България.
Родината не е мислена като
национална общност, изградена с традиционните митологеми: памет, кръв, „роден
край”, обща кауза. Служителите в посолството не изпитват носталгията на
отдалечилия се от България човек, който пее „Я, кажи ми, облаче ле бяло...”.
Нещо по-лошо, те са скъсали пъпната си връв с родината и завръщането в нея за
тях е „скръбен час” и съдбовен провал. Чиновниците и служителите, живеещи в
оазиса на един друг свят, не милеят и не искат да се върнат в България, защото
за тях тя е място на мизерия и разруха. Интересът и егоизмът изместват
патриотизма, изгодата и користта заменят националните идеали. Така иронията се
поражда от разминаването между служебните задължения на дипломатите да
защитават националните интерси и непритежаването на национални идеали. Творбата
на Алек Попов отново последователно е насочена към лицемерието, което показва разривът
между поведение и дълг, между мисия и национално съзнание.
Ироничното изграждане на образа на
чиновника и служителя в посолството
ефектно
е уплътнено и с абсурдното символно значение на картата на България.
„Очите
на чиновниците бяха пълни с тъга. Те седяха неспокойно край дългата гола маса в
заседателната зала под картата на България, оцветена в студени розови и жълти
цветове. Злите езици твърдяха, че тази карта е поставена тук не толкова да
възбужда патриотични спазми у служителите, колкото да им напомня откъде са
дошли и къде могат да се върнат, ако не внимават достатъчно.” (Цанков, 2001).
Абсурдният образ на картата на
България е още един начин да се предизвика иронична усмивка от противоречието
между длъжностно задължение и егоистични цели. Вместо символ на нацията тя се
превръща в предупредителен знак за опасните завои, които съдбата може да ти
поднесе, ако не си бдителен. Под картата на България чиновникът в посолството е
потопен в скръбта, но това не е скръбта на Яворовите заточеници, породена от
раздялата с родината, или носталгичната скръб на имигранта, а скръбта поради
принудителното отзоваване в родната страна. Тези изкривени чувства и мисли на
чиновниците под картата на България продължават да градият по един
модернистичен начин концепцията в романа за рухването на нравствените ценности
и патриотичните идеали, за липсата на фундаментални културни стожери, които да
поддържат българския свят. Така творбата на Алек Попов се вписва усешно в
проблемно-естетическите търсения на нашия модерен роман в началото на двадесет
и първи век, като легитимиране на хаоса, бездуховността и аморалността в
битието.
Няма идея за България, отсътва
родолюбиво чувство, тогава за каква мисия може да се говори?! Въпросът е
реторичен. Няма дипломатическа мисия, защитаваща интересите на родината (заглавието е подвеждащо), има далавери, лична облага и
безгранична корист. Националната мисия е подменена от частен интерес;
националният проект е невъзможен, след като няма идея и мисия.
Смешно
и тъжно, иронично, гротескно и страшно. Това със сигурност е един от моментите
в творбата, които дават основание на Георги Цанков да я определи така:
„...според мен, е най-смешната книга в новата българска литература. Толкова
смешна, че накрая на човек му се доплаква” (Цанков, 2001).
Най-често срещаната ирония, свързана
с лицемерието и притворството, в наратива на романа Мисия Лондон е съпроводена с думите: „помисли си”, „рече си”, казани
от персонажите. Така например, след като се подмазма на новия посланик и се
оправдава за конфузната ситуация на посрещането, поради незнанието за неговото
пристигане, Коста Баничаров си помисли:
„Тогава се сърди на себе си, тъпако” (Попов,
2001:13).
Ето какво мисли пък Варадин Димитров за служителите в посолството:
„Докато слизаше по стълбите, Варадин Димитров си
представяше унилите физиономии на подчинените си и по лицето му плъзна усмивка.
„Нека чакат, нека тръпнат!”, помисли си той. Не се съмняваше в онова, което
винаги бе знаел: че има срещу себе си шайка разбойници, които паразитстваха на
гърба на държавата.” (Попов,
2001:31).
С ироничното отношение към посланика
Алек Попов ни казва, че в условията на демокрация началникът продължава да се
държи тоталитарно и да се стреми умишлено да всява страх и смут. Романистът още
ни казва, че в прехода на смяна на политическите системи в посолството няма
никаква промяна и чиновниците си остават все същите меркантилни и безкрупулни
търтеи.
Персонажите в Мисия Лондон, повече или по-малко изведени в романовото пространство,
живеят с мисълта за машинации за постигане на лична изгода в лишената от демократични
и цивилизационни измерения работа в посолството. То е нелепо и гротескно, в
него има егоистични попълзновения и скрити намерения. Посолството е
неприкосновена територия, където се правят, будещи смях далавери.
Ще завършим с още един пример на
ирония, чрез която се разкрива и осмива лицемерното говорене и привидно лоялно
поведение. В поредния абсурден и гротесков момент в сюжета на романа, когато е
изгубена речта на премиера и немерена в тоалетната, минути преди да я прочете, различието
между думи и мислене препраща в измеренията на фалша и престореността в
отношенията между дипломатите. Критичната ситуация е начин да се проверят
ценностите на човешкото, да се изпитат личностните качества от душевен и
морален порядък на служителите. В условията на върховно напрежение, в случая на
безизходица, отново насочва вниманието ни към отсътвието на сговорчивост и
екипност на работа. В ситуацията на кризис се мисли не за злепоставянето на
България, а за собственото оцеляване.
Вместо просторите на свободния дух,
какъвто предполага демокрацията, затваряне в собствения егоистичен свят.
Невидимите душевни и мисловни светове, където трайно са се настанили страхът и подлостта,
са извикани да обозначат за сетен път изкривеният проект на прехода от една
ценностна система към друга. В Мисия
Лондон шансовете за реформите в манталитета и начина на мислене не са дадени.
Посолството е същото, взаимоотношенията са същите и отвъд техните граници не се
наблюдава никаква перспектива. Няма нови идеи, които да разкриват хоризонти,
няма стари европейски цивилизационни
стожери, които да бъдат усвоени. Зависимият от властимащите чиновник мисли
преди всичко за себезапазването и съхраняването си в посолството.
„–
Трябава да намерим тоя тип на всяка
цена! – озърна се панически той. – Премиерът ще говори след десет минути. Ще ни
обесят!
„Тебе ще обесят”, рече си опитният
Данаилов, но се постара да си придаде загрижен вид.”
(Попов,
2001:110).
Съдбата на чиновника е зависима от
много обстоятелства, от ненадйното протичане на различни случки. Вътре зад
стените на посолството и вън от него ще станат събития, които носят
непредвидими неприятности за отделните служители и предизвикват смут и хаос в
техните души. Убиването на патиците в Ричмънд парк от Чаво Толоманов и Батъка и
поставянето им в хладилника на резиденцията, открадването на речта на премиера
от румънския чиновник и захвърлянето й в тоалетната, смяната на визитните
картички от пийналия мистър Дийн Карвър МР (Member of Parliament) и
мошенническата подмяна от Робърт Зиблинг на английската кралица с нейн двойник са
абсурдните ситуации, които разрушават реда и преобръщат смисъла на работата в
посолството.
Тези гротескни случвания пораждат друг
вид ирония. Тя извежда на преден план несъвместимостта
между сериозното, институционалното, професионалното, от една страна, и от
друга, пошлото, фалшивото, шарлатанското. Освободил посолството от неговата
изконна мисия, Алек Попов го отпраща към бездната на пропадналия свят и така трайно го свързва с полюса на негативното.
Именно подмяната на статукво, на ценности и цели, постоянно извеждани в романа,
е определяща характеристика на авторовата инвенция. Подмяната в държавната
институция означава отпадане и отмятане от задължението да защитаваш България в
международното пространство. Да спазваш етични принципи и норми на поведение. Да
живееш с мисъла за дълг и достойнство.
Въз основа на този прочит на романа
можем да направим няколко обобщения за стилистичните възможности на иронията,
за начините, по тоито тя разобличава лицемерието и фалша.
Изкусният ироничен смях е възможност
за разкриване на противоречието между мисли и постъпки.
Изкусният ироничен смях е възможност
за разобличаване на несъвместимоста между думи и мисли.
Изкусният ироничен смях е възможност
да се разкрие несъответствието между морал и мисия.
Изкусният ироничен смях често е
съчетан с грозотата на гротеската.
Гротеска
В теорията на литературата и
естетиката гротеската (италиански grottesco от grotta – пещера) се характеризира преди всичко чрез
деформацията на предметите и лицата, както и на свързанати с тях действия и
постъпки. Тя се поражда от съчетаването на странни, несъвместими елементи и
образи от човешкия, животинския, растителния и фантастичния свят. По този начин
гротеската се свързва с абсурда и уродливостта. Според
„Речник на литературните термини” гротесковият образ е: „Художествен образ в
литературното произведение, който се отличава с уродливо деформирани,
фантастично-причудливи, парадоксално-невероятни и комично-карикатурни черти.
Гротесковият образ възниква като отражение на резките противоречия и контрасти
в дейстителността, представена в изкривен, безобразно-смешен вид” (Ницолов, Георгиев, 1973:279).
Гротеската е интересно и сложно явление
в поетиката на литературната творба и като такова поражда различни тълкувания и
определения, които са ограничени поради това, че са извлечени при проучването
на една епоха или на един типичен образ. Изследвайки гротеската като проблем на
руското литературознание, Татяна Дормидонова обобщава: „В литературознанието
съществуват два подхода при изучаването на гротеската:
1)
гротеската
се определя като форма или компонент на световъзприемането
(М.
М. Бахтин, Л. Е. Пински, Д. С. Лихачов);
2) гротеската
се определя като художествено средство (Ю. В. Манн, Б. М. Айхенбаум, Д. П.
Николаев, А. С. Бушмин, Ю. Б. Борев, О. В. Шапошникова)” (Дормидонова, 2007:41).
За адкеватната интерпретация на иронията
в романа Мисия Лондон, от всичките изследователски гледни точки, за
нас е важен подходът на Д. П. Николаев, който разглежда гротеската: „в
качеството на принцип, организиращ не едни или други моменти от повествованието, а художествената
структура в нейната цялост” (Николаев,
1997:83).
В този смисъл възприемаме творбата
на Алек Попов като единен текст, написан
през призмата на гротеската. Гротеската ни
се показва провокативно на различни нива – образна система, концептуален
замисъл, обстановка, среда и сюжетни ситуации. Гротеската кошмарно ни стряска при описанието на
невероятните случвания в институцията, която наричаме посолство.
Гротеската грозно представя хаоса в
българския свят във време на преход.
Много са гротесковите образи в
романа. Ще споменем някои от тях: кметът
на Провадия, който няма собствено и фамилно име, руският мафиот Батъка, образът
на Лейди Даяна, игран на живо, а не на сцената от Катя, както и на образите
копия на Нейно кралско величество Елизабет II, Лорд Дефи Атууд и сестра му,
лейди Госип, баронеса Ремулад и др., всички изфабрикувани във фирмата Famous Connection на мошеника Робърт
Зиблинг.
Кметът на Провадия е новият Бай
Ганьо. Подобно на Алековия герой, който гордо и просташки се изявява в басейна,
персонажът на Алек Попов с голи гърди в банята на резиденцията заявява своето
прекомерно самочуствие. Той също е гротескно представен чрез телесното, което е
определящо за неговата идентичнист. Валери Стефанов, интерпретирайки Алековата
творба, пише: „Книгата на Алеко Константинов говори за нарушенията преди всичко
на езиците на телесното. Тя внимателно и причастно представя поведението на
тялото, което отказва да съблюдава нормите, очертани от политиките на
телесността” (Стефанов,
2004:141).
Показността на тялото демонстративно
заявява своето присъствие и става абсурдна емблема на силата и властта. Такова
е типичното телосложение на мутрите, което нагло и натрапчиво се налага в
българското общество и българската литература. Самодоволството и безпардонността
на новия властник, кмета на Провадия, имат своите физически измерения. Можем да
наречем това показно излагане на тялото подмяна на политиките, в смисъл, че
идеите и духовността са безвъзвратно губещи в борбата с телесното и неговата мощ.
Политиката на тялото е в основата на социалния проект за управление и ограбване
на българския свят, за силово пренебрегване на принципите на човешкото.
„Кметът на Провадия изникна на горната площадка,
загърнат небрежно с тясна кърпица, изпод която стърчаха херкулесовските му
атрибути” (Попов,
2009:16).
Голото тяло e отрицание на свяна, морала и
традиционните норми на поведение. Голо е и тялото на Катя, което продава на
показ на пилона в „инкубатора на порока” Baily’s place. Тук е мястото да
припомним сполучливото определение на Стоян Атанасов за „двата вида телесност”
– „тяло за показ” и „тяло за продан” (Атанасов, 2011:175). Образът на красивата
българка, отишла с намерение да следва дизайн в Англия, е парадигматичният
образ на елитната проститутка, на жената без срам, без скрупули, която освен
тялото си е продала и душата си. Тя може да има всички незадоволени и сексуално
извратени мъже, включително и посланика Варадин Димитров, но тя няма своя любим,
който да приласкае, да го дари с нежност и щастие и самата тя да изпита любов и
топлина. Тя е непрекъснато даващата и непрекъснато нищо неполучаващата. Получава
само пари, които, както при всички останали персонажи, стават самоцел, мисия в
пребиваването си в Лондон. Така спечелването на пари без труд, без спазването
на цивилизовани принципи завързва в едно порока и меркантилността, падението и
жаждата да живееш задоволено по английски.
Получаването на пари не по правилата
на играта в бизнеса, доколкото в бизнеса има правила на играта, или да го кажем
по друг начин, вземането пари без да се спазват класическите принципи на
пазарната икономика и на пазара на труда, а с измама и престъпление, е не само
българско явление, но е характерно и за Англия, и за Русия, и за Перу. Далаверата,
мошенничеството, кражбата са общочовешки начини за сдобиването с пари. Светът е
придобил гротесков образ по отношение на добирането до финансовите средства.
„Има нещо гнило”, както би казал Хамлет, само че не в Дания, а в глобалния
свят. В този смисъл лъжата и кражбата като битийни категории обозначават
изхабяването на ценностите, пропадането на света.
Добрата стара Англия се е превърнала в
арена на измама, в място, където са променени в самата си основа гледните точки
към бизнеса. Идеите на Адам Смит са изгубили своята плодотворна сила в
икономиката, скъсани са нишките, които поддържат здрави пазарните отношения. Няма
честна конкуренция и целеустремено предприемачество, има шарлатанство, коварно
изнудване и облагодетелстване от позицията на надменното превъзходство.
Робърт Зиблинг не е
джентълмен в бизнеса, а мошеник, който изкусно експлоатира болното въображение
и необикновеното задоволяване на половия нагон у богатите, както и умело се
възползва от наивитета и предоверяването на новия посланик. Варадин Димитров
много лесно попада в неговите дяволски игри и измами, които водят до
най-гротесковата ситуация в романа – посрещането на мнимата английска кралица и нейния
буфонаден антураж на благотворителния концерт в посолството.
Българският посланик не може да излезе
извън абсурдната ситуация, поради обвързаността с изкусно съставен договор от
фирмата на Робърт Зиблинг и най-вече поради страха, че няма да изпълни своята
частна мисия – да осигури на благотворителния прием присъствието на английската
кралица. Така подобно на другите персонажи и Варадин Димитров се превръща в
гротесков образ. Гротесков е, защото поведението му не е на посланик, който
разполага с неограничена информация, а на наивен служител. Гротесков е, защото заедно
с гротесковите образи на английската кралица и нейната свита от благородници
участва в един абсурден маскарад, а не на светски прием. Гротесков, е защото
вместо да изпълнява мисията на посланика да защитава интересите на България,
той изпълнява своята мисия да задоволи капризите на Деворина Селянова да се
срещне с Нейно кралско величество Елизабет II.
Ще завършим интерпретацията на гротесковите
персонажи с руския мафиот Батъка. Неговото прозвище на турски език означава
„затънал, западнал”. Би било ползотворно за цялостния прочит на романа Мисия Лондон да се извърши подробно изследване
на смисловата закодираност в имената. Батъка, както всеки мафиот, живее в
подземния свят на мафията. Алек Попов обаче иронично преобръща този underground и вместо сред руските босове той е
принуден да се крие от тях в руския ресторант. Не е случайно, че ресторантът
като топос се намира под земята. Батъка е пак в подземния свят, но не
символично, а реално като затънал и
западнал мафиот.
Тава е едно от внушенията за гротескността на неговия образа. Пропадането
е избрано като възможност да се отстрани човешкото, което се придържа към
някакви принципи и се стреми да влиза в комуникативни режими. Пропадането
е състояние, което е отвъд видимите
сценарии в живота, пусто откъм естествени човешки чувства и горчиви угризения –
то е самият импернален статус на извършените в партньорство с дявола неща. Това
са неща, които са придобити чрез пренебрегването на всички закони и отсъствието
на ценностна мяра.
За да уплътни внушенията за
гротескност на персонажа, романистът умело използва освен провала на
моралността, пропадането от човешкото и изпадането от системата на мафията. Батъка
носи социално маркираната идентификация на мафиот, но неговото поведение не е
мафиотско, а кокошкарско или иронично казано патичарско. Той изпада до положението на пропадналия тип Чаво Толоманов и вместо да прави големи
удари за много пари, е принуден да припечели нещо, като продаде в китайския
ресторант убитите патици от Ричмънд парк.
Гротесковият образ на Батъка се
изгражда устойчиво в представите на читателя и посредством неговата снизена,
опростенческа реч. Дали обаче, неговото говорене, с употребата само на шаблонни
думи и изрази, може да се нарече реч!? Липсата на нормално говорене означава
невъзможност за диалогичност и обреченост да се отделиш от човешкия свят. Така
сме свидетели на още един ефектен начин на изпадане от човешкото. Алек Попов
безпощадно премахва човешките дадености и проявления у Батъка, за да експонира
на преден план неговата субективност на пропаднал мафиот. Емил Бенвенист пише:
„Субективността”, за която ще става дума, е способността на говорителя да се
маркира като „субект” (Бенвенист,
1993:192).
В този смисъл неестествената и деформирана, гротескна реч го идентифицира като
гротесков „субект”.
Другото
стилистично използване на гротеската е на концептуално
ниво и при пресъздаването на средата.
Интересно е, че преднамерено и сполучливо Алек Попов закодирва тези два
текстови смислопораждащи компонента още
в заглавието. Мисия Лондон означава,
от една страна, генерална дипломатическа цел в Лондан и от друга, препраща към
значението на посолство в Лондон. Ще припомним, чу думата misya
е
английска и има две основни значения – 1. Отговорна задача, поръчение. Военна
мисия. 2. Постоянно
дипломатическо представителство, което няма ранг на посолство. Сграда, в която
се помещава това дипломатическо представителство.
Концепцията в романа,
която организира текста от началото до края, е мисията да се проведе
благотворителен концерт, на който Деворина Селянова да се
срещне с английската кралица. Целият вековно изграждан смисъл на дипломацията
се разрушава в този комичен роман. Дипломатическата мисия е опразнена откъм
всичките си възвишени и отговорни смисли и изтръгната от сферите на
народополезната функционалност. Държавническото и родното са блокирани цели за
безплодната работа на служителите в посолството и
затова можем с основание да говорим за
кризис на националните ценности.
Именно
тази ценностна подмяна и изкривяване на същностната мисия на посолството
изяснява присъствието и проявлението на гротеската в цялостния смислов плана на
романа. Алек Попов не прибягва само до традиционното гротескно изграждане на
персонажите и до извеждането им към абсурдното. През оптиката на частния
интерес, превърнал се в дипломатически приоритет, той изследва падението на
човека и подменената идея за служба на родината. Избраният да служи на родината
не е призван. Неговата мисия е преобърната и от държавническа се превръща в
лична. Варадин Димитров ще задоволи суетната мисия на Деворина Селянова, за да
осъществи и своята частна мисия да остане посланик в Лондон.
Частна
мисия има и Коста Баничаров, който, давайки съгласието си да се сложат убитите
патици в хладилника в резиденцията, се надява да спечели някаква сума. Частна е
и мисията на кмета на Провадия, който използва служебното си положение, за да
посети Лондон, без да даде пари за нощувки. Следователно тези персонажи са
симптоматични фигури, носещи със себе си фундаменталните интереси на епохата.
Егоистичните облаги и изгоди, в условията на прехода на ценности, изместват значителните идеали и се превръщат
във водещи норми на поведение. Тези персонажи, също така, разкриват блокирането
на възможността в новото време на демокрация да се създават цивилизационни
светове. Ако демократичните принципи създават условия за неспирна конкуренция
на индивидуалните инициативи, то безогледният и безпардонен стремеж към лични
облаги игнорира тези принципи и обозначава сгрешения път към другия, нравствен
и законосъобразен начин на живот.
Така
че гротсекните персонажи са едновременно паразити – които живеят за сметка на
държавата и вредители, които пречат да се проектират нови координати на живота.
Нека
се вгледаме и в гротеската на мисията в значение на посолство. Деформацията в
мислите и постъпките на героите се отразява и върху средата. Резиденцията преди
идването на посланика се е превърнала в частен дом на Коста Баничаров и на
пансион, където безплатно нощува и гуляе кметът на Провадия. Тя е станала и
надеждно място с голям хладилник, където се крият убитите патици от Ричмънд
парк. Дискредитирано е и посолството като българско пространство в Лондон.
Обичайна художествена практика в модерната литература е заличаване,
обезсмисляне на пространството, в което се осъществява обща социална и
национална деятелност. Алек Попов следва този естетически модел, като го
обогатява с използването на гротеската, за да покаже несъстоятелността на
посолството като институция и невъзможността да изпълнява своето важно за
държавата предназначение. По този начин романистът поставя своя характерен
отпечатък върху модерния български комичен роман.
Мисията (посолство) също е пресъздадена гротскно не
само чрез отделните реквизити – пожълтялата карта на България, празното бюро
и изхабената, несмучеща прахосмукачка, а
и чрез средата в сградата, в която няма комуникация, всеки се е затворил в
своята стая и изпитва недоброжелателство към колегите си. Средата, където
трябва да кипи деятелност за защита на държавните интереси, e всъщност място за пасивно
спотаяване и безпокойства на служителите. В нея нищо не се е променило от
времето на комунизма, нищо ново не е внесено по време на прехода към
демокрация. Представата за остарялост и износеност ни съпровожда непрекъснато,
докато четем романа. В този смисъл средата и в посолството, и в резиденцията е изобразена
естетически сполучливо като фон, който хармонизира на непромененото мислене и
закостенелия манталитет, наследени от предишното време.
Следователно
обобщението, което можем да направим, е че гротеската в Мисия Лондон се изгражда посредством несъвместимостта между онаследената
материална и духовна среда и средата на демократичните ценности. Светът в
мисията (посолство) – един символен минисвят на
България, е тотално изкривен, защото типичните за отношенията в социалистическото
общество „връзки” (наричани
от народа „шуробаджанашки”),
страхопочитанието пред началника, подлизурството, нагаждачеството, липсата на
инициативност от страх да не сгафиш и други негативни социални явления
продължават да се проявяват в сърцето на най-старата демокрация в Европа.
Очевидно
е, че в случая се срещаме със сложно композиран гротесков образ, чиято задача е
да внуши абсурдната ситуация, че не e
настъпил никакъв преход
от едни мисловни нагласи и поведенчески стереотипи към други в историческия
идеологически преход.
Оттук
гротеската и иронията са призовани от Алек Попов:
За
да осмеят негативните проявления на човешкото.
За
да предупредят за опасните капани, които са заложени от миналото пред новото
време на демокрацията.
За
да разкрият абсурдността на прехода.
Бележки
1. Попов,
А.
2009
Мисия Лондон, София, Сиела, с. 32.
2. Ницолов,
Л., Георгиев, Л., Джамбазки, Хр., Спасов, Сп.
1973
Речник на литературните термини,
София, Наука и изкуство, с. 476.
- Webster, C.
2007
On tragic and Socratic irony, Dalhousie
University Halifax, Nova Scotia, Heritage Branch. Повече
за същността на Сократовата ирония вж. Leibowitz,
D. 2010 The Ironic Defense of Socrates: Plato's Apology, Cambridge, Cambridge University Press. ; Reece,
Gr. 2002 Irony and religious belief, Tubingen, Mohr
Siebeck, p. 6.; Stewart, J. 2010, Kierkegaard and the Greek World. T. II. Aristotle and other Greek authors, Copenhagen, Søren
Kierkegaard Research Centre, University of Copenhagen, p. 191.
4.
Colebrook, С.
2004 Ironi,
London, Routledge, p. 1-2. Относно прилагането на иронията в литературните творби през
вековете вж. Green, D. 1979 Irony in the medieval romance, Cambridge, Cambridge University Press.; Gaunt,
S. 1989 Troubadours and Irony, Cambridge, Cambridge University Press.; Greenleaf,
M. 1994 Pushkin and Romantic Fashion: Fragment,
Elegy, Orient, Irony, Stanford,
Stanford University Press.; За
функциите на иронията в различните видове текст вж. Becker,
E. 2006, Ironie
in verschiedenen Textsorten, Wuppertal, Bergische
Universität Wuppertal.
- Киркегор, С.
1993
Върху понятието за
ирония, София, Университетско издателство „Св. Климант Охридски”; Тълкуване
на схващането на Сьорен Киркегор за иронията вж. Гичева–Гочева, Д. Бележки
за Киркегоровото разбиране за иронията във „Върху понятието за ирония” – Литературен
форум, 443, № 2, 16. 01. – 22. 01. 2001.
- Цанков, Г.
2001 Дипломатически
фарс – Вестник за жената, 21 – 30 май.
- Дормидонова, Т.
2007 Гротеск
как литературоведческая проблема – Известия российского государственого
педагогического уневерситета имени А. И. Герцена. Научный журнал, Асперантские
тетради, № 21(59), Санкт-Петербург, с. 41. Още за
различните тълкувания на гротеската вж. Дормидонова, Т. Гротеск как тип художественной образности (от
Ренессанса к эпохе авангарда),
Автореферат дессертации, Тверь, 2008.; Козлова, Д. Гротеск в теории искуства – Вопроссы взаимовлияния литератур. Н.
Новгород, 1997, с. 46.; Bloom,
H. The grotesque, New York, Infobase
Publishing, 2009.; Harpham,
G. On
the grotesque: strategies of contradiction in art and literature, Aurora, The Davies Group Publishers,
2006.
- Николаев, Д.
1977 Сатира Щедрина и реалистический гротеск, Москва, Художественная
литература, с. 83.
- Стефанов, В.
2004 Творбата – място в
света, София, Диоген. bg, с. 141.
- Атанасов, С.
2011 Тяло за показ, тяло за продан в Роман за розата. – В: Паисий
Христов. Една кариера в служба на словото. Сборник, посветен на проф. дфн.
Паисий Христов. Велико Търново, Фабер, с. 175.
- Бенвенист, Е.
1993 Човекът и езикът,
София, Наука и изкуство, с. 192.
